Надяваше се гласът му да прозвучи авторитетно, но не се получи. Колебанието моментално се усети.
Върнър пусна китката на младата жена. Беше кльощав тип с високи скули и лице на мъртвец. Слабото осветление не достигаше до дълбоко разположените му тъмни очи, между които стърчеше тънък нос, извит като клюн на граблива птица. Беше облечен в черно поло с висока яка, над което беше наметнал черна гумирана престилка.
— Какво правите с моите трупове? — дрезгаво извика той и се втурна към вътрешността на камерата. Преброи наредените покрай стените носилки и заби пръст в чаршафа, покриващ тялото на Лайза Марино. — Този ли изнесохте?
Филипс се съвзе от изненадата и поклати глава. Този тип явно приемаше моргата като своя лична собственост.
— Мисля, че не е правилно да ги наричате „свои трупове“, господин…
— Върнър! — изръмжа онзи, обърна се заби показалец в гърдите на Мартин: — Докато някой не ги извади оттук срещу подпис, тези трупове са мои, защото аз отговарям за тях!
Филипс прецени, че няма смисъл да влиза в спор. Човекът насреща му беше стиснал устни, а тялото му се беше стегнало като пружина. Понечи да каже нещо успокоително, но от гърлото му излетя само някакъв писклив звук. Прокашля се и побърза да започне:
— Искаме да се консултираме с вас за едно от тези тела. Подозираме, че е било подложено на неправомерна обработка…
Пейджърът на Сангър отново зажужа. Тя се извини и забърза към телефона на противоположната стена.
— Кое тяло имате предвид? — рязко попита Върнър, без да отделя подозрителен поглед от лицето на Мартин.
— Лайза Марино — отвърна лекарят и посочи полузавитото тяло до стената. — Какво ще ни кажете за тази жена?
— Нищо особено — отвърна с малко по-спокоен глас Върнър и се обърна да огледа трупа. — Свалих я от хирургията, ще я приберат тази вечер или утре сутринта…
— Нещо особено в състоянието й? — попита Мартин и огледа човека насреща си с нов интерес. Едва сега забеляза, че косата му е подстригана късо, като на морски пехотинец.
— Нищо — сви рамене Върнър. — Всичко й е наред.
— Какво имате предвид с това „всичко й е наред“?
— Най-красивата жена, която съм имал от доста време насам — отвърна Върнър и устните му се разтеглиха в цинична усмивка.
Мартин смутено преглътна. Появата на Дениз между тях му дойде точно навреме.
— Трябва да бягам — обяви тя. — Търсят ме от спешното отделение за бърза черепна снимка.
— Добре — кимна Мартин, опитвайки се да възстанови душевното си равновесие. — Като свършиш, ела в кабинета ми.
Дениз кимна и побърза да изчезне.
Останал сам в компанията на Върнър, младият лекар се почувства неудобно. Затова побърза да дръпне чаршафа от тялото на Лайза Марино и да го обърне така, че да се вижда раната в тилната част на черепа.
— Какво ще ми кажете за това? — попита той и посочи майсторската работа на неизвестния хирург.
— Нищо — сви рамене онзи.
Филипс не беше сигурен, че този кльощав гробар изобщо видя раната. Върна трупа в първоначалното му положение и закова поглед в лицето на Върнър. Прилича на някакъв шибан нацист, рече си той.
— Да се е появявал тук някой от екипа на Манърхайм?
— Не знам такова нещо — отново сви рамене Върнър. — Казаха ми, че днес няма да има аутопсии…
— Но това срязване на тила е именно от аутопсия — промърмори Филипс и отново отметна чаршафа от главата на Лайза Марино. — Странно… Сигурен ли сте, че не знаете нищо?
Върнър само поклати глава.
— Добре, ще видим — кимна Мартин и напусна камерата, оставяйки кльощавия сам да се оправя с носилката.
Върнър изчака да чуе затръшването на външната врата, после сграбчи ръкохватките на количката и яростно я блъсна напред. Тя изскочи от камерата, прекоси празното пространство и с трясък се блъсна в ръба на древната мраморна маса. Бутилката с физиологичен разтвор се пръсна на хиляди късчета.
Скръстил ръце пред гърдите си, доктор Уейн Томас се беше облегнал на стената. Лин Ан Лукас седеше на старото и доста похабено легло за прегледи. Очите им бяха на едно ниво: неговите будни и едновременно с това преценяващи; нейните — уморени и леко изцъклени.
— Твърдите, че възпалението на пикочните канали е отзвучало след лечение със сяра — промърмори доктор Томас. — Случайно да ми спестявате нещо около него?
— Не — бавно поклати глава Лин Ан. — Единственото, което пропуснах да спомена, е една визита при уролог. Той каза, че имам проблем с изпразването на пикочния мехур. Дори непосредствено след уриниране в него оставало доста голямо количество течност… След което ме препрати към невролог.
— Отидохте ли?
— Не. Проблемът отзвуча и реших, че това е излишно…
Пластмасовата завеса се раздвижи и в процепа надникна главата на доктор Сангър.
— Моля за извинение, но някой ме е търсил във връзка с разчитането на черепна снимка…
Томас се отлепи от стената и се извини на Лин Ан. Докато двамата с Дениз крачеха към стаята на дежурните, той накратко й разясни проблемите около момичето. Според него рентгенът не показвал отклонения, но все пак се нуждаел от мнението на специалист, особено за областта около хипофизата.
— Каква е диагнозата? — попита Дениз.
— Там е работата, че не знам — въздъхна Томас и отвори вратата на дежурната. — Бедното момиче е тук вече пет часа, но аз все още не мога да стигна до нищо конкретно. В един момент си помислих, че се дрогира, но не излезе така. Дори трева не е опитвала…
Пристъпи към екрана на стената и прикрепи снимката върху осветената повърхност. Дениз се зае да я изучава, започвайки от костната структура, според изискванията на инструкциите.
— Колегите от спешното ме засипаха с какви ли не глупости — продължи доктор Томас. — Мислят, че интересът ми към случая се дължи на хубавото дупе на момичето…
Дениз отмести очи от снимката и му хвърли изпитателен поглед.
— Уверявам ви, че не е така — разбра подозренията й той. — Според мен нещо в мозъка й не е наред. Не знам какво е, но се намира в доста напреднал стадий…
Сангър отново се концентрира върху снимката. Костната структура беше нормална, включително тази около хипофизната жлеза. Зае се да оглежда едва забележимите сенки, които се намираха между мозъчната кора и костта. За ориентация прибягна до проверка за калцифициране около пиналната жлеза, но такова липсваше. Забеляза леките тъканни вариации миг преди да обяви снимката за напълно нормална. Сви ръцете си в шепи и ги използва като фуния, само върху въпросната област. Този номер приличаше на онзи с продупчения лист хартия на Филипс. Миг по-късно отдръпна ръце и в душата й потръпна вълнение. Беше абсолютно сигурна, че и тук става въпрос за същите отклонения в плътността на мозъчната тъкан, които Мартин й показа на снимките на Лайза Марино!
— Искам да покажа тази снимка на още един човек — рече тя и я откачи от рамката.
— Открихте ли нещо? — погледна я с надежда Томас.
— Мисля, че да. Задръжте пациентката, докато се върна.
Дениз изчезна, без да изчака реакцията на тъмнокожия лекар.
Две минути по-късно вече беше в кабинета на Филипс.
— Сигурна ли си? — попита след като я изслуша той.
— Да.
Мартин пое снимката и я завъртя между пръстите си. Не я пусна в сканиращото устройство веднага,
