— Не позволявай свобода на въображението си — изръмжа Филипс, хвана количката и я вкара в старовремската хладилна камера. Бутилката със серум чукна в металната стойка и тихо звънна. Дениз го последва, очите й колебливо опипаха вътрешността на камерата, изцяло облицована със старовремски фаянсови плочки, които преди години вероятно са били бели, но сега имаха мръсносив цвят. Квадратурата беше някъде около пет на десет метра. Край стените бяха подредени дървени колички с колела като на велосипед. Върху всяка от тях имаше по един труп. Средата на помещението беше празна.
Филипс бавно тръгна напред. Стигна до дъното и започна да се връща обратно, като методично повдигаше краищата на чаршафите. Дениз неволно потръпна. Правеше опит да не гледа труповете, които в болшинството си бяха резултат от тежка катастрофа, станала на една от околовръстните магистрали в най- натовареното време на деня. Изпод един от чаршафите стърчеше обувка, извита под невероятен ъгъл. Беше ясно, че глезенът в нея е жестоко счупен. Някъде встрани забуча уморен компресор.
— А, ето я — промърмори Филипс, повдигнал поредния чаршаф. После направи знак на Дениз да приближи количката и тя механично се подчини.
— Помогни ми да я прехвърлим — добави той.
Дениз хвана глезените на Лайза Марино заедно с чаршафа, Филипс подхвана горната част на тялото. Прехвърлиха трупа на количката и я насочиха към изхода на камерата. След миг се озоваха навън и Мартин старателно сложи резето на дървената врата.
— За какво ти е тази система? — попита Дениз.
— Не искам да ни видят как се разхождаме из болницата с един труп — поясни Филипс. — Системата и банката с физиологичен разтвор са отлична маскировка — всеки ще реши, че пациентът ни е жив. — Ръката му дръпна чаршафа от мраморното лице на Лайза Марино и подпъхна възглавницата под тила й. Дениз отмести очи. Маркучът на системата изчезна под чаршафа, а Мартин отстъпи крачка назад и огледа творението си. — Перфектно! — кимна той и потупа студената ръка: — Сега се чувстваш по-добре, нали?
— За Бога, Мартин! — простена Дениз. — Наистина ли трябва да се държиш по този начин?
— Честно казано, това е защитна реакция — въздъхна той. — Все още не съм убеден, че имам право да върша това…
— Чак сега ли те обзеха съмненията? — извъртя очи тя и му помогна да прекара количката през летящата врата.
Върнаха се по обратния път през подземния лабиринт и влязоха в асансьора за пациенти. За тяхно смайване той спря на първия етаж. Бяха го повикали двама санитари, между които имаше пациент на инвалиден стол. Мартин и Дениз си размениха притеснени погледи, после младата жена извърна глава. Вече горчиво съжаляваше, че се е забъркала в тази налудничава история.
Санитарите вкараха пациента в кабината и го оставиха с лице към задната стена — нещо, което не би трябвало да правят. После продължиха оживения си разговор за началото на бейзболния сезон. Не показаха с нищо, че забелязват нещо необикновено във външния вид на Лайза Марино. Но с пациента не беше така. Приведен напред, той втренчи поглед в подковообразните шевове, които стърчаха от слепоочието на трупа.
— Оперирали ли са я? — попита с дрезгав глас човекът.
— Да — кимна Филипс.
— Ще се оправи ли?
— В момента е малко уморена и се нуждае от почивка.
Пациентът кимна и замълча. Стигнаха втория етаж и двамата лекари побързаха да изкарат количката от кабината.
— Това е лудост! — избухна Дениз, едва изчакала да се отдалечат по коридора. — Чувствам се като престъпник!
Минута по-късно влязоха в апаратната на скенера. Червенокосият лаборант ги зърна през оловното стъкло и побърза да се появи. Филипс му обясни, че става въпрос за спешен случай. Човекът кимна с глава, нагласи масата и зае позиция зад главата на Лайза Марино, готов за прехвърлянето. Но в момента, в който ръцете му докоснаха ледените и безжизнено отпуснати рамене, той рязко отскочи назад.
— Господи, та тя е мъртва!
Дениз сложи длан пред очите си.
— Да речем, че е имала тежък ден — промърмори успокоително Филипс. — А ти най-добре да забравиш за това малко упражнение…
— Искате скенер на труп? — погледна го смаяно лаборантът.
— Точно така.
Човекът потръпна, но все пак помогна да прехвърлят Лайза на масата. В случая нямаше смисъл да фиксира тялото и по тази причина апаратурата беше включена незабавно. Масата се плъзна напред, главата на Лайза изчезна под огромната черупка на скенера, който започна въртеливото си движение. Лаборантът провери дали всичко е наред и кимна по посока на контролния пулт.
— Бледа е, но общо взето изглежда далеч по-добре от някои други пациенти на неврохирургията — промърмори той, очевидно успял да възвърне самообладанието си. Ръката му се плъзна към редицата бутони за управление.
Мартин и Дениз се приведоха над екрана на монитора. В горната му част се появи тънка хоризонтална черта, която бавно се плъзна надолу. Черепът се очерта сравнително бързо, но вътрешността му остана тъмна и неясна маса.
— Какво става, по дяволите? — нервно попита Мартин.
Лаборантът прещрака някакви бутони на контролния панел, поклати глава и се върна пред монитора. Миг по-късно се появи следващото изображение. Вътрешността на черепа отново беше тъмна.
— Наред ли е проклетата машина тази вечер? — вдигна глава Филипс.
— Абсолютно.
Младият лекар протегна ръка и увеличи до максимум разделителната способност на машината. После изведнъж изпусна гневно възклицание и се изправи.
— Знаете ли какво гледаме в момента? — попита той. — Въздух! Мозъкът изобщо го няма!
Размениха си смаяни погледи. После Мартин рязко се обърна и хукна към стаята със скенера, следван по петите от лаборанта и Дениз. Ръцете му сграбчиха главата на Лайза и рязко я повдигнаха. Заедно с нея се вдигна и вкочаненият торс. Лаборантът го подхвана отзад, давайки възможност на Филипс да огледа тила. Срезът в долната част на черепа беше направен майсторски, а вътрешните шевове го правеха трудно различим. Върху гладко избръснатата кожа се виждаше само една тънка черта, извита като подкова.
— Мисля, че трябва да върнем този труп в моргата — притеснено промърмори Филипс.
Повторното пътешествие беше бързо, без много приказки. Дениз нямаше никакво желание отново да слиза в подземието, но някой трябваше да помогне на Мартин да прехвърли трупа от количката. Когато стигнаха до пламтящата пещ на крематориума, той отново провери дали моргата е празна. После задържа летящите врати и махна на Дениз да докара количката. Двамата заедно я затикаха към хладилната камера. Ръцете му сръчно се справиха с резето, тежката дървена врата проскърца и се отвори. Дениз видя как дъхът му образува облачета пара в ледения въздух на камерата. Изравниха количката с дървеното ложе на Лайза и се приготвиха да прехвърлят трупа. В същия миг се разнесе странен звук, който ги накара да замръзнат на място.
Спогледаха се с опулени очи и разтуптени сърца. Трябваха им няколко агонизиращо дълги секунди, за да определят източника на звука. Оказа се, че той идва от пейджъра на Дениз. Тя побърза да го изключи и улови глезените на Лайза. Преброиха до три и я прехвърлиха на дървената скара.
— На стената в моргата има телефон — промърмори Мартин. — Иди да се обадиш, а през това време аз ще я наглася както си беше…
Без да чака повторна покана, Дениз се обърна и изтича към изхода. Изскочи навън, изхълца от изненада и вдигна ръце, за да се предпази от сблъсъка с някакъв мъж, който се беше насочил към камерата.
Това беше пазачът на моргата Върнър.
— Какво правиш тук? — извика той и сграбчи дясната ръка на Дениз, протегната към него.
Чул глас, Мартин побърза да се насочи към отворената врата.
— Аз съм доктор Мартин Филипс, а това е доктор Дениз Сангър!
