— Вътрешно чувство, може би — сви рамене Томас. — Тя е уплашена, но това съвсем не означава, че е истерична. Освен това отклоненията в чувствителността са изразени съвсем ясно. Момичето не симулира. Нещо шибано става в главата й…
— Единственото шибано нещо в случая е това, което би искал да й направиш, ако можеше да я срещнеш на друго място — засмя се Лоури. — Стига вече, Томас. Определи й час за преглед през деня и действай!
Лекарите избухнаха в смях. Томас махна с ръка и се надигна от тежкото кресло.
— Всички сте циркаджии! — изръмжа с престорен гняв той. — Поемам случая в свои ръце!
— Не забравяй да й вземеш телефона — подвикна подире му Лоури.
— Идеята съвсем не е лоша — усмихнато добави доктор Хъгинс.
Томас се върна в общото помещение и се огледа. Между седем и девет тук се възцаряваше относително затишие. Сякаш хората вземаха таймаут от болката и страданията, за да могат да се нахранят. Около десет започваха да пристигат пияниците, жертвите на автомобилни катастрофи и грабежи, появяваха се и психарите. Към единадесет идваше ред на жертвите на страстта. По тази причина Томас беше наясно, че разполага със съвсем малко време, за да обмисли състоянието на Лин Ан Лукас. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо важно…
Отби се на приемното гише и попита дали картона на Лин Ан вече е готов. Сестрата направи проверка и поклати глава, но обеща да му го изпрати веднага. Томас разсеяно кимна с глава. Дали това момиче не е вземало някакви наркотици, запита се той и тръгна по коридора, който водеше към залата за прегледи. Там Лин Ан очакваше професионалното му заключение.
Дениз нямаше представа каква може да бъде „чудесната идея“ на Мартин. Той я помоли да се отбие в кабинета му към девет вечерта, след което изчезна. Някъде около девет и четвърт тя най-сетне приключи с разчитането на снимките от травматологията на СО2 и тръгна по стълбите към рентгенологията. Коридорите на горния етаж изглеждаха необичайно тихи. В дъното на един от тях се виждаше самотен санитар, който търкаше плочките с парцал, окачен на дълга дръжка.
Вратата на кабинета на Филипс беше отворена. Отвътре долиташе монотонният му глас — явно диктуваше нещо. Миг по-късно разбра какво е то: натрупалите се през деня ангиографии, които чакаха заключението му. Върху окачените на светещите екрани рентгенови снимки се виждаха хилядите кръвоносни съдове на мозъка, които приличаха на ликото на дърво. Без да прекъсва диктовката си, Филипс й посочи с пръст снимката, която обработваше. Тя кимна с глава, но в очите й се появи недоумение. Не разбираше как е възможно да се запомнят имената и размерите на толкова много кръвоносни съдове, които излитаха от устата му в неспирен поток.
— Заключение — каза Филипс. — Церебралната ангиография показва добре изразена артерио-венозна малформация в дясната базална ганглия на 19-годишния пациент от мъжки пол. Точка. Циркулаторната малформация се захранва от дясната церебрална артерия посредством лентикулоструиалните разклонения, както и от задната церебрална артерия. Точка. Край на заключението. Моля, изпратете копие от този рапорт на докторите Манърхайм, Принс и Клосън. Благодаря.
Диктофонът щракна и Мартин се завъртя заедно със стола си. Потърка ръце, на лицето му грееше дяволита усмивка.
— Точно навреме — похвали я той.
— Хей, какво ти става? — погледна го с престорена загриженост Дениз.
— Ела — промърмори той и се втурна към коридора. До стената беше опряна количка, оборудвана със стойка за кръвопреливане, чаршаф и възглавница. Той започна да я тика по посока на асансьорите.
— Аз ли ти дадох тази „чудесна идея“? — подвикна Дениз, опитвайки се да го догони.
— Ти — кратко отвърна той и натисна бутона за приземието. Вратите на кабината се затвориха с тихо съскане.
Минута по-късно вече бяха дълбоко в недрата на огромната сграда. Мазето беше пълно с извити тръби, които се преплитаха и изчезваха в различни посоки като кръвоносните съдове на гигантски организъм. Всичко беше в сиво или черно, сякаш светът внезапно беше изгубил колоритността си. Светлината идваше от нарядко разположени луминесцентни тръби, скрити под предпазни решетки. Между тях имаше доста широки площи, обхванати от непрогледен мрак. Срещу вратата на асансьора се виждаше табела с надпис:
Ярката линия се проточваше по стената като кървава следа. В този лабиринт от полуосветени коридори наличието й наистина беше абсолютно необходимо. В крайна сметка изскочиха в тесен проход с такъв наклон, че Мартин трудно удържаше количката, устремила се по нанадолнището.
— Но какво търсим тук, за Бога? — попита Дениз и гласът й екна под ниския свод.
— Ще видиш — отвърна Филипс. Усмивката беше изчезнала от лицето му, гласът му звучеше напрегнато. Закачливото настроение беше отстъпило място на мисълта за последствията от това, което се готвеше да стори.
Коридорът изведнъж свърши и пред очите им се разкри огромно подземно помещение, наподобяващо пещера. Осветлението беше почти никакво, таванът над главите им се губеше в мрака. На стената вляво се виждаше металната врата на крематориума, зад която бушуваха пламъци.
Точно пред тях беше входът на моргата, представляващ двойна летяща врата. Кървавочервените стрелки свършваха на метър от нея. Филипс пусна количката и пристъпи напред.
— Имаме късмет — обяви, след като надникна през стъклото. — Вътре няма абсолютно никой.
Дениз неохотно го последва.
Моргата представляваше просторна и зле поддържана зала, оставена на разрухата до такава степен, че приличаше на разкопките на Помпей. От тавана висяха множество жици с фасунги, но само на няколко от тях имаше крушки. Подът беше покрит с нещо, което преди години би трябвало да се нарича „венецианска мозайка“, стените бяха облицовани с напукани фаянсови плочки. В средата на залата се издигаше напукано от старост бетонно корито, в което беше вградена стара маса за аутопсии, облицована с мрамор. Вероятно я бяха използвали за последен път някъде в началото на века. Сега, стърчаща сред руините на подземието, тя приличаше на някакъв езически олтар. Днес аутопсиите се извършваха в патологичното отделение на петия етаж, оборудвано с модерна апаратура от неръждаема стомана и стъкло.
Покрай стените имаше многобройни врати, една от които беше от масивно дърво и сякаш водеше към хладилника на някаква кланица. В дъното се виждаше тъмният отвор на тесен коридор, от който се излизаше направо в задния двор на болницата. Навсякъде цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от собствените им стъпки и от капките на развалената чешма в ъгъла.
Мартин спря количката и окачи бутилка физиологичен разтвор на стойката.
— Дръж — промърмори той и подаде на Дениз края на един от чаршафите. Разстлаха го върху подвижното легло, после той пристъпи към дървената врата, измъкна резето и с пъшкане я дръпна към себе си. От вътрешността излетя облак скреж, мозайката на пода заблестя с всички цветове на дъгата. Пръстите му напипаха електрическия ключ.
— Ела! — обърна се към неподвижната Дениз той. — Докарай и количката.
— Няма да мръдна преди да ми обясниш какво става! — отсече решително младата жена.
— Замалко ще се върнем в XV-ти век — отвърна с усмивка Филипс.
— Какво означава това?
— Ще отмъкнем един труп в името на науката.
— Лайза Марино? — погледна го с недоверие Дениз.
— Позна.
— Без мен! — дръпна се тя, готова всеки момент да побегне.
— Не ставай глупава, Дениз! Няма да се занимавам с вивисекции, а само ще направя скенера и рентгеновите снимки, които ми трябват. После веднага връщаме трупа. Не допускаш, че искам да го задържа завинаги, нали?
— Не знам какво да мисля.
