скоростта.
Таксито на Върнър беше спряло до тротоара. Филипс плати и слезе. Кварталът около авеню Амстердам се оказа изненадващо приятен. От двете страни на уличното платно се редяха приветливи и добре поддържани къщи с разнообразна архитектура, отразяваща почти всички течения от Ренесанса натам. Повечето къщи бяха наскоро ремонтирани, при други този процес все още не беше приключил. Върнър влезе в една солидна сграда от бял пясъчник, кацнала в дъното на улицата, непосредствено над Хамилтън Теръс. Широките й прозорци бяха заобиколени от красиви готически фризове, а стъклата бяха покрити с венециански щори от полирано дърво.
Прозорците на третия етаж светнаха в момента, в който Филипс се добра до нея. Отблизо сградата не изглеждаше толкова добре, колкото от разстояние, фасадата й изпитваше определена нужда от боядисване, но това не се отразяваше на солидната елегантност, която се излъчваше от нея. Добре се е уредил този Върнър, рече си с леко учудване той.
Влезе във входа и веднага разбра, че няма да успее да изненада гробаря като почука направо на вратата му. И тук, както в блока на Дениз, имаше вътрешно фоайе, достъпът до което беше възможен само чрез дистанционно задействане на електрическата ключалка. Името на Хелмът Върнър беше изписано на третия звънец отгоре надолу.
Филипс опря пръст на бутона и се поколеба. Не беше сигурен, че трябва да доведе докрай това, което беше намислил. Нямаше идея какви аргументи ще използва, но мисълта за Кристин Линдквист прогони съмненията от душата му. Натисна бутона и зачака.
— Кой е? — проскърца гласът на Върнър в металическата мембрана.
— Доктор Филипс. Нося ти пари, Върнър. Много пари…
Мембраната утихна и Мартин усети как пулсират слепоочията му.
— Има ли някой с теб, Филипс? — попита най-сетне онзи.
— Не, сам съм.
Във фоайето се разнесе остро бръмчене и Филипс побърза да бутне остъклената врата. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Зад единствената врата на площадката прещракаха няколко резета, светлината от процепа падна върху лицето му. Дълбоко хлътналите очи на Върнър го гледаха изпитателно, веждите му бяха леко повдигнати от изненада. Изтрака верига и вратата се отвори изцяло.
Мартин решително влезе в антрето, принуждавайки домакина да отстъпи крачка назад. Спря едва когато се озова в средата му.
— Виж какво, приятелю — започна без заобиколки той. — Готов съм да ти платя добре, за да разбера какво е станало с мозъка на Лайза Марино.
— Колко добре? — попита Върнър, масажирайки кокълчетата на пръстите си.
— Петстотин долара — отвърна Филипс. Беше се спрял на тази сума, тъй като тя звучеше достатъчно съблазнително, без да бъде прекомерно голяма.
Върнър се усмихна, хлътналите му бузи се покриха със ситни бръчици. Зъбите му бяха ситни и сякаш умишлено изпилени.
— Сигурен ли си, че нямаш компания? — попита той.
— Абсолютно — кимна Филипс.
— Къде са парите?
— Тук — потупа вътрешния си джоб Филипс.
— Добре — кимна онзи. — Какво точно искаш да знаеш?
— Всичко.
— Това е дълга история — въздъхна Върнър.
— Няма значение. Разполагам с достатъчно време.
— Тъкмо се готвех да хапна. Ти гладен ли си?
Филипс поклати глава. Стомахът му се беше превърнал в топка.
— Заповядай вътре — промърмори Върнър, обърна се и закуцука по посока на кухнята. Филипс го последва, оглеждайки крадешком разположението на жилището. Стените бяха покрити с тапети от фино винено кадифе, мебелите бяха скъпи и солидни, от Викторианската епоха. Холът излъчваше небрежна елегантност, която се подчертаваше от меката светлина на великолепен лампион от Тифани. На масата лежеше куфарчето на Върнър, до него имаше фотоапарат «Полароид» и тесте снимки.
Кухнята се оказа малко, но уютно помещение, в което имаше умивалник, хладилник и малка електрическа печка. Такива кухни Филипс беше виждал само като дете. Върнър извади от хладилника сандвич и бутилка бира. От чекмеджето под умивалника измъкна комбиниран тирбушон, отвори бирата си и го върна на мястото му.
— Искаш ли една бира?
Филипс поклати глава и мълчаливо последва домакина в хола. Върнър отмести фотоапарата и му направи знак да седне, отпи жадно от бутилката и доволно се оригна. Не показваше никакви признаци на нетърпение и това подейства: Филипс с неудоволствие установи, че първоначалната самоувереност бързо започва да го напуска. Преимуществата на изненадата отдавна бяха изчезнали и той пъхна длани между коленете си, за да прикрие треперенето им. Очите му обаче останаха заковани върху лицето на Върнър.
— Никой не може да живее с парите, които получава един отговорник в моргата — подхвърли извинително онзи, очевидно разбрал погрешно настойчивия поглед на госта.
Филипс само кимна с глава. Върнър захапа сандвича си, преглътна и започна:
— Аз съм роден в Румъния… Родителите ми бяха убити от нацистите, а аз самият — едва 5-годишен, бях депортиран в Германия. Попаднах в Дахау и оцелях благодарение на факта, че ме включиха към групата на гробарите…
Историята на живота му беше мрачна и жестока, запълнена с ужасяващи подробности: как точно са били убити родителите му, как са го принудили да живее сред купища трупове, за да оцелее. Върнър говореше бавно и с увлечение, сякаш твърдо беше решил да не спести нито един вледеняващ кръвта на госта детайл. Филипс направи един-два опита да го прекъсне, но кльощавият продължаваше да говори. Това стопи и последните остатъци от решимостта му да научи на всяка цена какво е станало с мозъка на нещастната Лайза Марино.
— След всичко това пристигнах в Америка — най-сетне превключи Върнър, опразни бутилката и млясна с устни. После бутна стола си назад и отиде до кухнята за нова. Все още замаян от мрачната история на живота му, Филипс остана край масата.
— Сравнително лесно получих мястото в моргата на Медицинския център — извика през отворената врата Върнър, прибра тирбушона в чекмеджето под мивката и старателно огледа съдържанието му. Вътре имаше няколко дълги патологически скалпела, които беше отмъкнал от моргата преди много време, когато аутопсиите все още се извършваха на голямата мраморна маса в приземието. Избра един от тях и го пъхна в ръкава си, с острието нагоре. — За съжаление заплатата се оказа твърде ниска и трябваше да търся източник на допълнителни доходи… — Затвори чекмеджето и бавно се върна в хола.
— Интересувам се единствено от Лайза Марино — направи опит да го върне в настоящето Мартин.
— Ще стигнем и до нея — кимна Върнър, отпи една глътка и остави бутилката на масата. — Започнах да си докарвам нелоши мангизи от моргата, но в онези години анатомията беше доста по-популярна от днес… Вършех какви ли не дребни измами, след което ми хрумна идеята за снимките… Започнах да ги продавам на Четиридесет и втора улица, не съм спрял и до днес… — Ръката му направи широк жест, обхващащ цялото обзавеждане на хола.
Филипс неволно се огледа. Едва сега забеляза, че по стените бяха окачени не картини, а увеличени цветни снимки на мъртви женски тела. Потръпна и отново спря поглед на ухилената физиономия на Върнър.
— Лайза Марино беше един от най-добрите ми модели — промърмори онзи, взе купчината снимки от масата и ги хвърли в скута на Филипс. — Носят ми хубави пари, особено на Второ авеню. Разгледай ги на спокойствие, аз отивам да източа бирата…
Стана, заобиколи смаяния си гост и изчезна по посока на банята. Мартин бавно сведе поглед към садистичните снимки на мъртвото момиче. Страхуваше се дори да ги докосне. Стана му ясно, че Върнър е изтълкувал погрешно интереса му към трупа. Това означаваше само едно — той със сигурност няма представа какво е станало с мозъка, а подозрителното му поведение се дължи на нелегалната търговия с
