открити временни и бързо овладяни кръвотечения. Досадни и еднообразни данни, рече си Филипс. След което си даде сметка, че вероятно ги счита за такива просто защото вече от години не беше практикувал обща медицина. В картона липсваха вписвания за последните две години.
Върна го на гишето и затича по стълбите към кабинета си, обзет от творческа треска. След разочарованието с Марино, състоянието на Лукас му се струваше изключително обещаващо по отношение на научните изследвания. Влетя в кабинета си, издърпа едно прашасало томче по обща медицина от лавицата и го разгърна на раздела за множествена склероза.
Правилно беше запомнил, че диагностицирането на това заболяване е винаги обстоятелствено. То не можеше да бъде подкрепено с никакви лабораторни изследвания, с изключение на аутопсията. Това обстоятелство придава допълнителна тежест на рентгенологичната диагноза, убедено кимна той и продължи да чете. Сред класическите симптоми на заболяването фигурираха проблемите със зрението и нарушената функция на пикочния мехур. После прочете първото изречение на следващия параграф, затвори очи и започна отначало:
„В началната фаза на заболяването диагнозата е несигурна. Това се дължи на продължителните латентни периоди между началните симптоми и появата на същинското заболяване. Обикновено тези начални симптоми са толкова невинни, че убягват от вниманието на специалистите. Същинската диагноза се поставя на един доста по-късен етап.“
Филипс грабна слушалката и набра домашния номер на Майкълс. Беше убеден, че прецизната рентгенологична диагноза ще елиминира традиционното закъснение в определянето на тази коварна болест.
Сети се да погледне часовника едва след като в слушалката прозвучаха първите сигнали. С изненада установи, че вече минава единадесет. В същия миг насреща вдигнаха. Беше Елънър, съпругата на Майкълс, която Мартин никога не беше виждал. Неволно се впусна в многословни извинения заради късния час, въпреки че гласът на Елънър звучеше напълно бодро. Тя го увери, че рядко си лягат преди полунощ и предаде слушалката на съпруга си.
— Бях много зает — започна Мартин. — Пих кафе, ядох и дори си подремнах…
— Дръж разпечатките по-далеч от чужди очи — засмя се Майкълс. — По-нататък ще откриеш и някои доста по-пиперливи предложения.
С няколко думи Филипс му съобщи причината за късното си обаждане — пациентката в спешното отделение, чиито черепни снимки показват същите изменения в плътността на мозъка, които бяха открили у Лайза Марино. Призна за несполуката с Марино, но изрази надежда, че сутринта ще се сдобие с достатъчно снимки от новата пациентка. Накрая не пропусна да спомене и за необичайното желание на компютъра да получи информация за значението на промените в мозъчната консистенция.
— Проклетата машина проявява желание да се учи! — извика възбудено той.
— Не забравяй, че програмата подхожда към рентгенологията абсолютно по същия начин, по който го правиш ти — отвърна Майкълс. — Тя просто копира твоята техника на изследване…
— С тази разлика, че вече ме превъзхожда — въздъхна Филипс. — Тя откри абнормалната плътност там, където аз не забелязах абсолютно нищо. Как ще обясниш това, след като твърдиш, че копира моята техника?
— Много лесно. Забравяш, че компютъра дигитализира изображението на фотографската плака като умножава двеста петдесет и шест пиксела на квадрат и различава двеста разновидности на сивото. А при експериментите върху теб ти успя да различиш едва петдесет. Това ясно показва, че машината е много по- чувствителна.
— Извинявай за въпроса — направи гримаса Филипс.
— Пусна ли стари черепни снимки в програмата?
— Не, но се готвя да го сторя — отвърна Филипс.
— Едва ли е нужно да направиш всичко за една нощ — засмя се Майкълс. — Дори Айнщайн не го е правил. Защо не почакаш до утре?
— О, я стига — ухили се Мартин и прекъсна разговора.
Въоръжен с болничния номер на Лин Ан Лукас, той откри сравнително бързо папката с предишните й рентгенови снимки. Оказа се, че тя съдържа само две сравнително скорошни изображения на гръдния кош, плюс скенера, направен след падането с ролкови кънки на единадесетгодишна възраст. Извади една от последните и я прикрепи на осветената рамка, редом до тази, която й бяха направили днес. Сравнението беше положително — отклоненията в плътността се бяха развили във времето. За да бъде абсолютно сигурен, той пусна една от старите снимки в сканиращото устройство.
Компютърът потвърди мнението му.
Напъха старите снимки на Лин Ан обратно в плика, прибавяйки към тях и новите. Папката прибра в чекмеджето на бюрото си, което Хелън никога не отваряше. Засега не можеше да направи нищо. Трябваха му новите рентгенови снимки на момичето.
Опита се да помисли как да използва времето. Беше твърде възбуден, за да заспи, а освен това искаше да изчака Дениз. Надяваше се, че тя ще се отбие в кабинета му в момента, в който се освободи. Въздъхна и потисна желанието си да я потърси на пейджъра.
Реши да отскочи до архивата и да събере известно количество стари черепни снимки, с които да захрани и провери програмата. Залепи за вратата една кратка бележка за Дениз и тръгна по коридора.
Използва един от централните терминали на главния болничен компютър, въоръжи се с търпение и започна да набира това, от което се нуждаеше: разпечатка с имената и входящите номера на всички пациенти, на които са били правени мозъчни снимки през последните десет години. Когато най-сетне свърши, той натисна бутона enter и се извърна с лице към принтера. След кратка пауза машината започна да бълва листовете хартия с обезпокояваща бързина. Когато най-сетне замлъкна, Филипс държеше в ръцете си разпечатка с няколко хиляди имена. Дори само от вида на купчината го обзе умора.
Тръсна глава и тръгна да търси Ранди Джейкъбс — човекът, който работеше в рентгенологията само нощна смяна и имаше задължението както да архивира снимките от предходния ден, така и да изпише плаките и негативите за следващия. Ранди беше редовен студент по фармация, талантлив флейтист и откровен педераст. Това обаче не му пречеше да изпълнява задълженията си по един наистина перфектен начин.
За начало Мартин го накара да му донесе рентгеновите снимки на имената от първата страница на списъка — около шейсет пациента. С обичайната си ефективност Ранди зареди на алтернатора двадесет от тях точно за толкова минути. Вместо да ги вкара в компютъра, както го съветваше Майкълс, Мартин започна да ги разглежда на екраните, използвайки хартията с дупката. Дениз се появи точно когато ги беше преполовил.
— Уж ти е дошло до гуша от рентгенологията, а стоиш тук по цяла нощ и зяпаш разни снимки! — подкачи го тя.
— Знам, че изглежда глупаво — въздъхна Мартин, облегна се назад и разтърка очи. — Но исках да прегледам архивите и да видя дали мога да открия онези изменения в плътността, които открихме у Лукас и Марино.
Дениз се изправи зад стола и започна да му разтрива врата.
— Е, откри ли?
— Не. Прегледал съм едва около дузина.
— А успя ли да стесниш областта?
— Какво имаш предвид?
— Как какво? Открил си само два случая, пациентите са млади жени, на около двадесет…
Филипс сведе очи към купчината рентгенови снимки пред себе си и изпъшка. Това беше признанието му, че в думите на Дениз се съдържа здрава логика. Как не се сетих веднага, запита се мрачно той.
Тя го последва към главния компютърен терминал, засипвайки го с последните новини от СО. Той я слушаше с половин ухо. Възложи на машината да му издири имената на пациентките между 15 и 25-годишна възраст, на които през последните две години е бил правен мозъчен скенер. Принтерът изчука един ред и
