— Върнър! — извика Филипс. Гласът му отекна под ниския таван, но отговор нямаше. Вратата зад гърба му се захлопна и той стреснато извърна глава. Тишината се нарушаваше единствено от капките на разваления кран. Пристъпи към хладилника и надникна през процепа на открехнатата врата. Върнър се бореше с някакъв труп, който очевидно беше паднал от носилката на пода и той се мъчеше да го вдигне на един от металните нарове. Явно му трябваше помощ, но Филипс остана до вратата. Влезе вътре едва след като онзи с мъка успя да качи вкочаненото голо тяло на мястото му.
— Върнър!
Кльощавият стреснато се обърна. В леко приведената му поза имаше нещо заплашително, като на див звяр, който се готви да нападне.
— Искам за поговорим! — подвикна Филипс. В гласа му се долови несигурност, въпреки усилията да демонстрира авторитет. Тези замръзнали трупове наоколо неволно го караха да премине в защита. — Разбирам отлично в какво положение си изпаднал и няма да ти причинявам никакви затруднения. Но имам нужда от определена информация…
Върнър го позна, мускулите му бавно се отпуснаха. Тялото му остана неподвижно, от устата му излитаха облачета пара.
— Трябва да открия мозъка на Лайза Марино — продължи Филипс. — Не ме интересува кой и защо го е извадил, но ми трябва за важни научни изследвания.
Върнър не помръдваше. Единствено парата от устата му го различаваше от вдървените трупове наоколо.
— Ще си платя… — несигурно подхвърли Филипс. Никога през живота си не беше давал подкуп на когото и да било.
— Колко? — изведнъж оживя кльощавият.
— Стотачка — рече Филипс.
— Не знам нищо за мозъка на Марино — отсече гробарят.
Филипс хвърли един изненадан поглед към каменните черти на лицето му и безсилно въздъхна. Не знаеше как трябва да постъпи, поколеба се за миг и се обърна към вратата.
— Звънни ми в рентгенологията, ако случайно си спомниш — подхвърли от прага той и побърза да напусне моргата. Едва изчакал летящите врати да се затворят зад гърба му, той хукна да бяга по мрачния коридор и спря едва пред асансьорите.
Пристъпи под навеса на входа и започна да оглежда табелките с имената на обитателите. Имаше приблизителна представа къде се намира апартаментът на Дениз, но блокът беше толкова огромен, че допълнителната проверка беше неизбежна. Натисна копчето и сложи ръка на топката, в очакване да чуе жуженето на електрическата брава.
Във входния вестибюл вонеше така, сякаш всички обитатели бяха решили да вечерят нещо с лучена запръжка. Пое нагоре по стълбите. Сградата имаше и асансьор, но трябваше да го чака прекалено дълго. Освен това Дениз живееше едва на третия етаж, само за минута щеше да бъде горе. Едва на площадката пред апартамента й си даде сметка колко е уморен.
Дениз отново беше претърпяла пълна метаморфоза. Лицето й беше свежо и жизнено, без следа от умора. Обяснението й беше, че след продължителния душ бе успяла дори да подремне. Косата й се спускаше към раменете на блестящи вълни. Беше облечена в блузка от розова коприна и шорти в същия цвят, които предлагаха достатъчно свобода за въображението на всеки, който би могъл да я зърне. Мартин усети как част от умората му се изпарява. Способността на тази жена да обръща гръб на болничната деловитост беше наистина смайваща. Даваше си сметка, че на подобно нещо са способни само жени, които притежават изключителен интелект и чувство за собствено достойнство. Никак не е лесно да прогониш като с магическа пръчка умората и напрежението от един тежък работен ден и да се превърнеш в съблазнителна жена…
Прегърнаха се на прага, хванаха се за ръце и тръгнаха към спалнята. Мартин внимателно я положи на леглото. Отначало тя остана неподвижна, наслаждавайки се на нетърпението му. После нежно започна да отвръща на ласките му. Страстта ги връхлетя като ураган, светът се стопи и изчезна…
После останаха да лежат един до друг, наслаждавайки се на близостта помежду си, изпълнени със задоволство от великолепния синхрон на телата си. Най-сетне Мартин се надигна на лакът и плъзна показалеца си по деликатните черти на лицето й, започвайки от челото и спирайки върху устните.
— Мисля, че нашата връзка излиза от всякакъв контрол — прошепна с усмивка той.
— Съгласна съм — кимна тя.
— От две седмици насам забелязвам характерните симптоми, но едва преди ден-два се уверих в точността на диагнозата — продължи все така тихо той. — Аз те обичам, Дениз…
Сърцето на младата жена пропусна един такт. Мартин многократно беше казвал, че я харесва, но за пръв път споменаваше думата любов. Надигна се и мълчаливо го целуна. Тук думи не бяха нужни. Близостта им неусетно придоби нови, още по-плътни измерения.
— Но обичта ме плаши — прошепна след дълга пауза той. — Предишната ми връзка беше унищожена от медицината, страхувам се това да не се повтори…
— Мисля, че няма такава опасност — промълви тя.
— Аз пък мисля, че има. Нашата професия е такава, че ни държи във вечен плен, а изискванията й непрекъснато растат…
— Но аз разбирам тези изисквания.
— Не съм убеден в това — поклати глава Мартин. Даваше си сметка, че тези думи съдържат известна доза обидно за Дениз снизхождение, но на този етап от кариерата си тя все още не можеше да бъде убедена, че работата в едно болнично отделение може да бъде тежка, еднообразна и досадна като работата на всеки чиновник. В същото време не беше забравил и безпардонния начин, по който Голдблат се намеси в личния му живот.
— Разбирам нещата по-добре, отколкото допускаш — тихо рече Дениз. — Разводът те е променил. Преди него си бил обзет от мъжкарската самоувереност, че професията е тази, която ще носи основното удовлетворение в живота ти. Но сега вече не мислиш така. Сега вече си убеден, че споменатото удовлетворение трябва да идва от личния ти живот.
Мартин объркано замълча. Не беше очаквал подобна прозорливост от страна на Дениз, още по-малко пък кратките и точни изрази, с които беше описала състоянието му.
Тя изчака малко, после продължи:
— Само едно не мога да разбера… Защо не намалиш темпото на работа, след като вече си убеден, че трябва да имаш и личен живот? Имам предвид твоите научни изследвания…
— Защото вярвам, че именно те са ключът към свободата — отвърна той и я притисна до себе си. — Само след като ги завърша изцяло, аз ще бъда доволен от професионалното си развитие, а едновременно с това ще разполагам с достатъчно време и за личен живот, ще бъда с теб…
Целувката им беше нежна и продължителна. В стаята се възцари тишина. Умората постепенно каза тежката си дума, трябваше да поспят.
Дениз отскочи до банята да си измие зъбите, а Мартин отново се замисли за загадъчното изчезване на Лин Ан. Хвърли кос поглед към вратата на банята и реши, че може да звънне в болницата. Искаше да се свърже с дежурната сестра в спешното и да й напомни, че момичето е било прието по време на дежурството й предната вечер, а след това незабавно преместено. Сестрата наистина си спомни за случая, главно защото трансферът станал веднага след попълване на документите по приемането. Но не можа да каже къде е била откарана пациентката. Филипс благодари и затвори.
Притисна се към топлия гръб на Дениз, но сънят отказа да го поеме в прегръдките си. Разказа й за маймуните с надупчени от електроди глави, после попита дали тези инквизиции оправдават придобитата научна информация. Полузаспалата Дениз само изсумтя, но Мартин окончателно се разсъни.
— Хей, била ли си някога в клиниката по гинекология? — попита той и безцеремонно я обърна по гръб.
— Не съм — изпъшка младата жена.
— Днес бях там и останах с доста противоречиви впечатления — поясни той.
— Какво означава това?
— Не знам. Може би просто не познавам достатъчно обстановката в този вид болнични заведения…
