Гледката действително го изненада, Флаш бе описал изключително точно струпаните нагъсто дървени къщички, до които се достигаше по тесни алеи. Някои от тях бяха добре поддържани, но преобладаваха съборетините. Парцелите бяха разделени от огради, построени от най-различни материали. В някои дворове цареше пълен ред, имаше цветни лехи и красиви храсти. Други се бяха превърнали в сметища, запълнени до отказ със стари хладилници, телевизори и счупени детски играчки. Покривите на отделните бунгала често се докосваха в невъзможни от архитектурна гледна точка позиции, но при безразборно строителство резултатите често са такива. Над тях стърчеше гора от ръждясали антени, които придаваха мрачен вид на околността.
Джак намали скоростта и започна да разглежда сградите. Част от тях носеха следи от викториански стил, но отчаяно се нуждаеха от пребоядисване и ремонт. Всяка втора разполагаше с гараж, но коли почти нямаше. В замяна на това изобилстваха дворните песове, които яростно лаеха при минаването на човека с велосипед. Хора почти не се виждаха, само тук-там се мяркаха млади майки с количките си. По-големите деца трябва да са на училище, съобрази Джак.
Кварталът разполагаше с основна мрежа от нормално широки улици, но освен тях имаше множество тесни алеи, част от които нямаха нито имена, нито номера. Те бяха предназначени главно за пешеходци, а до построените от двете им страни къщи можеше да се стигне само пешком. Над тях се преплиташе гъста мрежа от електрически жици и телефонни кабели.
Надписът „Оушънвю Лейн“ се оказа обикновена дъска, закована на един напукан от старост телефонен стълб. Свърна по алеята и бе принуден почти да спре, тъй като дълбоките дупки в асфалта заплашваха да преобърнат велосипеда му.
Малко бяха къщите с номера, но на една от кофите за боклук беше изписана цифрата 13. Джак я подмина и спря пред следващата, която би трябвало да е номер 15. Озова се пред постройка със солидна каменна основа, която се различаваше от повечето тукашни сгради, издигнати главно над дървени платформи. Гаражът можеше да побере две коли, а покривът беше залят с дзифт. Няколко бетонни плочи от пътеката липсваха, екранната врата против комари беше разкъсана и едва се крепеше на пантите си. Човек оставаше с впечатлението, че ще се разпадне при всяко по-силно затръшване на истинската врата.
Мрежеста ограда с височина около метър разделяше пътеката от отдавна некосената трева в малката градинка. Джак заключи колелото си за нея, бутна портичката и влезе. От двете страни на входа имаше прозорци със затворени кепенци, но звънец липсваше. След като се увери в това, той дръпна екрана против комари и силно почука. Никой не му отвори. В къщата цареше мъртва тишина. Почука още няколко пъти, после се отказа и пусна скъсаната мрежа. В душата му нахлу разочарование. Напразно беше изминал толкова път, тъй като контакт с Юри Давидов така и не беше осъществен.
Миг преди да си тръгне слухът му долови някакъв шум. Беше бучене, ниско и равномерно. Обърна се и залепи ухо за вратата. Бученето се оказа по-скоро модулирано, като далечно свистене на хеликоптерно витло. Очите му загрижено пробягаха по фасадата. Сградата беше прекалено малка за вентилатор, способен да излъчва такива вибрации.
Вдигна глава и бавно огледа съседните къщи. Всички изглеждаха пусти, сякаш собствениците им бяха на работа или просто заминали извън града. Единствената жива душа беше някакъв възрастен господин в един от съседните дворове, който не проявяваше никакъв интерес към непознатия велосипедист.
Джак обърна гръб на вратата и прекоси полянката по посока на съседния парцел. Разстоянието до къщата беше по-малко от два метра, маркирано от ограда с бодлива тел. Хвърли един последен поглед към стареца и се шмугна в тесния процеп към задния двор на Юри. Там погледът му беше привлечен от наскоро циментиран в основите метален отвор за проветрение, от който излизаше широка, извисяваща се до нивото на покрива ламаринена тръба. Докосна я с длан и моментално усети вибрациите. В основите й явно работеше мощен вентилатор. Съдейки по размерите на отвора, в мазето очевидно беше монтирана някаква пещ.
Продължи обиколката на дървената къща. На страната откъм гаража имаше още една врата. Пристъпи към нея и настоятелно почука, после сложи длан над очите си и надникна през остъкления плот. Успя да види помещение във формата на Г, което явно служеше за дневна и кухня.
Заобиколи отново и се насочи към гаража, който заемаше челната част на парцела. В същия момент на алеята пред къщата се появи брадат мъж, който носеше голяма книжна торба с хранителни продукти. Джак го видя в последния момент просто защото гаражът блокираше гледката към улицата.
Човекът се стресна дори повече от него, тъй като двамата изведнъж се оказаха на разстояние около метър един от друг. Торбата с продукти шумно падна на напукания асфалт, дясната му ръка напразно се мъчеше да излезе от джоба.
— Моля да ме извините — рече с виновен вид Джак.
Мъжът светкавично се овладя, но Джак все пак успя да излезе през портичката и да му помогне да събере разпилените пакети.
— Ужасно съжалявам, че ви стреснах — повтори извинението си той, докато вдигаше няколко пакета със замразена храна и една бутилка водка, която като по чудо беше останала здрава.
— Вината не е ваша — отвърна мъжът, клекна и разтвори торбата, за да върне обратно разпилените продукти. Очите му продължаваха да скачат по околните предмети, сякаш се опасяваше, че иззад ъгъла може да изскочи още някой.
Джак му подаде това, което беше събрал. Веднага му направи впечатление силния славянски акцент на мъжа, към който трябваше да прибави гъстата брада и широкополата шапка в руски стил.
— Тук ли живеете?
— Да — отвърна след кратко колебание мъжът.
— А случайно да познавате Юри Давидов? Живее ей, там, на номер петнадесет…
— Бегло — отвърна мъжът. — Защо питате?
Джак с мъка измъкна портфейла си. Междувременно попита мъжа дали е руснак и получи утвърдителен отговор.
— Направи ми впечатление, че всички указателни табели в квартала са на кирилица — подхвърли той.
— В Брайтън Бийч е пълно с руснаци — сви рамене онзи.
Джак кимна и измъкна от портфейла си лъскавата значка на медицински следовател. От опит знаеше, че тя помага на хората да говорят по-лесно.
— Казвам се доктор Джак Степълтън — представи се той.
— Аз съм Егор.
— Радвам се да се запознаем, Егор. — Аз съм медицински следовател от Манхатън. Случайно да знаете къде се намира в момента Юри Давидов? Почуках на вратата му, но никой не ми отвори…
— Вероятно е излязъл с таксито — отвърна Егор.
— Разбирам — кимна Джак. Това означаваше две неща — или Юри е човек с изключително здрава психика, или наистина не му е пукало за жена му, както твърдеше Флаш. — Кога мислите, че ще се прибере?
— Късно вечерта — отвърна без колебание брадатият.
— Девет, десет?
— Някъде там. Защо го търсите?
— Трябва да говоря с него — измъкна се с неопределен отговор Джак. — Случайно да знаете за коя таксиметрова компания работи?
— Доколкото знам, работи за себе си — отвърна Егор.
— Лошо — въздъхна Джак.
— Чух, че жена му умряла — подхвърли след кратка пауза руснакът. — В тази връзка ли го търсите?
— Да.
— Да му предам ли нещо, ако случайно го видя?
— Предайте му, че вече знаем от какво е умряла жена му — рече с въздишка Джак. — Много е важно веднага да се свърже с мен, защото животът му е в опасност! Ще ви дам визитката си с молба непременно да му я предадете… — Извади една от картичките си, надраска нещо на обратната й страна и добави: — Ето, тук написах и домашния си телефон…
Егор старателно разгледа челната страна на визитката.
