— Възнамеряваш ли да разбереш какво е станало?
— Не знам как… Но наистина бих желал да знам защо са го извадили…
Главната и може би единствена отличителна черта на апартамента на Филипс беше гледката към завоя на реката и мостът над нея. Всичко останало беше в рамките на обикновеното. Беше се нанесъл тук набързо, след кратък разговор по телефона с отдела по настаняването и едно обаждане в някаква фирма за обзавеждане. И беше получил именно обзавеждане: диван с масичка за кафе, два стола и маса за хранене в трапезарията заедно с комплект прибори, легло и нощно шкафче за спалнята. Толкоз. Не беше много, но това му даваше чувството, че всичко е временно, фактът, че вече четири години живее тук „временно“ нямаше никакво значение.
Рядко употребяваше алкохол, но тази вечер беше толкова уморен, че хвърли няколко бучки лед в една висока чаша и ги поля с уиски. От любезност подаде бутилката и на Дениз, но точно според очакванията му, тя само поклати глава. Младата жена си позволяваше по някой джин с тоник или чаша вино, но го правеше рядко и никога по време на дежурство. Сега извади от хладилника кутия портокалов сок, напълни една чаша и седна в хола, готова да го слуша. Дълбоко в себе си се надяваше, че възбудата на Мартин ще премине за кратко време. Не беше в настроение да води разговор за научните му изследвания, нито пък за някакъв изчезнал мозък. Продължаваше да се вълнува от начина, по който беше признал чувствата си към нея, неволно се питаше дали и тя изпитва същото.
— Странно нещо е това животът — поклати глава Мартин. — В рамките на един единствен ден могат да се случат чудеса…
— Какво имаш предвид? — вдигна глава тя. Надяваше се това да са личните им отношения.
— Едва вчера нямах никаква представа, че сме толкова близо до компютърното разчитане на рентгена — възбудено отвърна той. — А днес вече съм убеден, че…
Обзета от внезапен пристъп на раздразнение, Дениз скочи на крака, хвана го за разкопчаната яка на ризата и му заповяда да забрави за болницата и всички проблеми, свързани с нея. После, за да смекчи поведението си, на устата й изплува съблазнителна усмивка.
Изтълкувал посланието по единствения възможен за мъжете начин, той се съгласи, че е преуморен и каза, че отива да вземе душ. А след това й предложи да му прави компания. Тя нямаше предвид точно това, но отстъпи пред настояванията му. Гледката на голото му тяло, скрито зад матираното стъкло на душ- кабината, беше интересна и предизвика в душата й тръпки на възбуда. Той се опитваше да поддържа разговор, но плисъкът на водата заглушаваше думите му. Още по-добре, рече си тя. В момента предпочиташе да гледа, вместо да разговаря. Възбудата й бавно нарастваше, а заедно с нея се повишаваше и температурата на тялото й.
Мартин най-сетне приключи, спря водата и излезе от кабината с хавлиена кърпа около кръста. За огромно разочарование на Дениз, от устата му продължаваха да излитат дълги тиради на тема компютри и медицина. Ръката й се стрелна напред, дръпна хавлията и започна да попива водата от гърба му. Приключи за броени секунди и го обърна с лице към себе си.
— Направи ми една услуга! — прошепна с престорен гняв тя. — Затвори тая уста!
После го хвана за ръката и решително го поведе към спалнята. Объркан от избухването й, той мълчаливо се подчини. Дениз беше много красива на фона на реката и изящната извивка на моста, обсипана с гирлянди от светлини. Ръцете й се обвиха около шията му, устните й страстно се впиха в неговите.
Тялото му моментално пламна от възбуда. Но пейджърът й изжужа в момента, в който ръцете му се протегнаха да я съблекат. За миг и двамата замръзнаха на място, опитвайки се да отложат неизбежното, да се насладят още мъничко на близостта си. И двамата усетиха, че връзката им се променя, достигайки нови, непознати досега висини. Замълчаха. Тук думите бяха излишни…
Линейката на „Бърза помощ“ се появи в Медицинския център точно в два и четиридесет след полунощ.
Издължената й муцуна се плъзна между двете коли със същите отличителни белези, паркирани непосредствено до рампата. Моторът заглъхна. Двамата пътници на предната седалка изскочиха навън и наведоха глави срещу ситния, но досаден априлски дъждец. По-слабият отвори задната врата на линейката, а другият — едър мъж с широки рамене, измъкна празната носилка. За разлика от колегите си, тези двамата бяха дошли да вземат пациент. В това нямаше нищо странно.
Хванаха носилката от двете страни и я повдигнаха. Металната рамка се отвори, крачетата с гумени колелца опряха в земята. Носилката се превърна в тясна, но лека и удобна количка. Стъклената врата на спешното отделение изсъска и се отвори. Новодошлите влязоха и насочиха количката към дъното на широкия коридор. Гледаха право пред себе си. Взеха асансьора и се изкачиха до неврологията на 14-тия етаж. Там дежуреха общо седем души лекари и сестри, но в момента на появата на двамата мъже повечето от тях почиваха. Зад гишето седеше само сестра Клодин Арнет и по-слабият от мъжете тикна под носа й тънка купчина формуляри. Пациентката трябваше да бъде прехвърлена в нюйоркския медицински център, където я поемаше личният й лекар.
Сестра Арнет прегледа документите и промърмори нещо под носа си. Току-що беше приключила с попълването на приемните формуляри на същата тази жена. Вдигна глава и повика Мария Гонзалес с молба да придружи новопристигналите до стая 1420. Преди да потъне в купчината бумаги, които трябваше да обработи за малкото време до собствената й почивка, тя вдигна глава и огледа двамата мъже. По-едрият от тях имаше необичайно ярки зелени очи.
Мария Гонзалес отвори вратата на 1420 и направи опит да събуди Лин Ан. Това се оказа трудна задача, тъй като съвсем наскоро бяха получили инструкции по телефона да й дадат двойна доза приспивателно поради опасност от припадък. Мъжете разбраха затрудненията й, на лицата им се появиха успокоителни усмивки. После изравниха количката с леглото, хванаха краищата на одеялото и ловко го прехвърлиха. Лин Ан Лукас не усети абсолютно нищо и продължаваше да спи.
Мъжете благодариха на Мария Гонзалес, която веднага се залови да сменя чаршафите, после спокойно изкараха количката в коридора. Минаха тихо покрай потъналата в работа сестра Арнет и вратите на асансьора тихо се затвориха зад тях. Един час по-късно линейката напусна рампата на Медицинския център. Сирената и сигналните светлини бяха изключени, просто защото вътре нямаше пациент.
Осма глава
Мартин натисна копчето на будилника броени секунди преди включването на алармата и остана да лежи по гръб с очи, заковани в тавана. Организмът му беше толкова привикнал с пробуждането в шест без четвърт, че рядко му трябваше странична помощ. Изчакал обичайния прилив на сили, той скочи от леглото и започна да навлича екипа за джогинг.
През нощта беше валяло, въздухът тежеше от влага. Над реката се стелеха пухкави облачета мъгла, сред които блещукаха светлините на моста, сякаш увиснали в пространството. Тътенът на уличното движение долиташе дотук някак приглушен от влажната мъгла и не пречеше на мислите му, насочени главно към Дениз.
От години не беше изпитвал тръпката на романтичното любовно увлечение. В продължение на две седмици се питаше на какво се дължи безсънието и честата промяна в настроението му, но после, осъзнал че помни тоалетите на Дениз за всеки ден от тези две седмици, най-сетне проумя какво става. Обзе го някакъв особен цинизъм, примесен с чувството на радостна възбуда. Цинизмът се дължеше на това, което беше наблюдавал у неколцина свои колеги, които, също като него бяха прехвърлили четиридесетте и сякаш по команда бяха скочили с главата надолу в буйни връзки с далеч по-млади партньорки. А радостната възбуда произтичаше от самата същност на връзката, която имаше с Дениз. Тя съвсем не беше едно младо и красиво тяло, което всеки мъж желае да употребява при неосъзнатото си желание да спре хода на времето. Изключителната женственост и дълбоката интелигентност се съчетаваха у нея по един наистина изключителен начин. Красотата беше само глазурата на тортата. Филипс беше принуден да признае пред себе си, че не само е луд по тази жена, но се е вкопчил в нея с цялата си душа, свързва с нея всичките години на живота, които му оставаха.
Пробяга обичайните четири километра и тръгна обратно. Срещна голяма част от хората, с които се
