Възстановил част от самообладанието си, Филипс благоразумно се оттегли към близкия край на барплота и се въоръжи с търпение. Само пет минути по-рано вероятно би изтръгнал слушалката от ръцете на оня тип до стената. Напрежението в бара видимо спадна, посетителите възобновиха разговорите си.
Барманът му поднесе поисканото бренди едва след като получи парите си в брой. Острият алкохол парна небцето му, нервите му постепенно започнаха да се отпускат. За пръв път след изненадващите събития в апартамента на Върнър, Мартин беше в състояние да направи преценка на ситуацията. В първия миг след използването на ножа си беше помислил, че е случаен свидетел на кулминацията в отношенията между Върнър и непознатия. Но после мъжът с латиноамерикански черти спомена, че го е следил, а това си беше чиста проба абсурд! Самият Мартин беше следил Върнър, а миг преди инцидента в жилището му дори успя да зърне ножа в ръката му. Дали гробарят се готвеше да го нападне? Колкото повече се замисляше върху инцидента, толкова по-голямо ставаше объркването му. Убиецът на Върнър се беше возил в метрото заедно е тях, но защо? Опразни чашата и извади пари за още едно питие. После помоли бармана да му каже къде се намира. Онзи кимна и започна да изрежда имена на улици, които не му говореха абсолютно нищо.
Край него се плъзна чернокожият, който доскоро говореше по телефона. Мартин слезе от високото столче, взе питието си и тръгна към дъното на бара. Беше се овладял достатъчно, за да даде смислени обяснения пред полицията. Постави чашата на малкото рафтче под телефонния автомат, пусна монетата в процепа и набра 911.
Сигналът за свободно беше едва доловим на фона на оглушителната музика. Реши да не споменава нищо за откритията си в болницата, тъй като това със сигурност щеше да доведе до още по-голямо объркване в и без това заплетената ситуация. Ще спомене за тях едва след като му бъде отправен неизбежния въпрос какво е търсил посред нощ в жилището на Върнър. Насреща вдигнаха и дрезгав глас обяви:
— Шести участък, на телефона сержант Макнийли.
— Искам да съобщя за едно убийство — каза с преднамерено спокоен глас Мартин.
— Къде?
— Не мога да кажа точния адрес, но ще разпозная сградата.
— Къде се намирате? Заплашва ли ви нещо?
— Мисля, че не. Намирам се в един бар в Харлем и…
— В бар ли? — прекъсна го сержантът. — Работата е ясна. Колко чашки си обърнал, приятелю?
Тоя ме мисли за пиян, въздъхна с досада Филипс.
— Вижте какво, видях как един човек беше наръган с нож.
— В Харлем наръгват много хора, приятелю — рече полицаят. — Особено посред нощ. Как се казваш?
— Доктор Мартин Филипс. Работя като рентгенолог в Университетския медицински център „Хобсън“.
— Филипс ли казахте? — промени се гласът на Макнийли.
— Да — отвърна Мартин, учуден от реакцията му.
— Защо не се представихте веднага? Отдавна очакваме да се обадите. Имам заповед веднага да ви прехвърля на Бюрото. Почакайте на телефона, а ако случайно ви прекъснат, позвънете отново. О’кей?
Без да чака отговор, полицаят остави слушалката, в която се появи остро изщракване. Мартин я отдалечи от ухото си и озадачено я погледна, сякаш очакваше обяснение от нея. Какво означава „Бюрото“? С какво се занимава то?
След серия от нови прещраквания в слушалката се появи нов глас.
— Филипс! Къде се намирате, по дяволите?
— В Харлем — отвърна Мартин. — С кого разговарям?
— Агент Сансоун, заместник-директор на Бюрото в Ню Йорк.
— За какво Бюро става въпрос? — изгуби търпение Филипс, а тялото му неволно се стегна.
— За ФБР, разбира се. Вие идиот ли сте, или какво? Сега ме слушайте внимателно, защото не разполагаме с много време. Първата ви работа е веднага да се махнете от този квартал!
— Защо? — попита Филипс, ясно доловил напрежението в гласа на Сансоун.
— Нямам време за обяснения. Само ще ви кажа, че човекът, когото сте хлопнал по главата, е един от моите агенти, който имаше задачата да ви охранява. Току-що разговарях с него. Сега разбирате ли? Върнър е бил само малка част от един широк престъпен план.
— Нищо не разбирам! — извика в мембраната Филипс.
— Няма значение, главното е да изчезнете оттам! — сопнато отвърна Сансоун. — Задръжте за момент, трябва да се уверя, че говорим по обезопасен телефон…
Ново прещракване и слушалката пак онемя. Филипс се втренчи в нея, усещайки как в гърдите му започва да клокочи гневът. Нещата ставаха все по-абсурдни, като в някаква слаба комедия.
— Линията не е сигурна — обяви миг по-късно гласът на Самсоун. — Дайте ми номера и затворете. Ще ви потърся веднага.
Филипс му продиктува номера от табелката над апарата и окачи слушалката. Гневът започна да го напуска, на мястото му отново се появи страхът. Работата трябва да е дебела, след като от нея се интересува и ФБР, рече си с въздишка той.
Телефонът глухо издрънча и той изненадано подскочи. Беше Сансоун.
— Сега му слушайте внимателно, Филипс. От доста време насам проучваме една афера, която се развива в Университетски център „Хобсън“…
— Афера, която по всяка вероятност е свързана с радиоактивно облъчване — прекъсна го Мартин, най- сетне започнал да схваща накъде вървят нещата.
— Сигурен ли сте в това? — изненада се онзи.
— Абсолютно.
— В такъв случай ще бъдете много полезен за нашето следствие, Филипс. За съжаление имаме сведения, че сте поставен под наблюдение. Трябва да поговорим, защото спешно се нуждаем от човек, който работи в болницата… — Без да чака реакцията му, агентът на ФБР побърза да продължи: — Но не бива да идвате тук, защото ви следят. Това би провалило цялата операция. Почакайте малко…
В слушалката се доловиха глухи гласове, които разгорещено спореха. После всичко утихна и Сансоун се върна на телефона.
— Клойстърс — отсече той. — Знаете къде се намира, нали?
— Разбира се — озадачено отвърна Филипс.
— Ще се срещнем там. Вземете такси и слезте пред главния вход. Не забравяйте да го отпратите. Така ще разберем дали сте чист…
— Чист ли?
— Това означава да проверим дали ви следят, за Бога! — изгуби търпение агентът. — Хайде, тръгвайте!
Слушалката в ръцете на Филипс онемя. Сансоун изобщо не си направи труда да изчака евентуалните му въпроси, а просто отдаде заповедите си и затвори. Тази мрачна деловитост силно впечатли озадачения доктор. Той остави слушалката, върна са на бара и попита онзи с престилката дали може да му повика такси.
— Трудно — поклати глава барманът. — През нощта такситата избягват да се мотаят из Харлем…
Банкнотата от пет долара се оказа напълно достатъчна, за да го раздвижи и той пъргаво вдигна слушалката на апарата до себе си. Филипс успя да зърне дулото на тежък револвер 45-ти калибър.
Един шофьор се съгласи да дойде да го вземе едва след обещанието за двадесет долара бакшиш и твърди гаранции, че наистина ще пътуват до Уошингтън Хейтс. Следващите петнадесет минути преминаха в нервно очакване. Таксито най-сетне се появи и Мартин побърза да скочи на задната седалка. Шофьорът даде газ и колата се понесе по пустото, някога модерно авеню. Обърна се и с нервен глас помоли пътника да заключи задните врати.
Изминаха поне десетина пресечки, преди околността да изгуби част от мрачната си заплашителност. Не след дълго се озоваха в квартали, които Филипс познаваше — с осветени витрини на магазините и дори с пешеходци, бързащи по тротоарите с разтворени над главите чадъри.
— О’кей — видимо се отпусна шофьорът. — А сега накъде?
Имаше вид на човек, който току-що е приключил опасна мисия в тила на врага.
