14.
Понеделник следобед
Марша трябваше да подтичва, за да е в крак с Виктор, който се движеше към реката. Двамата скоро отминаха ремонтираната част на комплекса. На ярката слънчева светлина изоставените сгради не изглеждаха чак толкова зловещи.
Влизайки във входа, Виктор се насочи право към капака в пода и почука няколко пъти.
След минута-две капакът се вдигна. Мъж в униформата на охранител от „Каймера“ ги изгледа изучаващо, след което им махна да слизат.
Виктор тръгна пръв и когато Марша бе долу на последното стъпало, той вече заобикаляше гребното колело и се насочваше към всяващата страх метална врата, която препречваше входа към неизследваната част от лабораторията на Ви Джей. За Марша самата лаборатория си оставаше забранена точно толкова, колкото при последното и идване тук. Тя знаеше, че плодовете от научното изследване могат да бъдат използвани за добро или зло, но нещо в мрачното подземие създаваше в нея чувството, че изследванията, които се провеждат тук не бяха с благородна цел.
— Хей! — изкрещя един от гардовете, когато видя Виктор да се приближава към забранената врата. Скочи и само с няколко крачки се озова пред него, хвана ръцете му и го блъсна назад. — Никой няма право да влиза тук — каза той със силен испански акцент.
За изненада на Марша, Виктор размаха юмрук пред лицето на мъжа и замахна. Това явно се оказа изненадващо и за непознатия, защото той падна на коляно, но продължаваше да държи ръкава на Виктор. Виктор рязко се дръпна, за да се освободи и отново тръгна към металната врата.
Охранителят извади нож от ботуша си и го отвори със замах. Наточеното острие проблесна.
— Виктор! — извика Марша. Той се обърна при вика и. Охранителят вървеше срещу него и държеше ножа пред себе си като миниатюрна рапира. Виктор го отклони, но онзи не го изпускаше. Ножът се вдигна нагоре заплашително.
— Спри! — извика Ви Джей, когато изскочи от вратата, към която бе тръгнал баща му. Останалите двама охранители се опитваха да ги усмирят. — Пусни баща ми да влезе — нареди Ви Джей.
— Той искаше да влезе в задната лаборатория — извика мъжа с ножа.
— Пусни го да влезе — изкомандва Ви Джей още по строго.
Виктор залитна, опитвайки се да запази равновесие. Ви Джей го хвана за ръката в момента, когато той се канеше да натисне вратата.
— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита Ви Джей.
— Искам да видя всичко — отвърна той.
— Спомняш ли си за Дървото на познанието?
— За Доброто и Злото? — погледна го баща му. — Не можеш да ме разубедиш.
Ви Джей дръпна ръката си:
— Сам решаваш, но може и да не харесаш последиците.
Виктор погледна към Марша, но тя му кимна окуражаващо и той натисна отново бравата. Отвътре нахлу неясна синя светлина. Той прекрачи прага и тя го последва. Ви Джей затвори вратата след тях. Помещението беше около петдесет стъпки дълго и доста тясно. На дълга пейка от грубо дърво бяха сложени четири петдесетгалонови стъклени резервоара. Стените им бяха съединени със силикон. Резервоарите се осветяваха от горещи лампи и излъчваха тайнствена синя светлина, която се пречупваше от течността в тях. Марша усети, че зъбите и започват да тракат от ужас, когато осъзна какво има в резервоарите. Във всеки от тях, обвит в прозрачна мембрана се намираше по един ембрион, по всяка вероятност на осем месеца, който плуваше в изкуствената утроба. Те гледаха Марша, с широко отворените си сини очи когато тя се дръпна встрани. Жестикулираха, усмихваха се, дори се прозяваха.
Небрежно, но с известна арогантна гордост, Ви Джей обясни как действа системата. Във всеки резервоар плацентите бяха прикрепени върху плексигласова скара към мембранна торбичка, свързана с нещо като машина, имитираща връзката бял дроб — сърце. Всяка машина притежаваше свой компютър, който на свой ред бе свързан към протеинов синтезатор. Течната повърхност на всеки резервоар бе покрита с пластмасови топки, за да възпрепятства изпаряването. Нито Марша, нито Виктор бяха в състояние да кажат нещо, ужасени от гледката с неродените деца. Въпреки, че се бяха опитали да се подготвят за неочакваното, това се оказа шок, който не можеха да понесат.
— Сигурен съм, че се питате какво е всичко това — каза Ви Джей, приближи се към една от стъклениците и хвърли поглед към един от многобройните дисплеи. Удари го с юмрук и индикиращата стрелка мина в оцветената в зелено нормална зона. — Ранната ми работа върху имплантацията представляваше моделиране на утроба с тъканна култура. Разрешаването на проблема с имплантацията доведе до разкриване на необходимостта от утроба.
— На каква възраст са тези деца? — попита Марша.
— На осем и половина месеца — каза Ви Джей. — Ще ги държа в това положение по-дълго от нормалните девет месеца. Колкото по-дълго останат тук, толкова по лесно ще пораснат.
— Откъде взе зиготите? — попита Виктор, макар вече да знаеше отговора.
— Щастлив съм да ви кажа, че те са мои братя и сестри.
Марша премести невярващ поглед от ембрионите към Ви Джей. Той се засмя на изражението и.
— Хайде, това не би могло да е чак такава изненада. Взех зиготите от фризера в татковата лаборатория. Нямаше смисъл да ги оставям да се хабят или пък да оставя татко да ги имплантира в други хора.
— Те бяха пет — обади се Виктор. — Къде е петата?
— Добра памет — похвали го Ви Джей. — За съжаление, похабих я при един от ранните тестове. Но четири са предостатъчни за статистическа екстраполация, поне за първата група.
Марша отново се извърна към децата. Те бяха нейни!
— Не се изненадвайте толкова — каза Ви Джей. — Знаехте, че тази технология беше на път. Аз просто я ускорих.
Виктор се приближи към един от компютрите, когато екранът оживя и избълва половин страница данни. Веднага щом принтирането приключи, протеиновият синтезатор се включи и започна да произвежда протеин.
— Системата усеща необходимостта да се добави някакъв фактор на растежа — обясни Ви Джей. Виктор погледна отпечатаните копия. Те съдържаха жизнените показатели, химията и кръвните стойности на децата. Той беше удивен от сложността на системата. Знаеше, че Ви Джей трябваше да е удвоил невероятно сложното взаимодействие на силите, необходимо за да превърне оплодената яйцеклетка в цял организъм. Това беше свидетелство за качествен скок в биотехнологията. Радикално нова и успешна имплантатна технология беше едно, но това тук бе съвършено друго нещо. Виктор настръхна при мисълта за дяволския потенциал на онова, което собственото му творение бе създало.
Марша боязливо се приближи към един от резервоарите и се взря в момченцето отблизо. Детето отвърна на погледа и, сякаш се нуждаеше от нея; то допря малката си длан в стъклото. Марша протегна ръка и направи същото. Сега ги отделяше единствено прозрачната стена. Но тя изведнъж дръпна ръка отвратена.
— Главите им! — извика тя.
Виктор застана до нея и се наведе напред.
— Какво им има на главите?
— Погледни веждите им! Главите им се скосяват, те нямат чела!
— Мутирали са — обясни Ви Джей небрежно. — Отстраних добавения от Виктор сегмент, след което унищожих някои от нормалните локуси на ФНР-гена. Исках да постигна ниво на интелигентност, подобна на тази на Филип. Той ми помагаше във всичките ми усилия повече от всеки друг.
Марша потръпна и хвана ръката на Виктор така, че Ви Джей да не забележи, но той не и обърна внимание, а посочи към вратата в дъното на стаята.
— Какво има зад тази врата?
— Не видя ли вече достатъчно?
— Искам да видя всичко — каза Виктор. Той остави Марша и тръгна нататък. Тя за миг се взря в мъничкото момченце с изпъкнало чело и сплескана глава. Сякаш човешката еволюция се бе върнала с петстотин хиляди години назад. Как Ви Джей бе могъл да причини съвсем съзнателно това на своите братя и
