Тя имаше достатъчно опит при ангиографиите и той с готовност пое ролята на асистент. Ръцете й сръчно вкараха катетъра в отворената вена на пациента. Филипс мълчеше и гледаше, готов да се намеси в случай на необходимост. Но такъв случай не се появи. Пациентът беше същият онзи Харолд Шилер, на когото вчера бяха правили мозъчен скенер. Точно според очакванията на Мартин, Манърхайм беше поискал церебрална ангиография с очевидното намерение да оперира, въпреки всички индикации, че този случай не подлежи на оперативна намеса.
Един час по-късно процедурата беше на път да приключи.
— Правиш това едва от няколко седмици, но вече си по-добра от мен — прошепна Мартин и неволно се усмихна на червенината, която изби над маската на младата жена. После я остави да довърши сама, като я помоли да му звънне за следващия пациент. Искаше да довърши изследването на двете пациентки, които го интересуваха, а след това да захрани компютъра на Майкълс с максимално количество стари черепни снимки. Беше изчислил, че ако вкарва в машината стотина комплекта на ден, цялата операция ще приключи за около месец и половина. Възнамеряваше да прехвърля на партньора си всички пропуски, които бъдат открити в хода на този процес. Така, когато захранването приключи, Майкълс положително ще бъде готов с подобрен вариант на програмата… А след това, вероятно някъде през юли, ще могат да направят своето научно съобщение пред нищо неподозиращата медицинска общност.
Хелън обаче го посрещна с куп неприятни новини. Не беше успяла да изпълни нито едно от нарежданията му. През нощта бяха преместили Лин Ан Лукас в Медицинския център „Ню Йорк“, а положението около Катрин Колинс и Елън Макарти беше още по-смущаващо. Катрин не се беше появявала в университета повече от месец и властите я бяха обявили за издирване, а Елън Макарти беше мъртва. Преди два месеца направила катастрофа на магистралата Уест Сайд.
— Исусе! — зяпна Филипс. — Ти шегуваш ли се?
— Съжалявам, но това беше всичко, което открих — отвърна Хелън.
Филипс с недоумение поклати глава. Беше убеден, че ще има възможност да изследва поне един от тези три случая. Влезе в кабинета и заби замислен поглед в насрещната стена. Импулсивен по характер, той трудно възприемаше подобни ситуации.
Удари дланта си с юмрук и започна да крачи напред-назад. Колинс е изчезнала, полицията я издирва. Това означава, че за момента не може да се направи нищо. Макарти? След фаталния инцидент трябва да са я закарали в някоя болница. Но в коя точно? Лукас? Тук имаше някаква надежда. Бяха я прехвърлили в „Ню Йорк“, където имаше познати. Положението щеше да бъде безнадеждно, ако я бяха откарали в „Белвю“ например…
Звънна на Хелън с молбата да открие причините за прехвърлянето на Лин Ан, а след това да потърси доктор Доналд Трейвис в Медицински център „Ню Йорк“. Помоли я също да се обади в полицията и да се опита да разбере къде са закарали Елън Макарти след катастрофата.
Приключил с непосредствените задачи, той направи опит да концентрира вниманието си върху снимките на осветения екран. Нито една от тях не показваше отклонения по отношение на мозъчната консистенция. Новините от Хелън бяха обезкуражаващи. Доктор Трейвис бил зает, но обещал да се обади. За Лин Ан не научила нищо, тъй като нощната сестра напуснала болницата в седем сутринта и не може да бъде открита. Единствената добра новина беше, че след катастрофата тялото на Елън Макарти е било тук, в техния Медицински център.
В същия момент вратата се отвори и в кабинета нахлу един от работниците по поддръжката, който тикаше пред себе си огромна количка с кашони, папки и Бог знае още какво. Без да каже нито дума, той започна да подрежда кашоните до стената.
— Какво става, по дяволите? — ококори се Филипс.
— Това са материалите от склада, който трябва да освободим — поясни Хелън.
— Мамка му!
В душата му се появи неприятното усещане, че нещата излизат от контрол.
Тръшна се на стола си, почти скрит сред боклуците, вдигна слушалката и набра номера на приемното отделение. Но насреща не вдигаха и той започна да се ядосва.
— Имаш ли една свободна минута? — попита Уилям Майкълс, изправил се неусетно на прага. Очите му с недоверие огледаха хаоса, усмивката му бавно помръкна.
— Не питай нищо! — предупредително го изгледа Филипс.
— Господи! — промълви приятелят му. — Май наистина си се разбачкал здраво!
В приемното най-сетне вдигнаха, но се оказа някаква сестра от друго отделение, която го помоли да почака. В слушалката се появи мъжки глас, който троснато поясни, че се занимава само с приемането на пациенти, а не с изписването и преместването им. След ново късащо нервите чакане му беше обяснено, че човекът, който му трябва, в момента е в почивка и трябва да се обади по-късно.
— Каква бюрокрация, Господи! — простена Мартин и затръшна слушалката. — Защо ли не станах водопроводчик?
Майкълс се засмя и попита как вървят работите с компютъра.
— Ето ги всичките снимки, които ни трябват — отвърна Филипс и махна към купчините с жълти пликове. После добави, че ще му трябва около месец и половина, за да ги вкара в машината.
— Отлично — кимна Майкълс. — Колкото по-рано приключим с това, толкова по-добре. Защото разделната памет и асоциативната система показват качества, за които дори не сме и сънували. Докато ти приключиш тук, ние със сигурност ще имаме нов централен процесор за обработка на дефектиралите плаки, чиято работа направо ще те накара да зяпнеш!
— Ела да ти покажа нещо, от което и ти ще зяпнеш — отвърна Филипс и пристъпи към машината. — Искам да видиш крайните резултати.
Изчисти екрана и го зареди с мозъчните снимки на Марино, Лукас, Колинс и Макарти. После прибегна до хартията с дупката, за да покаже общите отклонения в тях.
— На мен ми изглеждат напълно еднакви — призна след продължително взиране Майкълс.
— Точно в това е работата — усмихна се с нарастваща възбуда Мартин. — Системата действа великолепно!
Телефонът иззвъня и ръката му се протегна към слушалката. Насреща беше доктор Доналд Трейвис от Медицински център „Ню Йорк“. Мартин накратко му обясни положението около Лин Ан Лукас, но не спомена нищо за измененията, които беше открил на рентгеновите й снимки. После помоли Трейвис да й направят мозъчен скенер, плюс няколко специализирани снимки на главата. Трейвис обеща и затвори. Телефонът звънна още веднъж. Хелън му съобщаваше, че Дениз е готова за следващата ангиография.
— И без това трябва да вървя — надигна се Майкълс. — Желая ти късмет с тези купчини тук. Не забравяй, че сега всичко зависи от теб. Колкото по-бързо ни предоставиш информацията, толкова по- добре…
Филипс откачи оловната престилка от стената и го последва навън.
Девета глава
Една от луминесцентните тръби над главата на Кристин Лундквист не работеше както трябва. Светлината й трептеше, във вътрешността й се чуваше тихо бучене. Момичето правеше неуспешни опити да не й обръща внимание. Тази сутрин се чувстваше зле. Имаше тъпо главоболие, очите й се дразнеха от потрепващата светлина. Тежестта в главата й остана дори след обичайните гимнастически упражнения.
Огледа голия младеж, седнал на стола в средата на помещението, след това сведе очи към работата си. Рисунката й се стори плоска и двуизмерна, лишена от живот. Обикновено изпитваше наслада от упражненията по рисуване на живи модели. Но тази сутрин не беше така и това ясно личеше от произведението й.
Няма ли проклетата лампа да престане да мига, за Бога? Лявата й ръка се вдигна и засенчи очите. Така беше по-добре. Използвайки нов въглен, тя се зае да центрира фигурата, изтегляйки една дълга перпендикулярна линия в средата на листа. Вдигна ръката си и с лека изненада установи, че линията се беше получила много добре — права и точно в средата. Погледът й попадна на върха на въглена, леко затъпен от допира си в хартията. Реши, че е дефектен и опря крайчето му в ъгъла на листа. В същия момент
