— Заключение: пациентът страда от тежка форма на артериовенозна малформация в лявата базална ганглия, която се кръвоснабдява от лявата средна церебрална артерия и лявата задна хороидна артерия. Точка. Край на диктовката.
Остави микрофона и отново се обърна към директора. В тази болница никой не уважава спокойствието на колегата си, защо пък директорът трябва да го прави?
— Радвам се да ви видя, доктор Филипс — усмихна се Дрейк. — Как е съпругата ви?
Филипс го погледна с учудване. Не знаеше дали да избухне, или просто да се залее в смях. В крайна сметка взе средно решение и с безстрастен глас обяви:
— От четири години съм разведен.
Дрейк преглътна, в усмивката му се долови колебание. После ловко промени темата и каза, че Бордът на директорите е изключително доволен от добрата работа на неврорентгенологията след назначението на Филипс. Направи малка пауза и очаквателно го погледна, но Филипс не реагира. Прекрасно знаеше причината за появата му тук и нямаше намерение да го улеснява.
— Поводът да бъда тук е инцидент с пациентка на име Марино — най-сетне изплю камъчето Дрейк.
— Какъв инцидент?
— Тялото на бедното момиче е било подложено на рентгенови изследвания без необходимото разрешение.
— При което се установи отстраняване на мозъка — засече го Филипс. — Между тези две процедури има доста голяма разлика, нали?
— Да, разбира се — кимна директорът. — Но в случая няма значение дали вие сте отстранили мозъка, по-важното е…
— Момент, моля! — вдигна ръка Филипс и тялото му се стегна на стола. — Искам пълна яснота по този въпрос. Признавам, че направих рентген на трупа, но нямам нищо общо с изваждането на мозъка!
— Не ме интересува кой го е извадил, доктор Филипс. Важното е, че наистина е имало подобна процедура! А това поставя в извънредно опасна ситуация както болницата, така и личния състав, за които отговорността нося аз!
— Аз пък проявявам жив интерес към лицето, извършило въпросното отстраняване — тръсна глава Филипс. — Особено при съществуващите подозрения, че това лице съм аз!
— Няма поводи за тревога, доктор Филипс — успокоително се усмихна Дрейк. — Болничната управа вече проведе разговор с отговорника на моргата. Семейството на момичето няма да научи за този неприятен инцидент. Същевременно искам да ви напомня, че имате пряка връзка с него и затова предлагам въпроса да бъде приключен, веднъж и завинаги.
— Предполагам, че сте се нагърбили с тази деликатна мисия по настояване на доктор Манърхайм — подхвърли през зъби Филипс.
— Моля да ми влезете в положението, доктор Филипс — въздъхна Дрейк. — Аз съм изцяло на ваша страна, но искам да стъпча огъня преди да се е превърнал в пожар. От това всички ще спечелим. Затова апелирам да проявите благоразумие…
— Благодаря за визитата — изправи се Филипс. — Обещавам, че ще обмисля сериозно това, което ми предложихте…
Дрейк пристъпи от крак на крак, после се обърна и излезе.
Прехвърляйки разговора в съзнанието си, Филипс бе обзет от пълно объркване. Ако не беше гласът на Дрейк, който долиташе откъм стаята на Хелън, вероятно би помислил, че сънува. Обзе го още по-твърда решимост да се отърве от служебните интриги, да доведе изследванията до успешен край.
Обзет от прилив на огромна амбиция, той грабна списъка с черепните снимки, направени през последните десет години. Сравнително лесно установи реда на архивирането им, засичайки имената с входящите номера. Взе първия плик, задраска съответното име в списъка и извади снимките. Вкара необходимите данни в компютъра, сложи една от снимките в процепа на скенера, а друга окачи на светещия екран.
Като повечето импулсивни личности, и Мартин обичаше да си прави списъци. Когато телефонът иззвъня, вече беше успял да систематизира данните за Марино, Лукас, Колинс и Макарти. Беше Дениз, която съобщи, че подготовката за първата следобедна ангиография е приключила. Той се поколеба, после й каза да започва сама и да му се обади в случай на някакво затруднение. Точно според очакванията му, младата жена остана много доволна от доверието, което й беше гласувано.
Върна се към списъка и задраска името на Колинс. Срещу името на Марино отбеляза „Моргата, среща с Върнър“. Имаше предчувствието, че този човек отлично знае какво се е случило с тялото на Лайза Марино. Срещу името на Макарти написа „лабораторията на неврохирургията“. Остана само Лукас. От Трейвис знаеше, че тя не е в Медицински център „Ню Йорк“, освен ако не беше постъпила там под чуждо име. Но това беше малко вероятно и след известно колебание срещу името й се появи забележката „сестрата от нощната смяна в невро–14, запад“.
Взе слушалката и отново набра номера на приемното. Насреща вдигнаха едва след 36 сигнала, но отново се оказа, че не е попаднал на когото трябва. Остави името си с молбата да го потърсят и затвори.
Междувременно компютърът приключи с обработката на данните. Филипс изчете заключението, сравни го с написаното в картона и с нарастващо вълнение се зае да изследва самите снимки. Оказа се, че компютърът не само беше уловил всичко, отбелязано в заключението, но и го беше допълнил с нещо, което бе останало незабелязано от очите на лекарите — леко удебеление на костта около синусите. След внимателен оглед на снимките, той беше принуден да признае, че машината е абсолютно права. Вълнението му се усили.
Зае се със следващия комплект, но работата му беше прекъсната от Хелън, която надникна от вратата и с леко смущение съобщи, че „големият бос“ иска да го види веднага.
Кабинетът на доктор Харобд Голдблат се намираше в дъното на коридора. Широките му прозорци гледаха към градината от нещо като еркер, стърчащ като туморно образувание от фасадата на сградата. Дебелият килим на пода и дървената облицовка на стените сочеха по недвусмислен начин, че това е кабинет на важна личност в болничната йерархия. Филипс имаше чувството, че влиза в кантората на солидна юридическа фирма.
Голдблат се беше настанил зад масивно махагоново писалище. Помещението беше остъклено от три страни, а писалището гледаше към вратата. Веднага личеше, че приликата с Овалния кабинет не е случайна. Голдблат беше от хората, които се прекланят пред механизмите на властта. След дълги години макиавелиански маневри и интриги, в крайна сметка той беше успял да постигне мечтата на живота си — да се превърне във фигура с международна известност в областта на рентгенологията. В хода на този процес бе успял да се превърне в един от най-добрите специалисти по неврорентгенология, но това беше минало — ръководните длъжности бяха взели своето и в момента професионалните му познания трудно можеха да бъдат наречени съвременни. Отношението му към възможностите на мозъчния скенер предизвикваше ирония в душата на Мартин, но това не му пречеше да се възхищава от този човек, направил твърде много за издигане престижа на рентгенологията като цяло.
Голдблат стана да стисне ръката му, след което го покани да се настани в креслото, поставено малко встрани от махагоновото писалище. Беше пъргав и енергичен 64-годишен мъж, който продължаваше да се облича по начина, по който го беше правил при дипломирането си в Харвард през 1939 година. Реверите на сакото му вероятно са били на мода през 50-те, а крачолите на торбестите панталони свършваха на два-три сантиметра над глезените. Отдалеч личеше, че вратовръзката му е шита ръчно, тънките райета върху плата изглеждаха несиметрични и смачкани. Прошарената му коса беше късо подстригана, очите зад очилата с телени рамки гледаха будно.
Върнал се обратно на мястото си, Голдблат облегна лакти на писалището и преплете пръсти.
— Доктор Филипс — започна със звучен бас той. — Изваждането на едва изстинали трупове от болничната морга не се вмества в моите представи за нормално практикуване на медицинската професия.
Мартин побърза да се съгласи с мнението, а после сбито изложи причините за това свое необичайно решение. На първо място го запозна с новата компютърна програма за разчитане на рентгенови снимки, а след това и с начина, по който машината бе открила аномалиите в черепните изображения на Лайза
