към широкия отвор на кошчето за боклук. Включи компютъра и го захрани с новополучената черепна снимка на Кристин.
— Здрасти, как е работата?
На прага се беше изправил Майкълс. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че от сутринта насам нещата не бяха претърпели кой знае каква промяна.
— Зависи за коя работа питаш — отвърна Филипс. — Ако е за програмата, всичко върви много добре. Захранил съм я с ограничено количество снимки, но въпреки това точността й е сто и десет процента!
— Отлично! — потърка ръце Майкълс.
— Не отлично, а фантастично! — поправи го Филипс. — За съжаление, тя е единственото нещо в тая къща, което работи, както трябва. Съжалявам, че нямам достатъчно време, за да й обърна вниманието, което заслужава. Бях доста изостанал с ежедневните задачи, но тази вечер ще остана до късно и ще вкарам в нея толкова снимки, колкото мога… — С периферното си зрение видя как Дениз изненадано го поглежда, но в същия момент се включи принтерът и той побърза да се насочи към него. Майкълс се изправи зад рамото му. Приличат на двойка родители, които са много горди с отрочето си, помисли си Дениз, наблюдавайки ги от средата на стаята.
— Разчита черепната снимка на едно момиче, което прегледах преди малко — поясни Филипс. — Казва се Кристин Линдквист. Подозирах, че има отклоненията, за които вече ти споменах. Но снимката й се оказа чиста…
— Защо си се хванал толкова яростно за тези отклонения? — попита Майкълс. — Лично аз бих предпочел да те видя ангажиран със самата програма. По-късно ще имаш достатъчно време да се правиш на откривател…
— Не познаваш докторите — въздъхна Мартин. — В момента, в който решим да представим тази малка машинка пред нищо неподозиращата медицинска общност, ще се окажем в ситуацията на Коперник, изправен срещу могъщата католическа църква на Средните векове. Строгите ни съдници могат да бъдат омилостивени единствено от нещо наистина значимо, от някакъв ясен рентгенологичен сигнал, създаден специално от програмата…
Печатащото устройство замлъкна и той откъсна листа. Очите му пробягаха по написаното и се заковаха на началния параграф.
— Не мога да повярвам! — прошепна смаяно той, после грабна снимката и трескаво я окачи на осветената рамка. Дланите му покриха основната част, пропускайки единствено една малка област в задната част на черепа. — Господи, ето го! Знаех си аз! Пациентката имаше прекалено характерни оплаквания! Програмата е направила сравнение с предишните случаи и благодарение на това е съумяла да открие това миниатюрно отклонение!
— Което ние самите не забелязахме — добави Дениз, пристъпила незабелязано зад гърба му. — Обхваща само връхчето на окципиталния лоб, без да засяга тилната част на двете полукълба.
— С това вероятно се характеризира началната фаза на заболяването — кимна Филипс.
— За какво заболяване става въпрос? — попита Майкълс.
— Още не знаем — отвърна приятелят му. — Но няколко пациенти имат едно особено отклонение в плътността на мозъчната тъкан, което е характерно за множествената склероза…
— Нищо не виждам — призна с въздишка Майкълс и се отдръпна от екрана.
— Става въпрос за тъканни изменения. Можеш да ги забележиш само в случай, че имаш ясна представа как изглежда нормалната тъкан. Но те са там, повярвай ми. Машината не си ги измисля. Утре ще повикам пациентката за допълнителни снимки на въпросната област. Ако се получат добре, може би и ти ще успееш да хванеш разликата…
Майкълс благоразумно посочи, че в случая неговото мнение е без никакво значение, после отклони поканата да хапнат нещо в болничната кафетерия и тръгна към вратата. На прага се спря и отново напомни на приятеля си да захрани компютъра с максимално количество стари снимки — единствен начин за елиминиране на евентуалните грешки в програмата. Вдигна ръка за сбогом и изчезна.
— Нетърпелив е, нали? — подхвърли Дениз.
— Има пълно основание за това — кимна Мартин. — Днес ми съобщи, че вече са разработили нов процесор за обработка на данните, далеч по-мощен от сегашния. Скоро ще бъдат готови да го монтират, а аз ги бавя…
— Затова ли планираш да работиш през цялата нощ?
— Разбира се — кимна Мартин. Очите му се плъзнаха по лицето й. Едва сега забеляза колко е уморена. Беше работила през целия ден след нощното дежурство, без никаква почивка.
— Надявах се, че ще се отбиеш у дома за една лека вечеря, след която може би ще довършим онова, което започнахме снощи — подхвърли тя. В гласа й се долови онзи еротичен оттенък, пред който Мартин беше абсолютно безпомощен. Какво по-добро средство за освобождаване от напрежението от един пълноценен сексуален контакт? Спираха го две неща: натрупването на прекалено много работа и фактът, че Дениз не е комин за освобождаване от напрежението като онези сестри, които му помагаха да се облекчи по време на безкрайните стажантски дежурства преди време…
— Трябва да понаваксам — промърмори най-сетне той. — Предлагам ти да се прибереш у дома, а аз ще ти се обадя по-късно.
Но Дениз настоя да го изчака. Предстоеше му да прегледа всички направени през деня ангиограми и мозъчни скенери, въпреки че колегите в отдела вече бяха продиктували своите заключения. Той контролираше всичко, въпреки че подписът му го нямаше под повечето завършени рапорти.
В седем без четвърт отместиха столовете си назад и станаха да се протегнат. Дениз упорито криеше лицето си.
— Какво ти става? — озадачено я попита Мартин.
— Не искам да ме гледаш когато съм уморена — отвърна с въздишка тя. — Сигурно изглеждам ужасно!
Той поклати глава, хвана я за брадичката и направи опит да я извърне към себе си. Но тя отмести ръката му. Беше странно как в момента, в който изключиха екрана, тя отново се превърна в чувствена жена, а ролята на вглъбен в работата учен неусетно изчезна. Мартин си даваше сметка за умората й, но това изобщо не се отразяваше на нейната привлекателност. Опита се да й го каже, но тя само поклати глава. Целуна го и стана на крака. Възнамеряваше да вземе една дълга вана, след което щеше да го чака. В следващия миг вече я нямаше. Отлетя като птичка, поклати глава той.
Трябваше му известно време, за да се овладее. Дениз винаги му действаше като късо съединение, след нейното присъствие мозъчните му клетки имаха нужда от време, за да се адаптират. Беше дълбоко влюбен и си даваше ясна сметка за това. Извади листчето с телефонния номер на Кристин и вдигна слушалката. Насреща никой не вдигна. Реши да отскочи да кафетерията и да хапне нещо, като през това време прегледа и папката с изходяща кореспонденция.
В девет и четвърт приключи с диктовките. За това време беше успял да вкара в компютъра двадесет и пет комплекта черепни снимки, които той обработи без никакви проблеми. Ранди Джейкъбс имаше грижата да го снабдява с нови снимки от архивата. Ефикасен както обикновено, той достави няколкостотин комплекта, в резултат кабинетът на Филипс изглеждаше още по-претъпкан отпреди.
Използвайки апарата на бюрото, Филипс отново набра номера на Кристин. Този път момичето вдигна още на втория сигнал.
— Съжалявам, че ви безпокоя, но след внимателен анализ на снимката ви от днес, открих някои дребни изменения — рече в слушалката той. — Много бих желал да ви направя допълнителни анализи. Какво ще кажете за утре сутринта?
— Не мога — отвърна Кристин. — Пропуснала съм доста лекции и искам да наваксам.
Разбраха се за три и половина следобед. Мартин я увери, че няма да има никакво чакане и каза да дойде направо в кабинета му.
Остави слушалката и се замисли. Проблемите през отминалия ден бяха като лавина, която заплашваше да го погълне. Кратките разговори с Манърхайм и Дрейк събудиха неприятно чувство в душата му. Но в тях нямаше нищо необичайно, за разлика от срещата с Голдблат. Беше принуден да признае, че нападките на шефа го хванаха неподготвен, защото бяха като гръм от ясно небе. Отлично помнеше, че беше получил поста заместник-началник на отделението именно защото Голдблат подкрепи кандидатурата му. В това
