психиатрите са луди!
— Шегувам се — пристъпи крачка напред Филипс и изпита странното усещане, че краката му изведнъж са станали гумени. — Трябваше да направя спешни снимки на тази проба, но през деня се отнесох и… — Замълча и леко кимна с глава на втория охранител, който се изправи зад Питър.
— Трябваше да ни предупредите, че влизате тук — поклати глава Чобаниън. — Напоследък изчезнаха няколко микроскопа и това ни принуди да вземем сериозни мерки за охраната на всички лаборатории в сградата.
Филипс се принуди да потърси мнението на един от рентгеновите техници, които дежуреха в спешното отделение. Това стана след няколко безуспешни опита да направи снимки на дисекцираната част от мозъка на Макарти, която беше поставил в плитка картонена чиния. Това, което получаваше, беше една безформена сива маса, в която не личаха никакви вътрешни структури. Опита дори промяна на волтажа, но и от това не излезе нищо. Техникът погледна мозъка и побърза да се извърне встрани с позеленяло лице. Принуден да се лиши от услугите му, Мартин потъна в размисъл. В крайна сметка стигна до заключението, че въпреки формалиновия разтвор, мозъчната тъкан е достигнала онази фаза на разложение, която прави рентгеновите снимки невъзможни. Върна пробата обратно в буркана, взе придружаващите я тъканни проби и се качи в патологията.
Залата за аутопсии беше отключена, но празна. Ако някой е намислил да краде микроскопи, мястото му е тук, помисли си Филипс. Отвори вратата на спомагателната зала, но и тук нямаше никого. Пристъпи към дългата маса, върху която бяха прикрепени микроскопи, свързани с автоматични диктофони. Неволно си спомни какво беше изпитал преди да изследва за пръв път собствената си кръв. Беше убеден, че ще се окаже болен от някоя тежка болест, най-вероятно левкемия. По онова време в Медицинския факултет обръщаха особено внимание на въображаемите и неизвестни заболявания, а Мартин беше пръв сред хипохондриците в тяхната група…
Забеляза един включен спиртник в дъното на помещението и тръгна натам. Остави буркана на металната маса и зачака. Не след дълго в стаята се появи един от практикант-патолозите — дебел и бузест мъжага, който бавно вдигаше ципа на панталоните си и очевидно не очакваше компания. Името му беше Бенджамин Барне.
Филипс любезно се представи и го попита дали ще му направи една услуга.
— Каква по-точно? — присви очи дебелият. — Искам да приключа с една аутопсия и да си вдигам задника…
— Разполагам с няколко тъканни проби, които бих искал да погледнете…
— Тук е пълно с микроскопи — махна по посока на дългата маса Барне. — Защо не се оправите сам?
Типично поведение на патолог към представители на другите болнични отделения, рече си наум Мартин и направи усилие да не показва раздразнението си.
— От доста години не съм се занимавал с това — призна с въздишка той. — Освен това хич ме няма по мозъците…
— Най-добре почакайте до сутринта, тогава тук ще има специалист-невропатолог — предложи с мрачно изражение Барне.
— Предстои ми спешно заключение и бих искал да получа някаква информация, съвсем обща…
Всички дебелаци са лениви и това им пречи да бъдат услужливи, рече си с въздишка Филипс.
Барне все пак пое стъкълцата с пробите и пъхна едно от тях под микроскопа. Хвърли му бегъл поглед и го смени със следващото. За цялата процедура му бяха необходими около десет минути.
— Интересно — промърмори той и сложи под окуляра една от вече прегледаните проби. — Елате да хвърлите едно око…
Филипс се наведе на микроскопа.
— Виждате ли една открита зона?
— Да.
— Там би трябвало да се намира нервна клетка…
Филипс вдигна глава и хвърли учуден поглед към Барне.
— Всички маркирани с червено плочки съдържат зони, в които невроните или липсват, или са в много лошо състояние — поясни патологът. — Същевременно характерните за подобни случаи възпаления изцяло липсват. Нямам представа какво означава това. Ако трябва да правя заключение, бих го дефинирал като „мултифокална и дискретна невронна смърт“, причинена от неизвестен фактор.
— И нямате дори предположения? — вдигна вежди Филипс.
— Нямам.
— А какво ще кажете за множествена склероза?
По челото на практиканта се появиха странни наклонени бръчици.
— Възможно е — промърмори той. — В някои случаи на множествена склероза се наблюдават сивкави образувания, макар че характерните симптоми се изразяват предимно с бели… Но те изглеждат по друг начин, тъй като са придружени от ясно изразено възпаление. Мога да бъда абсолютно сигурен само ако прибягна до миелинов тест…
— А калций?
Филипс знаеше, че малко неща променят плътността на рентгеговите лъчи и калцият е едно от тях.
— Не видях нищо, което предполага калциране — поклати глава Барне. — Пак повтарям, трябва ми миелинов тест…
— Бих искал да имам и срезове от окципиталния лоб — рече Филипс и потупа капачето на стъкления буркан.
— Нали бяха уж само тези стъкълца? — намръщи се дебелият.
— Точно така. Не искам да изследвате мозъка, а само да го резнете мъничко.
Мартин усети как умората от тежкия ден се превръща в раздразнение. Никак не му се щеше да спори с този мързелив патолог.
Барне усети настроението му и мълчаливо отнесе буркана в залата за аутопсии. Там извади мозъка с помощта на инструмент, наподобяващ дълга пинцета, и го пусна на една правоъгълна никелирана маса, оборудвана с мивка. После взе дългия патологически скалпел и позволи на Филипс да му покаже точно от коя част иска пробите. След няколко минути всичко беше готово. Няколко ивици мозъчна тъкан с дебелина около сантиметър потънаха в стъкленица с течен парафин.
— Утре сутринта ще бъдат обработени — промърмори той. — Какви тестове желаете?
— Всички, за които се сетите — отвърна Филипс. — О, и още нещо… Познавате ли човека, който отговаря за моргата?
— Имате предвид Върнър?
— Да.
— Слабо — сви рамене Барне. — Имам чувството, че е особняк, но добре си гледа работата. От години е там…
— Според вас склонен ли е да попипва това-онова?
— Нямам представа. Пък и какво може да вземе?
— Каквото и да е. Хипофизи, от които се извличат хормони, златни коронки… Такива неща.
— Не знам. Но не бих се изненадал, ако има нещо такова.
След премеждията в неврохирургичната лаборатория Филипс нямаше никакво желание да слиза в подземието, за да проследи червените линии, които водеха към моргата. Мрачната пещера с пламтящата пещ на крематориума приличаше на зловещ декор от някакъв филм на ужасите. Огнеупорното прозорче на металната врата светеше като окото на разгневен циклоп.
— За Бога, Мартин! — промърмори на глас той. — Какво не ти е в ред?
Моргата изглеждаше точно както предната вечер. Висящите от тавана жици с голи фасунги придаваха на помещението вид на някакъв извънземен кошмар. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на плесен. Вратата на хладилната камера беше открехната и през процепа се виждаше жълтеникава светлина.
