Орландо Мартинес от Матапан.
Тя усети развижване сред мъжете на кушетката. Погледна ги, после извърна лице отново към човека зад бюрото.
— Вие ли сте Орландо Мартинес?
— Може и да съм.
Марша присви очи. Мъжът наближаваше четирийсетте, с тъмна кожа, тъмни очи и почти черна коса. Беше окичен със злато, носеше диамантени копчета за ръкавели.
— Исках да ви попитам каква работа имате със сина ми?
— Госпожо, мисля, че трябва да ви дам един съвет. Ако бях на ваше място, щях да се прибера вкъщи и да се радвам на живота. Не се бъркайте в нещо, което не разбирате. Това може да причини неприятности на всички. — След тези думи той и подаде ръка и посочи към един от седналите мъже.
— Хосе, покажи на дамата изхода, преди да се е наранила.
Хосе се изправи и леко побутна Марта към вратата. Тя не откъсваше очи от Орландо, като се опитваше да измисли какво друго би могла да каже. Завъртя глава и успя да хване беглия поглед, който и хвърли един от мъжете. Клепачът покриваше едното му око. Позна го веднага. Беше го видяла в лабораторията на Ви Джей, когато Виктор я заведе.
Хосе не каза нищо. Съпроводи я до вратата, след което я затвори пред лицето и. Тя стоеше и гледаше тъмния правоъгълник, без да знае дали да е благодарна или раздразнена.
Върна се до колата си като насън, влезе и запали двигателя. На първата пряка видя полицай и отби. Смъкна стъклото:
— Извинете — извика му тя и посочи към склада: — Имате ли представа с какво се занимават хората в онази сграда там?
Полицаят се приведе, за да види къде сочи тя и кимна:
— А, там ли? Не знам точно, но някой ми каза, че група колумбийци са започнали на това място бизнес с мебели.
Веднага щом му се отвори възможност, Виктор телефонира на Чад Нюхауз, директор по охраната и сигурността, и го попита за Рамирес.
— Разбира се, към нас е — отговори Чад. — Води се на ведомост от години. Да не би да има някакъв проблем?
— По нормалните канали ли е нает?
Чад се засмя:
— Да не би да се майтапите с мен, д-р Франк? Наехте го заедно с останалите от онази специална група за икономически шпионаж. На пряк отчет към вас.
Виктор остави слушалката. Трябваше да поговори с Ви Джей за този Рамирес.
След като административната работа бе свършена и срещата с Роналд определена за единадесет и петнадесет, той тръгна към лабораторията на сина си.
Едно почукване — и капакът на пода се вдигна. Виктор се спусна по стълбите. Няколко от охранителите в униформи на „Каймера“ седяха, играеха карти и разглеждаха списания. Ви Джей излезе от вратата на стаята, в която Виктор се бе опитал да влезе при последното си идване, бършейки ръце. Очите му бяха по- блестящи отвсякога.
— Да си идвал в лабораторията миналата нощ? — попита той.
— Идвах — призна Виктор.
— Не искам да го правиш — прекъсна го остро Ви Джей. — Не и докато аз не съм го позволил. Ясно? Нуждая се от известно уважение и уединение.
Виктор наблюдаваше сина си. Няколко мига не можа да каже нищо. Беше планирал да му покаже, че е ядосан от снощния епизод, но внезапно започна да се оправдава.
— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид нищо лошо. Любопитен бях каква е останалата апаратура тук.
— Съвсем скоро ще я видиш. — Гласът му поомекна. — Първо искам да ти покажа новата лаборатория.
— Добре. — Виктор изпита облекчение, че лошото чувство се разсея толкова бързо.
Двамата се качиха в колата и напуснаха „Каймера“. Пресякоха моста над Меримак. По едно време Виктор реши да повдигне въпроса за Рамирес.
— Вкарах няколко души охрана във ведомостите на „Каймера“ — обясни Ви Джей. Ако те безпокоят разходите, спомни си само за огромната полза, която ще извлече „Каймера“ от такова нищожно вложение.
— Не ме тревожат разходите — каза Виктор. Всъщност, тревожеше го лекотата, с която Ви Джей бе в състояние да направи всичко, каквото си поиска.
Скоро се озоваха край старата мелница през реката. Пръв от колата изскочи Ви Джей, нетърпелив да покаже творението си.
Сградата се намираше до самата река. Часовниковата кула се виждаше ясно на другия бряг. Но за разлика от предишната, новата лаборатория беше модерна във всяко отношение, включително декорацията. Беше на три етажа и бе най-впечатляващото място, което Виктор бе виждал някога. В мазето имаше помещение за животните, операционни отделения, циклотрон, който произвеждаше радиоактивни субстанции. Най-долу имаше ядрено-магнитен резонанс и цяла микробиологична лаборатория. Вторият етаж представляваше главното лабораторно пространство и там се намираше по-голямата част от сложното оборудване, необходимо за генни манипулации. Третият, най-горен етаж бе зает от компютри, библиотека и административни офиси.
— Е, какво мислиш? — попита Ви Джей гордо, докато стояха в коридора на третия етаж. Трябваше да се местят често, тъй като навсякъде имаше техници, които инсталираха очевидно съвсем скоро доставената апаратура, бояджии и дърводелци, довършващи работата си.
— Както всичко, направено от теб, и това направо ме порази — поклати глава Виктор. — Но е струвало цяло състояние. Откъде си намерил парите?
— Един от страничните ми проекти бе да развия продаваем продукт от рекомбинантна ДНК-технология обясни Ви Джей. — Очевидно съм успял.
— Какъв е продуктът? — попита Виктор нетърпеливо.
Ви Джей се ухили.
— Търговска тайна.
И той отиде до една затворена врата, отвори я леко, надникна, след което се обърна към баща си:
— Имам още много изненади за теб. Тук има някой, с когото искам да се срещнеш.
Той отвори вратата и направи жест към баща си да влезе вътре. Младата жена, наведена над бюрото, се изправи бързо:
— Д-р Франк! Каква изненада!
В първия момент Виктор не можа да каже нищо. Наистина не беше очаквал да я види: Мери Милман, заместващата майка, жената, която бе износила Ви Джей.
Ви Джей се наслаждаваше на шока на баща си.
— Имах нужда от добра секретарка — обясни той, — ето защо я извиках от Детройт. Трябва да призная, че бях любопитен да видя жената, която ме е родила.
Виктор стисна ръката на Мери.
— Радвам се да ви видя отново — каза той смаяно.
— Аз също.
— Ами — засмя се Ви Джей, — аз трябва да се връщам обратно в моята лаборатория.
Виктор смутено погледна часовника си.
— А аз трябва да се връщам в моята.
