за това… — Очите му бавно се повдигнаха към лицето на Стив: — Но това означава, че ти трябва веднага да тръгнеш за Бенсънхърст, където чакат бойците. А за осъществяването на мисията ще се наложи да откраднем и един микробус…
— Няма проблеми — успокоително рече Стив.
— Ще ни трябва ударна мощ — процеди Кърт. — Искам бърз и решителен удар. В смисъл да го ликвидираме на място, а не да го гръмнем веднъж и после да треперим дали ще се оправи…
— Съгласен съм — кимна Стив.
— Значи се разбрахме — въздъхна Кърт, опразни халбата си и започна да се измъква от сепарето.
— Има и още нещо — подхвърли Юри.
Кърт прекрати движението си.
— Искам да изместим операция „Отмъщение“ за утре, четвъртък.
— За утре ли?! — смаяно го изгледа Кърт. — Аз пък си мислех, че няма да си готов с антракса дори за петък!
— Работих през цялата нощ и част от сутринта — поясни руснакът. — Вторият ферментатор работи отлично и няма причини за безпокойство. До довечера ще разполагаме с достатъчно материал и за двете представления…
— Мисля, че това е възможно — бавно промълви Кърт. — Четвъртък, петък — все тая… — Очите му се извърнаха към Стив.
— Няма причини да не го направим — кимна онзи. — Всичко е готово, включително средствата за оттегляне. А това е най-важното…
— Според мен наистина трябва да го направим в четвъртък — продължаваше да ги кове Юри. — Снощи вие самите казахте, че сигурността е проблем номер едно. Дори да се отървем от Джак Степълтън, нямаме представа с кого може да е споделил откритията си. Следователно изчакването с още двадесет и четири часа представлява неоправдан риск.
— Знаеш ли, че си прав? — пусна една крива усмивка Кърт.
— Знам, че съм прав — кимна Юри. — Особено ако искаме успешното провеждане на операция „Отмъщение“…
— Искаме го, разбира се — кимна Кърт. — Довечера в колко часа да дойдем за кренвиршите?
— Колкото по-късно, толкова по-добре — отвърна Юри. — Ще ми трябва време, за да ги опаковам както трябва. Да речем, някъде към единадесет…
— Много добре — кимна Кърт. — В единадесет сме у вас. — Стана и се изплъзна от сепарето, следван от Стив. Юри остана на мястото си.
— Искам да си довърша хамбургера — поясни той.
— Ще се видим в пет — кимна Кърт, отдаде чест и последва Стив, който вече беше напуснал бара.
Юри ги проследи с очи. Поведението им на опитни бойци изглеждаше патетично и смешно, дори го хвана срам, че контактува с подобни типове. Но след срещата най-сетне му олекна. Нещата се подреждаха, въпреки многобройните проблеми. Заби зъби в хамбургера и реши на път за дома да се отбие в туристическата агенция. Искаше да си направи резервация за полета от Нюарк до Москва в четвъртък вечер. После се запита дали не е по-добре да направи това по телефона, с оглед пестенето на време. До единадесет го чакаше страшно много работа.
Осемнадесета глава
Сряда, 20 октомври, 14.15 часа
Джак акостира на товарната рампа на Градската патология и бавно слезе от колелото. Беше силно запъхтян от последния спринт нагоре по първо авеню, където бе успял да се задържи заедно с потока от коли. Това му позволи да хване „зелената вълна“ на светофарите чак от улица Хюстън насам, без да спре нито веднъж.
Качи велосипеда на рамо, прекоси платформата и влезе в сградата. Пътешествието до Брайтън Бийч му се отрази страхотно, въпреки че не успя да изпълни задачата си. Все пак бе направил каквото може и имаше чувството за изпълнен дълг. Останалото беше в ръцете на Отдела по здравеопазване и самият Юри Давидов…
Влезе в кабинета и закачи якето си зад вратата. Върху бюрото на Чет светеше включен микроскоп, около него бяха пръснати безброй бумаги. Но самият Чет не се виждаше никъде. Вероятно е слязъл до автоматите за закуски на втория етаж, рече си Джак. Колегата му не пропускаше да си хапне нещо в ранния следобед.
Преди да се закотви зад собственото си бюро, Джак извървя десетина метра по коридора и надникна в канцеларията на Лори. Все още не беше й благодарил за стряскащо вярната диагноза за наличието на ботулинов токсин в организма на Кони. За съжаление вратата беше затворена — нещо, което се случваше изключително рядко. Дори не можеше да се сети кога за последен път е виждал тази врата затворена. Постоя малко в нерешителност, после сви рамене и тръгна обратно към работното си място.
Но едва направил няколко крачки, зад гърба му се разнесе гневен мъжки глас. Не успя да разгадае думите, но в очите му се появи безпокойство. Беше почти убеден, че гласът долита иззад затворената врата на Лори. Спря и напрегна слух. В следващата секунда откъм кабинета долетя глух удар — сякаш някой бе стоварил юмрука си върху металната кантонерка за документи.
Сериозно обезпокоен, Джак се върна обратно. Вдигна ръка да почука, но после промени намеренията си. Затворената врата означаваше, че хората зад нея не желаят да бъдат безпокоени. Но в следващата секунда до слуха му достигнаха няколко отчетливи ругатни, последвани от едно „моля те“ на Лори, изречено на доста висок тон.
Ръководен от инстинкта си, Джак почука и механично отвори. Лори бе опряла гръб на стената в съседство с кантонерката. Не се криеше, но върху лицето й бе изписана странна смесица между негодувание и страх. Пред нея, облечен в тъмен делови костюм, стоеше Пол Сътърленд. Бронзовият загар на лицето му беше отстъпил място на червенината, а показалецът на дясната му ръка се размахваше на двадесетина сантиметра от носа на Лори. Неочакваното нахлуване на Джак явно го бе накарало да замръзне.
— Надявам се, че не преча — хладно подхвърли Джак.
— Напротив, пречите! — светкавично се овладя Пол и рязко смъкна ръката си. — Нали затова проклетата врата е затворена! — Фигурата му бавно се завъртя към неканения гост, юмруците му предизвикателно се опряха на кръста.
— Ужасно съжалявам — промърмори Джак и лекичко се измести встрани, за да може да види лицето на Лори. — И ти ли мислиш така?
— Не — нервно преглътна младата жена. — Според мен този разговор, ако изобщо можем да го наречем така, беше на път да излезе от контрол…
— Махайте се! — просъска Пол. — Ние двамата трябва да си изясним някои неща!
— Вече ти казах, че сега не е нито времето, нито мястото за подобни неща! — леко повиши тон Лори.
— Аха, имате противоречия! — подхвърли с преднамерено небрежен тон Джак. — Нямам нищо против да ви стана арбитър…
— Предупреждавам те, приятелю! — изръмжа Пол и направи заплашителна крачка напред.
— Пол, моля те! — извика Лори. — Мисля, че трябва веднага да си тръгнеш!
Черните очи на Пол не напускаха лицето на Джак.
— Махай се оттук, по дяволите! — изръмжа той.
— Чух ви още първия път — все така небрежно отвърна Джак. — Но в кабинета на доктор Монтгомъри са валидни единствено нейните желания. Мисля, че е време да си вървите, защото в противен случай ще ви се наложи да обсъдите въпроса със сержант Мърфи от пропуска…
Пол се стрелна напред, опитвайки се да му нанесе прав удар в лицето. Но Джак очакваше това и майсторски отскочи встрани. После, възползвайки се от кратката загуба на равновесие на противника, той го сграбчи за копринения костюм и му придаде допълнително ускорение през отворената врата, по посока на коридора. Маневрата бе озвучена от острото съскане на разпорен плат.
Пол светкавично възстанови равновесието си, приклекна и скри глава зад юмруците си. Позата намекваше, че човекът насреща владее боксовите похвати. Джак светкавично прецени, че собствените му
