спря. Оказа се, че при мозъчен скенер не се взема предвид полът на пациентите. Филипс модифицира искането си и машината заработи с пълна скорост, но за кратко. В списъка се оказаха само сто и три имена. Беглият преглед показа, че горе-долу половината от тях са жени.
Ранди посрещна новата разпечатка с одобрителна усмивка. Това вече било нещо друго. За броени минути откри първите седем комплекта и му ги подаде с предложението да започва. Останалите щеше да носи на порции.
Мартин се върна в кабинета, погледна Дениз и с въздишка призна, че умората започва да се отразява на ентусиазма му. Хвърли снимките на масата и уви ръце около тялото на младата жена. Тя отвърна на прегръдката му. За момент останаха неподвижни, притиснати един в друг.
— Защо не спрем дотук? — прошепна тя и отмести една руса къдрица от бледото му лице.
— Добра идея — кимна той и отвори очи. — Ела у дома, ще си поговорим. Възбудата ми е толкова силна, че едва ли ще мога да заспя.
— Ще си говорим ли? — погледна го с престорено учудване тя.
— Добре де, може би…
— За съжаление по някое време със сигурност ще ме повикат обратно…
Филипс живееше в „Кулата“ — един блок на Медицинския център, който се издигаше непосредствено зад болницата. Макар и лишен почти напълно от архитектурно въображение, той беше нов, солиден и най-вече изключително удобен. Апартаментът на Мартин гледаше към реката. За разлика от него Дениз обитаваше жилище в една стара сграда в центъра, разположена на тясна и шумна уличка. Прозорците й гледаха към мрачна вентилационна шахта, в стаите винаги цареше полумрак.
— Добре де, ако те повикат, ще се върнеш — промърмори той. После прибегна до обичайните си доводи: разстоянието до апартамента му в „Кулата“ не надвишава това, което дели СО от стаята за почивка на лекарите в самата болница. Според неговите лични изчисления то дори било по-късо.
Тя се поколеба. Срещите по време на дежурство представляваха нов етап в отношенията им. Етап, който рано или късно ще ги принуди да вземат някакво по-трайно решение.
— Добре, но първо искам да проверя дали в спешното всичко е наред — кимна тя.
Докато я чакаше да се върне, той реши да хвърли поглед на част от новите снимки. Закачи на екраните три от тях и се приведе напред. Още на първата забеляза типичните просветления. Господи, нов случай! Едва забележимите светли точици тръгваха от тилната част на мозъка и се разширяваха напред. Очите му се сведоха към плика. Катрин Колинс, двадесет и една годишна. Рентгенологична диагноза: „припадъци със загуба на съзнание“.
Откачи снимката от рамката и я вкара в компютъра. После окачи и снимките от останалите пликове на светещите екрани. Почти веднага откри още едно просветляване. Очите му вече се бяха настроили на тази вълна и бързо изолираха това, което го интересуваше. Тази пациентка се казваше Елън Макарти, двадесет и две годишна. Клинична информация: главоболие, проблеми със зрението, слабост в десните крайници. Останалите снимки бяха нормални.
Филипс бръкна в плика на Елън Макарти и потърси тилните снимки на черепа. Сложи една от тях в специалния екран със стереоизображение и залепи чело за окулярите. Тук белите точици почти липсваха. А там, където ги имаше, приличаха по-скоро на изменения в нервните окончания. Тази информация беше обезпокоителна. Множествената склероза поразяваше предимно бялата мозъчна тъкан, а не нервите. Откъсна листа от принтера и плъзна очи по заключението на компютъра. Най-отгоре се мъдреше едно БЛАГОДАРЯ, отпечатано с едър шрифт. То очевидно беше изписано в момента на подаването на информацията. Отдолу имаше женско име и някакъв телефонен номер. Още една проява на странно чувство на хумор от страна на Майкълс.
Самото заключение беше в пълно съответствия с очакванията му. Регистрирала всички промени в плътността, машината отново поиска данни за значението на непрограмираните отклонения.
Дениз и Ранди се появиха почти едновременно. В ръцете на лаборанта имаше обемиста купчина пликове. Филипс лепна една звучна целувка на младата жена. Благодарение на нейната съобразителност вече разполагаше с нови два случая, отново млади момичета. Пое снимките от ръцете на Ранди и се приготви да ги сложи в машината, но ръката на Дениз върху рамото му го накара да вдигне глава.
— В момента в спешното цари затишие — промълви тя. — Но Бог знае дали след един час ще бъде така…
Филипс въздъхна. Почувства се като дете, което трябва да остави новата си играчка, защото е време за спане. Пусна пликовете на масата и помоли Ранди да прибави към тях и останалите имена от списъка. А ако има време — и да зареди екраните. Понечи да тръгне към вратата, после спря и се обърна. Катрин Колинс и Елън Макарти… Ще бъде ли Ранди така любезен да изиска картоните им от централния болничен архив? Лаборантът любезно кимна, а очите на Мартин пробягаха по разхвърляния интериор:
— Дали не забравих нещо?
— Забравил си себе си! — изгуби търпение Дениз. — Тук си вече осемнадесет часа без прекъсване. Да вървим, за Бога!
Като част от Медицинския център, „Кулата“ беше свързана с болничния комплекс посредством отлично осветен подземен тунел. Добре скрити зад изолационни панели, по него преминаваха както тръбите на централното отопление, така и главните кабели на електрозахранването. Хванати за ръце, Мартин и Дениз крачеха през тунела. Минаха първо под стария Медицински факултет, а след това и под новия. Добре осветени разклонения водеха към Педиатричната болница и Института по психиатрия. „Кулата“ беше в дъното на тази подземна магистрала, пуснала пипалата си под половината град. От широкото стълбище се влизаше директно във входния вестибюл на блока. Униформеният пазач в кабинката от блиндирано стъкло разпозна Филипс и натисна бутона за отваряне на входната врата.
„Кулата“ беше населена предимно с лекари и други специалисти от Медицинския център. Имаше и преподаватели от други университетски факултети, но те бяха сравнително малко, тъй като намираха наемите за прекалено високи. Една значителна част от докторите, които живееха тук, бяха разведени. Напоследък обаче се наблюдаваше тенденция към увеличение на семейните специалисти — предимно млади хора, изпълнени с амбиция за професионална реализация. Деца почти липсваха, ако не се броят неделните „следобеди на татко“, когато сградата се изпълваше със звучен детски смях. Мартин добре знаеше, че една малка част от съседите му са психиатри-самотници, отдадени изцяло на работата си, а тяхната бройка е приблизително равна на съседите с обратни сексуални наклонности.
Той самият принадлежеше към най-многобройното съсловие — съсловието на разведените. Беше се присъединил към него преди малко повече от четири години — след шестгодишни брачни изтезания в шумния център на града. Подобно на болшинството от колегите си, той също се беше оженил по време на следдипломната квалификация — една естествена реакция срещу все по-високите изисквания на професионалния живот. Жена му се казваше Шърли и той искрено я обичаше. Или поне си въобразяваше, че я обича. Мигът, в който тя си събра багажа и го напусна, беше огромен шок за него. За щастие нямаха деца. Реакцията му на развода се изрази с дълбока депресия, която потискаше с помощта на работата. Започна да остава в кабинета си по цели нощи, прибираше се колкото да вземе душ и да се избръсне. С течение на времето успя да изключи емоциите и в крайна сметка да разбере какво всъщност се беше случило — през цялото това време той беше женен за медицината, а Шърли беше изпълнявала ролята на любовницата. Решението да го напусне беше взела броени месеци след като го назначиха за заместник- началник на неврохирургията — просто тогава беше проумяла дълбоката същност на неговата ценностна система. До назначението оправдаваше 70-часовата си работна седмица с главната цел — да получи мястото. А след като го получи, същата продължителност на работното време беше обяснена вече по друг начин: той е шефът и трябва да дава пример на подчинените си. Шърли очевидно бе съзряла предупредителната лампичка далеч по-рано от него и просто реши, че няма смисъл да е омъжена и да прекарва дните си в самота.
— Откри ли някакво обяснение за извадения мозък на Марино? — изтръгна го от спомените гласът на Дениз.
— Не — поклати глава той. — Но Манърхайм положително има пръст в тая работа.
Чакаха асансьора под огромния кристален полюлей, който доминираше във входния вестибюл. Под краката им пружинираше дебел килим на златни и оранжеви кръгове.
