Кърт забеляза нервните погледи на Юри назад, към бойците.
— Малко са възбудени — полугласно поясни той. — Много си падат по такива операции…
— Изглеждат ми
Вместо да отговори, Кърт се обърна назад:
— Какъв беше адресът?
Стив измъкна картичката на Джак от джоба на якето си.
— Първо авеню 520 — обяви той. — Мисля, че е някъде около болницата…
Кърт намали скоростта, тъй като току-що бяха отминали болницата „Белвю“ вдясно.
— Ето го — промърмори Стив и посочи към голяма тухлена сграда, боядисана в синьо.
Колата спря до левия тротоар на Тридесета улица, аварийните светлини започнаха да мигат. Бяха срещу главния вход на моргата, който се намираше на първо авеню, но малко по диагонал. Оттам излизаха тълпи хора, които се пръскаха на всички страни. Някои размахваха ръце пред минаващите таксита.
Главата на Стив се появи между предните седалки. Той, Кърт и Юри се заеха да наблюдават излизащите служители.
— Тук май работят доста хора — отбеляза Кърт.
В задната част на микробуса отново избухна спор. Меракът на бойците за калашиниците беше голям. Кърт се обърна и им изрева да млъкнат.
— А как можем да разберем дали вече не си е тръгнал? — попита Стив. — Може да стане така, че да висим тук с часове…
— Не думай! — изръмжа Кърт и хвърли мрачен поглед по посока на Юри: — Дай да му звъннем един телефон. Нали на картичката му беше записан директен номер?
Стив бръкна в джоба си за визитката, а Кърт извади клетъчния си телефон.
Джак изпита огромно удоволствие от факта, че успя да приключи с още един случай. Не си спомняше от години да е работил толкова задълбочено. Постави папката на купчината с готови случаи и доволно изпъна рамене. Телефонът иззвъня.
— Джак Степълтън — вдигна слушалката той. Насреща се разнесе някакво бучене, като от далечен водопад. После се доловиха съвсем ясните звуци на автомобилни клаксони. — Ало?
В слушалката нещо прещрака и миг по-късно прозвуча сигналът за свободно. Той сви рамене и я върна на вилката.
— Какво стана? — попита Чет, без да вдига глава.
— Казва ли ти някой, по дяволите? Чух трафика, но копелето, което явно звънеше от улицата, не пожела да ми каже нищо…
— Някое гадже те проверява — иронично подхвърли Чет.
— Да бе! — ухили се Джак, после сведе очи към силно изтънялата купчина с незавършени заключения. Очевидно се чудеше дали да продължи.
В следващия миг иззвъня телефонът на Чет.
— Гаджето май е сбъркало номера — ухили се Джак.
Колегата му вдигна слушалката, в следващия миг тялото му напрегнато се изправи.
— Да, доктор Симсариън, още съм тук — каза с нарочно повишен глас той, сигурен че ще привлече вниманието на Джак.
Джак рязко вдигна глава и срещна очите на колегата си, разширени от смайване.
— Наистина ли? И аз съм смаян!…
— Смаян от какво? — не издържа Джак.
Чет го спря с длан и продължи разговора:
— Благодаря много, че се обадихте, докторе. С интерес ще очакваме следващите ви ходове. Веднага ще съобщя резултатите ви на доктор Степълтън, а междувременно приемете и неговите благодарности…
Разговорът най-сетне приключи.
— Не ми казвай, че плъховете са били позитивни на ботулинов токсин! — рече с внезапно одрезгавял глас Джак.
— Ти го каза — промърмори Чет. — Човекът беше абсолютно смаян от този факт, аз също… Какво изобщо те тласна към тази безумна идея?
— Нищо, освен фактът, че нещата се развиваха в един и същи квартал…
— Това означава ли, че Кони Давидов е вечеряла с някой от заразените плъхове? — избухна в смях Чет.
Джак също се разсмя, после поклати глава. Коментарът му беше, че само двама медицински следователи на света могат да се смеят при подобна ситуация.
— Питам се дали заразените плъхове разпространяват заразата чрез изпражненията си — стана сериозен Чет.
— Въпросът ти е отвратителен — сбърчи нос Джак. — Предполагам, че трябва да го зададеш на ветеринарните епидемиолози. Аз обаче съм склонен да мисля, че нещата са се развили по друг начин — Кони Давидов се е натровила с нещо, след което го е изсипала в канализацията…
— И то е било толкова отровно, че е изтребило стотици плъхове? — погледна го със съмнение Чет.
— Знам, че това звучи прекалено — въздъхна Джак. — Но от друга страна и двамата сме наясно колко силна отрова е ботулиновият токсин…
— Ще бъде интересно да чуем мнението на ветеринарните епидемиолози по този въпрос — кимна Чет.
Джак стана на крака и се протегна.
— За днес май ми стига — промърмори той. — Сега имам нужда от една здрава схватка на корта и нищо друго!
— Ще се видим утре — кимна Чет.
— Пази се, друже.
Джак свали пилотското си яке от пирона зад вратата, намъкна го в движение и се насочи към асансьорите. Спомни си за чудесното време докато въртеше педалите към Брайтън Бийч и сърцето му потръпна от нетърпение час по-скоро да се метне отново на велосипеда.
— Сега поне знаем, че не сме го изпуснали — промърмори Стив.
— Вярно — кимна Кърт. — Въпросът е кога ще излезе… Не съм сигурен още колко време ще издържат без да се хванат за гушите тези копелета отзад… — Малко след като позвъни в патологията бойците отново се скараха за калашниците и едва не стигнаха до ръкопашна схватка. Наложи се Кърт да прибере автоматите и да ги складира в краката на Юри.
— Ето го, на колелото! — внезапно извика Юри. Показалецът му сочеше превитата над кормилото фигура на Джак, която изскочи от рампата на Тридесета улица и пое нагоре по Първо авеню.
— Исусе, тоя здравата натиска! — промърмори Кърт, освободи ръчната спирачка и се гмурна в трафика. Едно такси изскърца със спирачките си, шофьорът гневно натисна клаксона.
— Пуснете ме да сляза! — извика Юри.
— Не сега! — кресна му Кърт. — Ще изпусна онова копеле! Трафикът беше оживен, но все още без задръствания. Колите се предвижваха сравнително бързо.
— Тоя е истинско динамо! — оплака се след известно време Кърт. Той шофираше агресивно, на ръба на катастрофата, давайки си сметка, че това е единственият начин да скъси разстоянието до Джак. Изобщо не му пукаше дали ще обърше някоя от колите наоколо.
— Пресвети боже! — промърмори Стив в мига, в който приятелят му засече друго такси и каросерията се разтърси от противното стържене на метал в метал. Като безплатна притурка имаха и оглушителното дрънчене на тръбите, струпани в задната част на каросерията. Бойците бяха заети да се пазят не само от тях, но и от пороя гайки и водопроводни фитинги, който, благодарение на клатушкането, ги заливаше като пълноводна река от страничните рафтчета. Неизбежните нюйоркски дупки правеха ситуацията наистина отчайваща.
— Юри, махни се от шибаната седалка и освободи мястото за Стив! — изкомандва Кърт без да спира борбата си с волана.
