Ясно различимо възпаление, нормална фиксация, сполучлив тест.
Клетките показват нормална зрялост и диференциация.
Естрогенен ефект в рамките на нормите: 0/20/80. Наличие на обичайно количество микроорганизми. Заключение: негативно.
Датата на теста отговаряше на първата дата, която си беше записал на листчето. Машината продължаваше да бълва данни и той с изненада установи, че и вторият тест на Колинс е дал негативен резултат.
Изчисти екрана и бързо вкара данните на Елън Макарти. Стомахът му се сви от напрежение. Данните се оказаха абсолютно идентични с предишните — и при втората пациентка тестът на Пап беше дал негативен резултат!
Тръгна обратно към кабинета си, тотално объркан.
Беше достатъчно дълго в медицинската професия, за да вярва на всичко, което е записано в болничните картони. И най-вече на данните от лабораторните анализи. Именно те бяха обективната информация за болестта, докато всичко останало — оплакванията на пациента и предположенията на лекаря — оставаха в рамките на субективното. Едновременно с това си даваше сметка, че в лабораториите също се допускат грешки. Техният процент беше малък, но неизбежен, също както при разчитането на рентгенови снимки. Но този процент е едно, а умишлената фалшификация — съвсем друго! За да бъдат подправени резултатите от изследванията на даден пациент се изискваше наличието на цяла конспирация!
Седна зад бюрото си и уморено разтърка очи. Първата му мисъл беше да алармира болничната управа, но това означаваше — Дрейк. А той беше от хората, които предпочитат всичко да е мирно и тихо и положително ще нареди унищожаването на компрометиращата информация. Значи полицията! В главата му се появи представа за разговора, който би могъл да проведе с тях: «Ало, аз съм доктор Мартин Филипс и искам да докладвам за поредица от странни събития, които стават в университетския медицински център „Хобсън“. Няколко момичета са изследвани за възпаление на шийката на матката. Изследванията не показват отклонения, но в болничните им картони е отбелязано обратното…» Не, не става, поклати глава той. Със сигурност ще го вземат за смахнат. Преди намесата на полицията трябва да разполага с далеч повече информация. Инстинктивно усещаше, че ключът на загадката се крие в облъчването. На практика то може да предизвика атипични изменения, които да бъдат хванати при Теста на Пап. Следователно онзи, който би желал да скрие евентуалното облъчване, би трябвало да обяви атипичните «лекета на Пап» за нормални, а не обратното.
Отново се сети за отговорника на моргата. След злополучната им среща снощи Филипс беше убеден, че Върнър знае нещо за случая Лайза Марино. Може би стоте долара, които му предложи, бяха твърде нищожна сума. Може би трябваше да увеличи мизата. В крайна сметка тази история отдавна престана да има нещо общо с научните му занимания.
После си даде сметка, че конфронтацията с Върнър на територията на моргата е просто невъзможна. Заобиколен от мъртъвци, той се чувстваше там като у дома си, докато самият Мартин ставаше нервен и губеше почва под краката си. Поклати глава и хвърли поглед на часовника. Минаваше единадесет и половина. Върнър явно работеше втора смяна, от четири до полунощ. Реши да го проследи извън болницата и да му предложи петстотин долара.
Вдигна слушалката и със свито сърце набра номера на Дениз. Тя вдигна след доста дълга пауза, гласът й беше сънлив.
— Идваш ли?
— Не — промърмори Филипс. — Захванах се с нещо, което трябва да довърша…
— А тук те чака едно хубаво и топло легълце — глезено проточи тя.
— Ще наваксаме през уикенда. Приятни сънища.
Мартин отвори шкафа и измъкна синьото си скиорско яке. В джоба му имаше непромокаема шапка с козирка. Капризното априлско време отново се беше променило, навън валеше дъжд и духаше студен североизточен вятър.
Напусна болницата през спешното отделение, излезе на рампата за линейки и скочи в една от локвите, които бяха осеяли асфалта по посока на паркинга. Тръгна надясно, зави зад ъгъла и хлътна в тясната алея между сградите, която водеше към главния вход на детската клиника «Бренър». Петдесетина метра по- нататък алеята се сливаше с вътрешния двор на Медицинския център.
Болничните сгради стърчаха в тъмното небе като скали около странно езеро от бетон. Оттук най-добре се виждаше, че блоковете на Медицинския център са били строени хаотично, без връзка помежду си. Фокусирал погледа си върху странния еркер, в който се помещаваше кабинетът на Голдблат, Мартин го използва като ориентир за посоката на движението си. Тридесетина метра по-нататък видя тясната циментова платформа, която обслужваше моргата. Болничната управа предпочиташе да не афишира отношенията си със смъртта и по тази причина труповете се извозваха оттук с черни микробуси без отличителни белези, далеч от очите на всички.
Облегна се на стената и натика юмруци в джобовете на якето. В главата му неволно се появи цялата поредица от странни събития, започнала в момента, в който Кенет Робинс му донесе рентгеновите снимки на Лайза Марино. Това беше станало едва преди два дни, но той имаше чувството, че са изминали няколко седмици. Вълнението, което го беше обзело при засичането на странните рентгенологични отклонения, постепенно се превърна в неясен страх. Изпитваше ужас при представата за това, което по всяка вероятност ставаше в тази болница. Беше нещо като новината за тежка болест на близък роднина. Медицината беше всичко в живота му и ако не беше тревогата за здравето на Кристин Линдквист вероятно би махнал с ръка и би обърнал гръб на тази дълга поредица от странни събития. В главата му бръмна предупреждението на Голдблат за професионалното харакири, което е на път да си причини.
Върнър се появи минути след приключване на работното време и се обърна да заключи вратата след себе си. Филипс сложи длан над очите си, просто за да е сигурен, че човекът на рампата е именно отговорникът на моргата. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Мартин с изненада установи, че прилича на преуспяващ търговец, който затваря магазина си след успешен работен ден. Хлътналите бузи и дълбоките бръчки по челото, които в моргата му придаваха вид на злодей, сега излъчваха някакъв особен аристократизъм.
Върнър се изправи на ръба на рампата и протегна ръка с дланта нагоре, очевидно с намерението да провери дали вали. После се спусна по бетонните стъпала и спокойно закрачи към улицата. В дясната му ръка се поклащаше черно дипломатическо куфарче, под мишницата му стърчеше сгъваем чадър.
Мартин предпазливо тръгна след него. Направи му впечатление странната походка на гробаря. Не беше накуцване, а по-скоро нещо като подскачане — сякаш единият му крак беше по-дълъг и по-силен от другия. Това обаче не му пречеше да върви бързо.
Надеждите му, че Върнър живее в близост до болницата се изпариха в момента, в който слабата фигура зави по Бродуей и се насочи към входа на метрото. Ускори ход и затича надолу по стълбите. Върнър го нямаше пред билетните гишета. Вероятно е с карта, съобрази Мартин и хукна по наклонения тунел, който водеше към подземния перон. Изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да зърне главата на Върнър, която изчезваше към второто ниво, от което се вземаха влаковете към центъра на града.
Дръпна един вестник от кошчето за боклук до себе си и го разгърна. Върнър беше само на десетина метра от него, седнал на един от закованите в пода пластмасови столове. В ръцете си държеше разтворена книга и Мартин озадачено разчете заглавието й, изписано с ярки червени букви: «Популярни шахматни дебюти». Яркото луминесцентно осветление над платформата му даде възможност да го разгледа както трябва. Костюмът на Върнър беше тъмносин, с две странични цепки на сакото. Късоподстриганата му коса беше старателно сресана, а хлътналите бузи и изпъкналите скули му придаваха вид на някакъв пруски военачалник. Единствено обувките разваляха впечатлението от спретнатия му външен вид — бяха стари, с напукана кожа, която плачеше за боя.
По това време на денонощието перонът беше пълен с народ — главно болничен персонал. Хората бяха приключили със смяната си и бързаха да се приберат у дома. Това позволи на Филипс без проблеми да се качи във вагона на метрото, към който се насочи и Върнър. Кльощавият се настани на едно от свободните
