— Разбира се — вдигна глава патологът. — Вече хвърлих едно око на срезовете, които си донесъл снощи на Бенджамин Барне.
— Много любезен човек — саркастично подхвърли Мартин.
— Малко е муден, но работата му е безупречна — защити подопечния си Рейнълдс. — Освен това обичам да го гледам, защото в сравнение с него се чувствам строен като топола!
— Какво откри на тези срезове?
— Някои доста любопитни неща. Възнамерявам да се консултирам с колегите от невропатологията. Фокалните нервни клетки или ги няма, или са в изключително лошо състояние, с тъмни и разпадащи се ядра. Същевременно почти не се забелязват следи от възпалителни процеси. Особено интересен е начинът, по който са подредени увредените нервни клетки — в тесни колони, които вървят перпендикулярно на мозъчната повърхност. Никога в живота си не съм срещал подобно нещо…
— А какво показват различните тестове?
— Нищо. Няма калциране, няма наличие на тежки метали.
— Значи всичко, което си открил, може да бъде видяно и на рентген, така ли?
— Точно така. Без микроскопичните колони от мъртви клетки, разбира се. Барне спомена, че подозираш множествена склероза, но трябва да те разочаровам — това е абсолютно изключено. В клетъчната структура няма никакви миелинови изменения.
— В такъв случай каква диагноза би поставил?
— Трудно е да се каже — въздъхна Рейнълдс. — Ако непременно трябва да дам някакво заключение, бих казал вирус… Но с много резерви и съмнения, тъй като това нещо ми изглежда доста необичайно.
Когато най-сетне се появи в кабинета, Филипс беше посрещнат от разтревожената Хелън, която размахваше обемиста пачка от спешни съобщения. Той направи един-два финта с тяло, опитвайки се да я заобиколи. След прекрасната нощ с Дениз нищо не беше в състояние да развали доброто му настроение.
— Господи, къде ходите? Часът е почти девет!
Без да обръща внимание на възмущението на секретарката си, Филипс влезе в кабинета и започна да рови из бюрото. Трябваха му черепните снимки на Лайза Марино, които откри под болничните картони в ъгъла. Тръгна към компютъра в дъното на помещението, следван от Хелън, която декламираше най- спешните съобщения. За огромно разочарование на чернокожата жена, той изобщо не й обърна внимание и започна да набира входящата информация на клавиатурата.
— Секретарката на доктор Голдблат звъня вече два пъти. Трябва да се обадите веднага!
Печатащото устройство оживя и попита Мартин в какъв вид желае информацията за различията в плътността — дигитален, или аналогов. Той се поколеба, после поиска и двата. Устройството му заповяда да вкара филмчето в процепа.
— Обади се и доктор Клинтън Кларк, шеф на гинекологията — продължаваща да изрежда Хелън. — Лично, а не чрез секретарката си. Беше много ядосан и настоява да се свържете с него веднага. За същото настоява и господин Дрейк…
Печатащото устройство отново оживя и започна да запълва с цифри лист след лист. В очите на Филипс се появи недоумение. Имаше чувството, че малката машинка е изпаднала в нервна криза.
Хелън повиши тон, за да надвика чукането:
— Обади се Уилям Майкълс и изрази съжаление, че не сте се засякли в компютърния център. Той също иска да му се обадите. От Хюстън ви търсиха във връзка с предстоящия конгрес на рентгенолозите, до края на работното време трябва да ги уведомите дали приемате да ръководите секцията по неврорентгенология. Има и още…
Хелън замълча и направи кратка справка с бележника си, а Филипс издърпа от валяка дългата около метър хартия, изписана с хиляди цифри. Принтерът най-сетне престана да ги плюе и направи черепна графика с отделни кодове за различните области. Беше ясно, че всеки от тези кодове отговаря на съответния лист, изписан с цифри. Машината обаче продължи да се труди. На хартията се появи нова черепна графика, върху която имаше сиви зони, обозначаващи плътността. Това вече е нещо разбираемо, въздъхна с облекчение Филипс.
— А, ето го — каза до него Хелън. — Вторият кабинет по ангиография ще бъде извън строя през целия ден, тъй като дойдоха да монтират новата система за автоматично зареждане на филмите.
Филипс изобщо не я чу. Заковал поглед в графиките, той бързо прецени, че областите с отклонения в плътността имаха по-различен оттенък на сивото от онези с нормална тъкан. Оказа се, че те съвсем не са толкова обширни, колкото му се струваха на самите рентгенови снимки. Разбра причината за това когато насочи вниманието си върху дигиталната разпечатка. На нея ясно се виждаше, че на места стойностите се различават с по няколко единици. С тях бяха обозначени именно онези области, които на рентгена изглеждаха като малки калцирани образувания. Машината обаче ги определяше като просветления с различен интензитет и по този начин елиминираше вероятността от грешка. Отново се сети за онези мъртви неврони, които бяха открили в патологията. Загадката около тях си оставаше, просто защото нямаше причина за поглъщане и изкривяване на рентгеновите лъчи.
— Я виж това — промърмори той и вдигна хартията с цифрите пред очите на Хелън.
— Виждам го, но не разбирам какво означава — отвърна младата жена.
— И аз — промърмори той, после рязко вдигна глава — Освен ако…
— Какво?
— Я ми донеси един нож — възбудено рече той. — Все едно какъв, стига да е остър…
Хелън отиде да донесе ножчето, което стърчеше от буркана с фъстъчено масло до кафеварката. Снизходителната усмивка, предизвикана от странното поведение на шефа й се стопи в момента, в който видя буркана, от който върху хартиите на бюрото пльосна парче човешки мозък с характерните гънки по повърхността. Потръпвайки от отвращение, тя стисна зъби и остана да гледа как Филипс изрязва една неравна ивица от тъканта, прибира мозъка обратно в буркана и увива примитивната проба в страница от стар вестник.
— Съпругата на доктор Томас ви очаква в кабинета по миелография — забързано подхвърли секретарката, отгатнала намерението му да излезе.
Без да си прави труд да отговаря, Мартин прекоси коридора и хлътна в тъмната стаичка Изчака очите му да свикнат със слабата червеникава светлина, после разпечата ролка непроявен филм, уви пробата в него и я тикна в най-горното чекмедже. Облепи дръжката със скоч, а отдолу прикрепи листче с надпис:
НЕПРОЯВЕН ФИЛМ, ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ!
Дениз намери две свободни минути и реши да позвъни в гинекологическата клиника. Представи се като «член на университетската администрация», съобразила че ще си състави по-точно мнение за работата на хората там в ролята на обикновена пациентка. Телефонистката я помоли да почака, след която в слушалката се появи гласът на една от сестрите в администрацията, която я засипа с цял поменик от сведения. Наложи се да даде информация за както за общото си здравословно състояние, така и за всички гинекологични отклонения, ако е имала такива.
— Ще ви приемем за преглед с удоволствие — каза накрая сестрата. — Би могло да се уреди дори за днес следобед…
— Днес няма да мога — отвърна Дениз, искрено впечатлена от това посрещане. — Какво ще кажете за утре?
— Добре — прие жената. — Дванадесет без четвърт устройва ли ви?
— Да, напълно.
Прекъсна връзката и се запита какво ли е предизвикало недоволството на Мартин. Първоначалните й впечатления от клиниката бяха отлични.
