— Бих искал да говоря с началника на отделението.
Клепачите на Елън Коен запърхаха.
— В момента доктор Харпър преглежда една пациентка, но скоро ще се освободи…
Във всяко друго отделение Филипс просто щеше да влезе в кабинета за преглед, но тук не можеше да си позволи подобно нещо. Обърна се и тръгна към чакалнята. Имаше чувството, че отново е 12-годишен хлапак, оставен да чака майка си във фризьорския салон. В помещението имаше поне половин дузина млади жени, които любопитно го наблюдаваха, преструвайки се напълно потънали в списанията си.
Седна на стола, който беше в непосредствена близост до бюрото на приемната сестра. Елън Коен затвори книгата с меки корици и побърза да я тикне в едно от чекмеджетата. После изчака да срещне погледа на младия доктор и му отправи една от най-съблазнителните си усмивки.
Филипс неволно се замисли за визитата на Голдблат. Все още беше учуден и ядосан от безпардонния начин, по който този човек се опитваше да се бърка не само в личния му живот, но и в научната му дейност. Ако отделът финансираше тази дейност, това би било донякъде оправдано. Но единственият принос на рентгенологията беше благоволението да му позволява използването на част от работното време за научно-изследователска дейност, финансирането по създаването на новата апаратура и нейното програмиране беше изцяло поето от Департамента за компютърна техника на Майкълс.
Изведнъж дочу нещо познато и извърна глава. Една от пациентките се беше изправила пред сестрата и искаше да разбере значението на израза „атипични лекета на Пап“. Говореше с видимо усилие и леко се подпираше на бюрото.
— Ще попиташ сестра Блекмън, скъпа — отвърна Елън Коен, усети погледа на Мартин и игриво добави: — Аз все пак не съм лекар! Седни, госпожица Блекмън всеки момент ще се появи…
Но Кристин Линдквист явно реши, че униженията и притесненията за днес са й напълно достатъчни.
— Обещаха ми незабавен преглед! — повиши тон тя, след което започна да описва оплакванията си — главоболие, световъртеж и замъгляване на зрението. По тази причина не желаела да чака цял ден, както вчера. — Моля, позвънете на госпожица Блекмън да я уведомите. Тя сама ме потърси и изрично подчерта, че няма да има никакво чакане!
След тези думи младата жена се обърна и тръгна към един от свободните столове срещу Филипс. Походката й беше бавна и несигурна.
Елън Коен извъртя очи по посока на Филипс, но все пак се надигна и тръгна да търси сестрата. А той механично огледа бледото лице на момичето срещу себе си. Можеше да го прави спокойно, тъй като очите й бяха затворени. Изглеждаше на не повече от двадесет години. Забързано разтвори папката в скута си и потърси анамнезата на Катрин Колинс. Да, точно така — оплакванията бяха идентични. Главоболие, световъртеж и проблеми със зрението.
Отново закова поглед в бледото лице на Кристин Линдквист. Нима ще се окаже, че пред него седи още една пациентка с характерните отклонения в рентгена на главата? Изкушението беше огромно, макар че вече разполагаше с достатъчно снимки за общо потвърждение на компютърната диагноза. Изследванията на новопостъпила пациентка означаваха проследяване на състоянието й още от самото начало…
Този ход на мисли прогони и последните съмнения в душата му. Стана, приближи се до Кристин и леко я потупа по рамото. Тя подскочи от изненада и механично отметна кичур светла коса от челото си. Страхът в очите й го накара да потръпне от съчувствие. Но това не му попречи да отбележи, че момичето е много хубаво.
Подбирайки внимателно думите си, той се представи и каза, че случайно е дочул описанието на симптомите й. После поясни, че разполага с рентгенови снимки на четири момичета със същите оплаквания и няма да е зле, ако и на нея бъдат направени такива. Изрично добави, че това е обикновена предохранителна мярка, която не бива да бъде тълкувана като причина за тревога.
Тази болница е пълна с изненади, рече си Кристин. Вчера я накараха да чака цял ден, а днес и изпращат този доктор, чиято задача явно е свързана с успокоение на пациентите.
— Не обичам болниците — промърмори тя, благоразумно преглъщайки допълнението „и докторите“, което й беше на върха на езика.
— Честно казано и аз — усмихна се Филипс и изведнъж му се прииска да вземе под закрилата си тази красива млада жена: — Но една рентгенова снимка ще ви отнеме съвсем малко време…
— Чувствам се зле и бих искала час по-скоро да се прибера у дома — въздъхна с гримаса Кристин.
— Обещавам, че няма да се забавите. Само една снимка, ще ви я направя лично.
Кристин се поколеба. От една страна не понасяше болниците, но от друга наистина се чувстваше зле и искаше да получи някаква непосредствена помощ.
— Какво ще кажете? — настоя Филипс.
— Добре — кимна най-сетне тя.
— Прекрасно. Колко време ще се забавите тук, в клиниката?
— Не знам. Обещаха, че няма да е дълго.
— Ясно. Моля ви, не си тръгвайте без мен.
След няколко минути Кристин беше повикана в един от кабинетите за преглед. Почти едновременно с това се появи и доктор Харпър.
Филипс го беше виждал из болницата. Не го познаваше, но помнеше излъсканата му като билярдна топка глава. Скочи на крака и се представи.
Изведнъж се оказаха в конфузно положение. Като практикант Харпър нямаше право на кабинет, а помещенията за прегледи бяха заети. Стана така, че нямаше къде да разговарят и по тази причина се насочиха към дъното на тесния коридор.
— Какво мога да направя за вас? — попита с подозрение в гласа Харпър. Посещението на заместник- началника на рентгенологията беше доста странно, особено като се вземе предвид липсата на допирни точки с гинекологията.
Филипс започна отдалеч. Прояви интерес към организацията на работата в клиниката, откога Харпър работи тук, доволен ли е от работата си. Отговорите на гинеколога бяха кратки, подозрението в очите му нарасна. Обясни, че тук се работи на ротационен принцип и в продължение на два месеца именно той заема длъжността старши практикант. А след изтичането им се надява да получи покана и за постоянно място. После, след кратка, но изпълнена с напрежение пауза, добави:
— Вижте какво, чакат ме цял куп пациенти…
Мартин разбра, че ефектът от общите приказки се оказа обратен. Вместо да се отпусне, гологлавият доктор насреща му изглеждаше още по-притеснен.
— Имам един професионален въпрос — смени темата той. — Какви са процедурите при установена атипичност на „лекето на Пап“?
— Зависи — уморено въздъхна Харпър. — Има две категории атипични клетки. При едните отклоненията са доброкачествени, а при другите се допуска образуването на тумор.
— Но и в двата случая се правят някакви процедури, нали? С оглед категоричното им поставяне в една от двете категории, за които споменахте…
— Така е — кимна Харпър и заби очи в лицето на рентгенолога: — Защо ми задавате тези въпроси?
— От професионален интерес — отвърна Мартин и разклати папката на Колинс в ръцете си. — Имам няколко пациентки, на които вашата клиника е поставила диагноза „атипичен Пап“. Очаквах да открия резултатите от по-нататъшните изследвания — тестът на Шилер, биопсия или колпоскопия, но в картоните подобни резултати липсват. Това не е ли малко необичайно? — Забеляза безпокойството в очите на Харпър и побърза да добави: — Вижте, не съм тук, за да ви обвинявам в каквото и да било. Интересът ми е чисто професионален.
— Не мога да кажа нищо, без да видя съответния картон — отсече Харпър с очевидното намерение да прекрати разговора.
— Моля, заповядайте — рече Филипс и му подаде папката.
Гинекологът прочете името на корицата, чертите на лицето му видимо се изпънаха. После започна да прелиства страниците, но с такава бързина, която едва ли му позволяваше да прочете нещо. Стигна до края, затвори папката и му я подаде обратно.
— Не знам какво да ви кажа…
— Има нещо нередовно, нали?
