— За такъв изключително рядък вид рак на черния дроб изглежда необичайно толкова много хора да се разболеят от него. Хора, чиито пътища са се пресекли с Ви Джей. Разговарях със съпругата на господин Кавендиш. По-точно с вдовицата му. Много мила жена. Тя също е преподавателка в Пенделтън. Говорих и с господин Арнолд. Оказа се, че е бил близък с Дейвид. Знаел ли си, че Ви Джей е заплашвал Дейвид?
— За бога, Марша! Децата непрекъснато се заплашват едно друго. И аз като малък заплаших по-големия си брат, когато разруши снежния замък, който бях построил.
— Ви Джей е заплашвал да убие Дейвид, Виктор! И не в спор или караница. — Марша бе на ръба да се разплаче. — Събуди се, Виктор!
— Не искам да говорим повече за това — каза той гневно. — Поне не сега. — Той все още бе под влиянието на посещението на лабораторията на Ви Джей. Имаше ли тъмна страна геният на сина му? Не че и той не бе имал преди своите подозрения, но те бързо се бяха разсеяли. Ви Джей беше просто идеалното дете. Но сега Марша изказваше същите съмнения и го караше да се чувства отвратително. Възможно ли беше малкото момче, което го разведе из лабораторията, геният, който стоеше зад новия процес за имплантация да направи подобно нещо? Да убие онези деца, Джанис Фей и сина му Дейвид? Виктор не можеше да мисли за ужаса на подобно деяние. Той прогони тези мисли. Това беше невъзможно. Някой в лабораторията беше убил децата.
А другите смъртни случаи бяха плод на случайно стечение на обстоятелствата. Марша наистина бе отишла твърде далеч. Но тогава излизаше, че е в истерия откакто бяха умрели децата на Хобс и Мърей. И ако страховете и бяха основателни, тогава какво трябваше да направи той? Как би могъл да подкрепя Ви Джей в научните му усилия? А ако беше истина, ако Ви Джей бе наполовина феноменален, наполовина чудовище, какво говореше това за него, неговия създател?
Марша сигурно щеше да каже още нещо, но точно тогава Ви Джей се прибра. Той влезе по същия начин, както в неделя вечер преди седмица, с раница на гърба. Погледна Марша, сините му очи бяха по- студени от всякога. Тя потрепера. Не можеше да издържи този поглед. Страхът и от него се покачваше.
Виктор крачеше из кабинета си, захапал края на химикалката. Вратата беше затворена и къщата бе тиха. Доколкото знаеше, всички отдавна си бяха легнали. Беше една напрегната вечер, след като Марша се бе затворила в спалнята, когато той отказа да обсъжда повече Ви Джей.
Бе решил да прекара нощта в работа по представянето на имплантатния метод на срещата на Борда в сряда. Но не можеше да се концентрира. Думите на Марша продължаваха да го измъчват. Колкото и да се мъчеше, не можеше да ги избие от главата си. Е, и какво ако Ви Джей бе заплашвал Дейвид? Момчетата са си момчета.
Но мисълта за още един случай на редкия рак на черния дроб не спираше да го яде отвътре; особено като се вземеше фактът, че туморите на Джанис и Дейвид съдържаха онази допълнителна частица ДНК. Това трябваше да бъде обяснено. Съвсем целенасочено бе пазил в тайна разкритието си от Марша. Беше достатъчно лошо, че той самият трябва да мисли за това. Ако не можеше да и спести болката от евентуалната отвратителна истина, поне и бе спестил всяка малка подробност около тази истина. А после дойде и въпросът на Марша какво друго е правил Ви Джей зад заключените врати на лабораторията си. Момчето бе толкова изобретателно и разполагаше с пълното оборудване да прави почти всичко в областта на експерименталната биология. Като се изключи имплантатния метод, до какво друго бе стигнал? Дори по време на обстойната обиколка Виктор не можеше да се освободи от чувството, че Ви Джей не го допуска до всичко.
— Може би трябва да хвърля един поглед — произнесе той гласно и хвърли химикалката върху бюрото. Беше два и петнайсет след полунощ, но какво от това!
Той надраска набързо една бележка, в случай, че Марша или Ви Джей се появят тук да го търсят. След това облече палтото си, изкара колата от гаража и затвори вратата с дистанционното. Вече в края на алеята намали и погледна към къщата. Не светеха никакви лампи; никой не бе усетил.
На служебния вход на „Каймера“ охраната светна фенерче и го насочи в лицето му.
— Извинете, д-р Франк — каза мъжът и се върна в офиса, за да вдигне бариерата.
Виктор го похвали за старанието му и се насочи към сградата, в която се намираше лабораторията му. Паркира точно срещу входа. Когато се увери, че никой не го наблюдава, той затича към реката. Изкушаваше се да използва фенерчето си, но се страхуваше да го направи. Не искаше някой друг да разбере за съществуването на лабораторията на Ви Джей.
Когато наближи брега, бученето от водопадите му се стори дори още по-оглушително, отколкото през деня. Вятърът се спускаше с внезапни пориви над алеите и вдигаше нагоре прах и пясък, принуждавайки го да навежда глава. Най-после стигна до часовниковата кула.
На входа спря и за миг се поколеба. По природа не беше страхлив, но мястото бе толкова изолирано и тъмно, че той почувства лек страх. Отново му се прииска да включи фенерчето, но за втори път отклони тази мисъл, страхувайки се някой да не забележи светлината.
Тръгна в тъмното, като първо опипваше с крак, преди да пристъпи. Беше още на първия етаж, съвсем близо до скрития вход, когато усети пърхане на криле срещу лицето си. Извика от изненада, но бързо осъзна, че бе нарушил спокойствието на ято гълъби.
Пое дълбоко дъх и продължи. Протегна се с облекчение към капака в пода, но осъзна, че изобщо не знае как да го вдигне. Опита от различни положения, но нищо не се получаваше.
В отчаянието си включи фенерчето, за да огледа обстановката. Нямаше избор. Върху пода, сред боклуците, забеляза къса метална пръчка. Взе я и се върна отново. Без да се бави повече, той я подпъхна отдолу, използвайки я като лост и усети, че капакът помръдва. След малко се вдигна нагоре без усилие.
Виктор бързо се спусна надолу по стълбите и капакът изтрополя над главата му. В лабораторията беше тъмно, единствената светлина идваше от фенерчето. Той потърси с очи таблото за осветление. Откри го под стълбите и натисна копчето. Едва когато помещението се изпълни с флуоресцентна светлина, си отдъхна.
Реши първо да огледа онази част от лабораторията, която Ви Джей не му бе показал, дори и след като Виктор го бе помолил. Беше на петнайсетина крачки от вратата, когато тя се отвори рязко и отвътре му се озъби едно голямо куче. Виктор се дръпна назад, вдигайки ръце, за да предпази лицето си. Затвори очи в очакване на нападението.
Но такова не последва и той предпазливо погледна. Злобното куче бе придърпано за веригата от гард на „Каймера“.
— Слава богу! — извика Виктор. — Добре, че бяхте вие!
— Вие кой сте? — попита мъжът с подчертано испански акцент.
— Виктор Франк. Един от ръководителите на „Каймера“. Изненадан съм, че не ме познавате. Освен това съм баща на Ви Джей.
— Окей — кимна гардът.
Кучето изръмжа.
— А вие как се казвате? — попита Виктор.
— Рамирес.
— Не съм ви срещал. Но съм доволен, че бяхте от другата страна на веригата. — И той тръгна към вратата. Рамирес го хвана за ръката, за да го спре. Изненадан от това, Виктор изви очи към него.
— Току що ви казах кой съм. Ще бъдете ли така любезен да ме пуснете вътре? — Опитваше се да звучи твърдо, но усещаше, че Рамирес е този, който контролира ситуацията. Кучето отново изръмжа. Оголените му зъби се намираха на няколко инча от Виктор.
— Съжалявам — произнесе Рамирес без капка съжаление. — Но никой няма право да влиза вътре, докато Ви Джей не позволи.
Виктор се вгледа в лицето на мъжа срещу себе си. Нямаше никакво съмнение, че този човек разбира какво казва. Запита се какво би трябвало да направи в тази объркана ситуация.
— Може би трябва да се обадим на прекия ви началник, господин Рамирес? — каза най-сетне Виктор.
— Това е нощната смяна. Аз съм началникът.
