Приведен над рентгеновата миелограма, Филипс се опитваше да разбере каква точно е била ортопедичната намеса върху гръбначния стълб на госпожа Томас. Той изглеждаше така, сякаш бе претърпял обширна ламинектомия в областта на четвъртия прешлен.
Вратата с трясък се отвори и в кабинета влетя Голдблат. Лицето му беше зачервено от гняв, а очилата се поклащаха на върха на носа му. Мартин го дари с хладен поглед и отново се извърна към екрана.
— Нахалството ти минава всякакви граници! — окончателно се вбеси Голдблат.
— Нахлувате тук без дори да почукате, сър — хладно отвърна Мартин. — Във вашия кабинет аз проявявам уважение, очаквам същото и от вас…
— Но не навсякъде проявяваш уважение, нали? — присви очи директорът. — Иначе Манърхайм едва ли щеше да ме събуди посред нощ, за да ме уведоми, че си проникнал в лабораторията му, откъдето си задигнал някаква проба! Вярно ли е това?
— Взех я назаем — отвърна все така спокойно Филипс.
— Назаем ли?! — ревна извън себе си Голдблат. — А вчера взе назаем и един труп от моргата, така ли? Какво ти става, бе момче? Ако си решил да провалиш кариерата си, просто ми кажи! Така ще бъде по-лесно и за двама ни!
— Свършихте ли? — обърна се да го погледне Филипс.
— Не съм свършил! — почервеня още повече директорът. — Клинтън Кларк ме уведоми за грубото ти отношение към един от най-добрите практиканти в Клиниката по гинекология! Полудяваш ли, Филипс? Ти си добър неврорентгенолог и това е единствената причина все още да си тук, нима не разбираш?
Филипс запази мълчание.
— Точно там е работата, че си дяволски добър — успя да се овладее Голдблат, изпусна една тежка въздишка и смени тона: — Виж какво, Мартин… За известно време искам да бъдеш по-нисък от тревата, ясно? Манърхайм може да бъде ужасна болка в задника, затова ти заповядвам да не му се мяркаш пред очите. И стой по-далеч от лабораторията му, за Бога! Той дори през деня не допуска никой до нея, а ти си се промъкнал посред нощ!
Изпуснал парата донякъде, директорът най-сетне забеляза необичайното задръстване в кабинета на Филипс. Очите му бавно обиколиха помещението, ченето му увисна от изненада.
— Едва миналата седмица всичко ти беше наред — промърмори той. — Беше точен и акуратен, ръководеше работата по начин, който те правеше пръв кандидат за началническия пост, когато му дойде времето. Искам пак да се превърнеш в онзи Мартин Филипс, когото познавах. Не разбирам поведението ти през последните няколко дни, не приемам и бъркотията, която цари в този кабинет. Предупреждавам те, че ако не влезеш в крак, ще се наложи да си търсиш друга работа!
Голдблат се завъртя на пети и напусна кабинета. Филипс остана на мястото си. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Идеята да бъде уволнен му се стори абсурдна, особено на фона на стремежите му за независимост. Реакцията му беше спонтанна, пропита от желание за максимална ефективност. Обиколи като вихрушка всички кабинети на отделението, даде указания за обработката на по-трудните случаи, разчете всички натрупали се от сутринта снимки. В допълнение се зае с една особено трудна ангиография, която категорично доказа, че пациентът не се нуждае от хирургическа намеса. И най-накрая изнесе пред групата студенти такава блестяща лекция относно качествата на мозъчния скенер, че онези от тях, които слушаха внимателно, останаха възхитени, а по-разсеяните — в дълбоко объркване. Междувременно успя да продиктува на Хелън отговори на цялата кореспонденция, насъбрала се през последните дни, а през това време една от административните сестри се зае със систематизирането на папките, струпани в кабинета му. В резултат някъде около три следобед беше вкарал в компютъра около шейсет стари снимки за сравнение и беше получил резултатите. Програмата продължаваше да функционира без грешка.
В три и половина надникна в канцеларията на Хелън и попита дали го е търсила пациентка на име Кристин Линдквист. Тъмнокожата жена мълчаливо поклати глава. Това го принуди да отскочи до рентгеновите кабинети и да зададе същия въпрос на Кенет Робинс. Отговорът отново беше отрицателен.
До четири обработи нови шест комплекта рентгенови снимки. Машината отново демонстрира, че е далеч по-добър рентгенолог от него, улавяйки следи от калциране на определена област в мозъка, които навеждаха на диагноза злокачествен тумор. Почти опрял нос във въпросната снимка, той беше принуден да се съгласи с нея. Отдели я настрана. По-късно щеше да възложи на Хелън да издири въпросния пациент.
В четири и четвърт набра номера на Кристин. Насреща вдигнаха още на второто позвъняване, беше съквартирантката й.
— Съжалявам, доктор Филипс — рече момичето. — За последен път я видях днес сутринта, когато тръгна за музея «Метрополитън». Не се появи на упражненията в единайсет и в един, което е нещо доста необичайно за нея.
— Бихте ли я потърсили? — попита Филипс. — Ако случайно я откриете, нека ми се обади веднага.
— С удоволствие, докторе. Вече започвам да се тревожа…
В пет без петнадесет Хелън влезе с купчина готови за подпис писма. Щеше да ги пусне на път за дома си. Малко след пет и половина в кабинета надникна Дениз.
— Това вече е нещо друго — промърмори тя, оглеждайки с одобрение подредения кабинет.
— Само изглежда така — промърмори Филипс и пъхна поредната снимка в отверстието на лазерния скенер. После стана, затвори вратата и здраво я стисна в прегръдките си.
— Хей, с какво съм заслужила това? — попита тя след като с мъка се измъкна от мечешките му лапи.
— Цял ден мисля за теб, а в главата ми не престават да се въртят разни неща от снощи — призна с усмивка той. Много му се искаше да сподели с нея заплахите на Голдблат, да я помоли да остане с него до края на живота му. Проблемът беше там, че не беше имал никакво време да обмисли създалото се положение. Искаше му се да бъде в нейната компания, но едновременно с това изпитваше нужда да остане сам, просто за да подреди нещата в главата си. По тази причина се поколеба на напомнянето й за съвместна вечеря, видя болката, която се изписа на лицето й и побърза да добави:
— Имам друга идея… Ще наблегна на захранването на компютъра с максимално количество снимки, след което ще го оставя да си върши работата. По тази начин ще имаме достатъчно време в събота вечерта, за да отскочим до острова…
— Би било прекрасно — примирено кимна с глава Дениз. — Между другото, позвъних в гинекологията и си уредих преглед за утре по обед.
— Много добре. С кого разговаря?
— Не знам. Но хората бяха много любезни… Виж какво, можеш да се отбиеш у дома, ако случайно свършиш по-рано…
Майкълс се появи около час, след като Дениз си беше тръгнала. С лека изненада установи, че Филипс се беше заловил сериозно със захранването на компютъра, на лицето му се появи усмивка на одобрение.
— Надминава всичките ми очаквания — увери го Филипс. — До този момент нямам нито едно погрешно разчитане на негатив.
— Това е чудесно. Може би творението ще надмине и най-смелите ни мечти.
— Натам вървят нещата. Ако нещо не се закучи, най-късно до есента ще можем да започнем серийно производство на апаратурата. А ще я представим официално на годишната конференция на рентгенолозите…
Въображението на Филипс се развихри, предвкусвайки триумфа. В сравнение с него сутрешните служебни неприятности му се сториха просто смешни.
Изпрати Майкълс и отново се залови за работа. Беше си изработил система за последователно захранване на компютъра със снимки, която пестеше доста време. Но мисълта за изчезването на Кристин не му даваше мира. Раздразнението от неспазеното обещание постепенно отстъпи място на тревогата. Ако и с тази пациентка се случи нещо преди да й направи специализираните снимки, вероятността за случайност със сигурност ще отпадне.
Позвъни в апартамента й около девет, насреща отново вдигна съквартирантката.
— Съжалявам, доктор Филипс. Трябваше да ви звънна един телефон. Не мога да я открия никъде.
