— Уверявам те, че е страшно увлекателна — промърмори Дениз и демонстративно му обърна гръб.
— Ще ми свършиш ли една услуга?
— В качеството на пациентка ли?
— Няма значение. Искам да разбера какво мислиш за хората, които работят там.
— Става — кимна Дениз. — И без това съм закъсняла с периодичните прегледи, спокойно бих могла да ги направя и там… Още утре ще звънна да им поискам час.
— Благодаря — усмихна се Мартин и най-сетне започна да се отпуска.
Десета глава
Дениз се събуди малко след седем и с ужас погледна часовника. Снощи не го беше нагласила да звъни, просто защото знаеше, че Мартин ще я вдигне още в шест. Отметна завивките и се втурна към банята. Мартин отвори очи точно навреме, за да види красивата извивка на голото й тяло, устните му се разтеглиха в усмивка. Това беше най-доброто възможно начало на поредния дълъг и тежък ден.
Протегна се в топлото легло. Имаше приятното чувство, че успиването е част от решението му да промени досегашния си живот. Понечи отново да се отдаде на сладка дрямка, после му хрумна, че е по- добре да вземе един душ заедно с Дениз.
Когато влезе в банята се оказа, че тя е почти готова и съвсем няма настроение за игри. Отстъпи му мястото си под душа и сухо поясни, че в осем нула-нула трябва да представи комплект спешни рентгенови снимки, направени вчера.
— А не е ли по-добре да се върнем замалко в леглото? — попита с престорена невинност той. — Аз все пак съм лекар и мога да ти дам напълно валидно медицинско…
Дениз го шляпна с кърпата си по главата.
— Ако случайно решиш да приключиш работа по някое по-нормално време довечера, ще ти приготвя нещо за ядене.
— Не приемам подкупи — повиши глас Мартин, за да надвика плющенето на водните струи. — Предстои ми да отскоча да патологията, за да чуя какво ще кажат за пробите от мозъка на Макарти, след това ще направя скенер на Кристин Линдквист. После ще вкарам в компютъра максимално количество стари черепни снимки и ще се занимавам с тях.
— Това ми прилича на инат — отбеляза Дениз.
— По-скоро упоритост — поправи я с усмивка той.
— Кога искаш да отскоча до клиниката по гинекология?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— О’кей. В такъв случай ще го направя утре…
Включването на сешоара ги принуди да замълчат.
Филипс се измъкна изпод душа и започна да се бръсне с една от самобръсначките за еднократна употреба, които откри под огледалото. Наложи им се да правят сложни маневри, тъй като банята беше прекалено тясна за двама.
Дениз се наведе напред и започна да се гримира.
— Какво според теб причинява вариациите в плътността, които се виждат на снимките? — попита тя.
— Честно казано, не знам — въздъхна той и направи опит да приглади гъстата си руса коса. — Надявам се, че патологията ще ми даде някакъв отговор.
Тя направи крачка назад и внимателно огледа резултата от усилията си.
— Струва ми се, че именно този отговор ще е първата крачка към решаване на загадката, а не свързването на измененията с някоя точно определена болест като множествената склероза…
— Имаш право — кимна той. — Вероятността за множествена склероза се допуска в анамнезите, но според мен е едно сляпо предположение и нищо повече. Ще ти призная нещо… Ти току-що ми даде една нова идея…
Филипс използва тунела, за да стигне максимално бързо до старата сграда на медицинския факултет. Входът откъм улицата беше отдавна затворен. Започна да се изкачва по широкото стълбище, в душата му нахлу носталгия по отдавна отминалите студентски години, когато бъдещето изглеждаше толкова розово. Спря пред масивната двойна врата, тапицирана с виненочервена кожа. Върху красиво гравираната бронзова табела с надпис МЕДИЦИНСКИ ФАКУЛТЕТ беше закована груба дъска, а под нея имаше прикрепен с кабъри лист, на който небрежно беше надраскано, че медицинският факултет се помещава в сградата „Бъргър“.
Състоянието на входния вестибюл беше плачевно. Вековната букова ламперия беше изкъртена и продадена на търг, а парите за ремонт бяха свършили веднага след това.
Мартин тръгна към гишето, зад което някога се беше намирала рецепцията. Подбирайки пътя си между останките от обзавеждането, той най-сетне се добра до извитото стълбище с изящни парапети от полирано дърво. Оттук се виждаше главният вход, от който се излизаше на улицата. Масивните двойни врати бяха заключени с катинар.
Целта на посещението му беше „Амфитеатър «Бароу» — някогашната аула на факултета. На вратата имаше табела с надпис ДЕПАРТАМЕНТ ЗА КОМПЮТЪРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ — Отдел «Изкуствен разум». От нещо като тераса с метален парапет се разкриваше гледка към аудиторията долу. Студентските банки отдавна ги нямаше, а мястото беше запълнено с най-различни агрегати и апаратура. Две машини с лъскави туловища в дъното на овалната зала тихо бръмчаха. Между тях се щураше млад мъж с бяла престилка. Филипс знаеше, че именно с тяхна помощ се създават процесорите, управляващи и неговата програма.
— Какво обичате? — извика младежът, зърнал го да наднича през парапета. В ръката му имаше поялник с дълга човка.
— Търся Уилям Майкълс — извика в отговор Филипс.
— Още не е дошъл — отвърна младежът, остави поялника и се приближи. — Да му предам ли нещо?
— Кажете му да се обади на доктор Филипс.
— О, вие ли сте доктор Филипс? — усмихна с младежът и протегна ръка през парапета: — Приятно ми е, аз съм Карл Ръдман, един от абсолвентите в екипа на господин Майкълс.
Мартин пое ръката на младежа, оглеждайки залата.
— Доста внушителна апаратура — промърмори той. — Обстановката ми изглежда странна, тъй като през шейсет и първа именно тук си взех изпита по микробиология…
— Е, сега нещата са други — кимна Ръдман. — Ако не беше недостигът на средства за ремонт, вероятно никога нямаше да се сдобием с подходящо помещение за нашата работа.
— А какво стана с лабораторията по микробиология оттатък аулата?
— Продължава да съществува. В момента я използваме за изследвания в областта на харддисковете, тъй като е абсолютно изолирана. Вероятно нямате представа за промишления шпионаж, който се вихри в нашите среди…
— Нямам — призна Филипс и изключи пейджъра си, започнал да издава кратки призивни сигнали. — Случайно да сте запознат с програмата за разчитане на черепни снимки?
— Разбира се. Тя е първият ни прототип в областта на изкуствения разум. Всички, които работим тук, я познаваме като петте си пръста.
— В такъв случай имам един въпрос: възможно ли е да получа отделна разпечатка на всички разлики в мозъчната плътност, които машината открива и анализира?
— Разбира се. Достатъчно е да зададете съответната команда. Този компютър е способен на всичко, само дето не може да ви лъсне обувките…
В осем и четвърт патологичното отделение вече беше под пълна пара. Зад всеки от микроскопите на дългия плот с метално покритие седеше по един практикант. Потокът замразени проби от Оперативния блок беше започнал да ги залива още преди осем. Рейнълдс беше в кабинета си, надвесен над мощен микроскоп с вградена 35-милиметрова камера.
— Имаш ли една минута? — попита Филипс.
