наддал поне трийсет кила, вратът му правеше гънка над яката на ризата, а по тлъстите му бузи бяха избили ситни червени точици на разширените капиляри.
— Може би е получила припадък и затова е катастрофирала — промърмори Рейнълдс, без да вдига очи от заключението.
— По какво съдиш?
— Прехапала си е езика на няколко места. Това не ни дава стопроцентова сигурност, но все пак е една от характерните индикации…
Филипс беше впечатлен. От опит знаеше, че подобни детайли се улавят само от най-прецизните патолози, занимаващи се с научни изследвания.
— Ето го мозъкът с ясно изразен масивен кръвоизлив — спря да прелиства документите Рейнълдс. — Има нещо доста интересно… Една определена секция от кортекса на темпоралния лоб е наситена с мъртви нервни клетки. Диагноза не е посочена.
— А какво ще кажеш за окципиталната област? — попита Филипс. — На моите снимки личат известни отклонения…
— Направен е само един кадър, на който всичко изглежда нормално — отвърна Рейнълдс.
— Само един? — вдигна вежди Филипс. — Жалко!
— Почакай малко. Може би ще имаш късмет. Тук пише, че мозъкът е бил фиксиран…
Рейнълдс пристъпи към висока кантонерка с азбучен индекс и издърпа чекмеджето, отбелязано с буква М.
— Да, точно така… Мозъкът е бил фиксиран и запазен, но ние не разполагаме с него. Бил е изискан от неврохирургията и ще трябва да го потърсиш в тяхната лаборатория.
Филипс надникна в кабинета по ангиография, погледа известно време безупречните движения на Дениз, която бе заета с прецизната работа по ангиографиране на единичен кръвоносен съд, после се насочи към Оперативния блок. Проби си път сред навалицата и спря пред приемното гише.
— Трябва ми Манърхайм — уведоми русокосата сестра той. — Имате ли представа кога ще излезе от операционната?
— Имаме, при това съвсем точна.
— Кога?
— Преди двадесет минути.
Колежките на русокосата избухнаха в смях. Явно нещата днес вървяха гладко.
— Екипът зашива раната, а самият Манърхайм се намира в стаята за почивка — добави оперативната сестра.
Филипс го откри на посоченото място. Говореше нещо в центъра на малка групичка хирурзи с чаши за кафе в ръце, а двамата японци пред него се усмихваха и правеха леки поклони. В ръката му димеше запалена цигара. Всички знаеха, че бе зарязал пушенето преди повече от година, което в неговия случай означаваше, че е престанал да си купува цигари и ръси колегите си.
— И знаете ли какво му казах на тоя прехвален адвокат? — попита Манърхайм и размаха цигарата. — „Разбира се, че съм Господ! Нима допускате, че пациентите ми ще се натискат да им ровя в мозъците, ако бях боклукчия?“
Групата избухна в смях, после бавно започна да се разпръсква. Мартин се изпречи на пътя на Манърхайм.
— А, ето го и нашият скъп рентгенолог! — възкликна с лека ирония онзи.
— Винаги на вашите услуги — леко се поклони Мартин.
— Бързам да ти кажа, че вчерашният майтап по телефона беше тъпа работа! — моментално го захапа хирургът.
— Не ми беше до шеги — поклати глава Филипс. — Просто не знаех, че Марино е мъртва. Открих някои любопитни неща в снимките й и исках да получа допълнителна информация.
— Доколкото ми е известно, рентгенолозите разглеждат снимките на живи пациенти! — троснато рече Манърхайм.
— Виж какво, в момента ме интересува нещо друго — заряза любезния тон Мартин. — Защо е бил отстранен мозъкът на Марино?
Очите на Манърхайм се изцъклиха, едрото му лице започна да се налива с кръв. Той сграбчи ръката на Филипс и го дръпна по-далеч от японците.
— Искам да те предупредя, че случайно узнах за странните ти действия снощи! — изръмжа той. — Позволил си си да измъкнеш от моргата трупа на Марино и си се опитал да му правиш снимки! Предупреждавам те, че не обичам никой да се ебава с пациентите ми, особено пък с онези от тях, които са имали усложнения!
Мартин рязко се дръпна и освободи ръката си.
— Интересът ми към твоята пациентка се изчерпваше единствено към определени изменения в мозъка, които може би ще доведат до важно научно откритие — хладно отвърна той. — Изобщо не ми пука за твоите хирургически провали!
— Дано не открием нещо нередно в трупа на Марино! — заканително поклати глава Манърхайм. — Открием ли, всичко ще се стовари върху твоята глава. Не забравяй, че си измъкнал трупа незаконно и аз разполагам с доказателства за това!
Мартин скрито потръпна, съзнавайки, че действително е на течение. Манърхайм беше прав, колкото и неприятно да му се струваше това. Ако се разчуе, че мозъкът на пациентката е отстранен, именно той ще трябва да доказва, че това не е негова работа. Единственият му свидетел беше Дениз, но за съжаление всички в болницата знаеха за връзката между тях.
— Добре, да забравим Марино — тежко въздъхна той. — Открих друга пациентка със същите изменения, казва се Елън Макарти. За съжаление тя е починала при автомобилна катастрофа. Аутопсията й е била направена тук, в нашата патология. Мозъкът е бил изваден и предаден на неврохирургията. Искам да получа достъп до него.
— Аз пък искам да ми се разкараш от главата! За разлика от теб, аз съм зает човек и оперирам живи хора, вместо да си седя на задника и да разглеждам разни снимки!
Манърхайм се обърна и понечи да се отдалечи.
Филипс с мъка удържа гневното си избухване. Какво тъпо и нахално провинциално копеле, стисна зъби той. Все пак успя да прецени, че човекът насреща умишлено търси скандал, овладя се и хладно подхвърли:
— Трябва ти психиатър, доктор Манърхайм!
Манърхайм рязко се завъртя, очите му се наляха с кръв. Но Филипс вече беше напуснал залата. Ненавистта на хирурга към психиатрията беше публична тайна. За него тази наука противоречеше на абсолютно всичко, в което вярваше. Една суперконцептуална глупост, измислена от хора с болни мозъци. Препоръката да се обърне към някой от нейните представители беше възможно най-тежката обида за човек като него. Обзет от сляпа ярост, той се втурна в съблекалнята, смъкна изцапаните с кръв хирургически обувки и ги запрати по посока на дългата редица метални шкафчета.
Ръката му се стрелна към телефона на стената. Проведе два разговора, и двата на висок глас. Първо се свърза с директора на болницата Стенли Дрейк, а след това — с началника на рентгеновото отделение доктор Харолд Голблат. И двамата изслушаха с почтително мълчание гневните му настоявания да се вземат мерки срещу недопустимото поведение на Мартин Филипс. В тази болница уважаваха главния хирург, а дори и мъничко се страхуваха от него…
Филипс не беше от хората, които се ядосват лесно. Но сега, крачейки към кабинета си, той буквално кипеше.
— След петнадесет минути имате лекция — предупреди го Хелън, забелязала появата му пред вратата на кабинета.
Той промърмори нещо под нос и я подмина. С изненада установи, че Дениз е седнала пред алтернатора и разглежда снимките на Макарти и Колинс.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо, старче? — обърна се да го погледне тя.
— Нямам време! — троснато отвърна той и се тръшна на стола.
