Дениз предпазливо вдигна глава. Мъжете бяха едри, облечени в черни дрехи с широки кожени колани.
— Кой? — едва чуто попита тя и с усилие преглътна.
— Мартин Филипс, любовникът ти…
— Не знам. Сигурно е в болницата.
Мъжът, който беше по-близо до нея, протегна ръка и качи краката й на леглото.
— Значи ще го почакаме — заплашително изръмжа той.
Мартин имаше чувството, че времето е спряло. Във въздуха цареше тежка тишина, тихото пропукване на изстрела отдавна беше отзвучало. Откъм уличното платно оттатък игрището долиташе тихото съскане на автомобилни гуми. Ритъмът на сърцето му бързо се нормализира, но в главата му продължаваше да цари пълен хаос. Започна да разсъждава нормално едва когато непрогледният мрак под трибуната отстъпи място на млечна сивота, а дискът на изгряващото слънце бавно изплува над насрещните храсталаци. Утрото бързо влезе в правата си. Очите му различиха закръглените очертания на кошчетата за смет, вградени в бетонните колони на трибуната. Около тях заподскачаха врабчета, а няколко гугутки с поклащане се насочиха към трупа в средата на игрището, проснат сред локва засъхваща кръв.
Направи опит да раздвижи схванатите си нозе. Едновременно с това започна да осъзнава, че трупът на игрището представлява сериозна заплаха. Някой несъмнено ще повика полиция, а след нощните си преживявания той изпитваше основателен ужас от контактите с всякакви представители на властта.
Изправи се с цената на доста усилия и опря гръб на стената. Кръвообращението му бързо се възстанови, но цялото тяло го болеше. Тръгна към циментовите стълби и предпазливо подаде глава над тях. Видя стръмната пътека, по която се беше спуснал със самоубийствена скорост. На поляната горе, високо над игрището, някакъв мъж разхождаше кучето си. Това му напомни, че трупът скоро ще бъде забелязан и полицията без съмнение ще блокира района.
Спусна се по стълбите и забърза към противоположния край на парка, минавайки съвсем близо до безжизненото тяло на скитника. Гугутките пируваха над дребни късчета от органичен произход, предизвикани от фаталния изстрел. Отвратителната гледка го принуди да отмести очи.
Скоро паркът свърши. Мартин вдигна яката на износеното палто на нещастника, когото бяха ликвидирали още горе, пред портата на древния манастир. Прекоси уличното платно и вдигна поглед към табелката на отсрещния ъгъл. Оказа се, че е на Бродуей. Под табелката се виждаше входът на метрото, но той се страхуваше от капан. Нямаше представа дали преследвачите му все още се навъртат наоколо.
Хлътна под навеса на някакъв вход и огледа тротоара в двете посоки. Денят вече беше настъпил, уличното движение ставаше все по-оживено. Колкото повече хора, толкова по-добре, рече си с въздишка на облекчение Филипс. Никъде не се виждаха подозрителни типове, паркираните наблизо коли бяха празни.
Едно такси спря на светофара, на някакви си два метра от него. Той се втурна напред и направи опит да отвори задната врата. Но тя се оказа заключена. Шофьорът се обърна да го погледне, после рязко даде газ и изчезна, въпреки червената светлина.
Мартин остана да гледа след него, обзет от дълбоко недоумение. Разбра защо таксиджията беше избягал едва когато тръгна да се връща към входа и зърна отражението си в стъклото на съседната витрина. Оръфаното палто го беше превърнало в истински скитник. Косата му стърчеше във всички посоки, а част от нея все още беше сплъстена от кръвта на Върнър, примесена със сухи листа. Лицето му беше мръсно и порядъчно брадясало и напълно подхождаше на връхната му дреха.
Плъзна ръка към задния си джоб и с облекчение установи, че портфейлът си е на мястото. Измъкна го и преброи парите, с които разполагаше. Оказаха се тридесет и един долара, без да се броят кредитните карти, които при този външен вид бяха напълно безполезни. Задържа банкнота от пет долара, а портфейла натика обратно в джоба си.
Десетина минути по-късно чакането му беше възнаградено. Едно такси със зелена светлина плавно спря на светофара. Този път Мартин благоразумно тръгна към предната врата, позволявайки на шофьора да го види отдалеч. Беше си пригладил косата, а дрипавият дъфел беше разкопчан така, че да скрива поне част от жалкия си вид. Разбира се, решителната роля се падна на петачката, която размахваше в ръката си. Шофьорът му махна с ръка да се качи.
— Накъде, господине?
— Напред — рече Мартин. — Право напред!
В очите на човека се появи подозрение, но той все пак включи на скорост и пое по Бродуей.
Филипс се обърна и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Тъмната грамада на парка форт Трайън с асфалтираното игрище бързо се стопи в далечината. Все още не знаеше къде да отиде, но инстинктивно усещаше, че трябва да потъне в тълпата.
— Закарайте ме на Четиридесет и втора улица — най-сетне взе решение той.
— Защо не казахте по-рано! — недоволно изръмжа таксиджията. — Можехме да завием по Ривърсайд Драйв!
— Предпочитам да минем по Ийст Сайд — поклати глава Филипс.
— Това ще ви струва десет долара, мистър.
— Няма проблем — кимна Мартин, измъкна една банкнота от портфейла си и я тикна в процепа. Таксиджията внимателно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
Колата отново потегли. Макар и доста поуспокоен, Мартин все още не можеше да възприеме събитията, които се стовариха на главата му през последните дванадесет часа. Светът, в който беше свикнал да живее, изведнъж рухна. Бяха му необходими върховни усилия на волята, за да престане да приема полицията като естествен закрилник на всеки почтен гражданин. Защо го бяха прехвърлили на ФБР? И защо по дяволите агентите на ФБР поискаха да го ликвидират, без дори да го изслушат? Колата навлезе във Второ авеню, душата му отново потръпна от ужас.
Четиридесет и втора улица предлагаше точно онази анонимност, от която в момента се нуждаеше Филипс. Само преди шест часа този квартал му се беше сторил чужд и застрашителен, но сега именно тук можеше да диша с пълни гърди. Хората тук не криеха своите странности, включително и явните психически отклонения. Никой не си правеше труда да се прави на нормален и благодарение на този факт всеки можеше да разпознае опасните типове отдалеч и да вземе съответните мерки.
Мартин си купи голяма картонен чаша прясно изстискан портокалов сок, опразни я на един дъх и си поръча още една. После бавно тръгна по тротоара. Имаше нужда от време за размисъл. Макар да бяха връхлетели внезапно, поредиците от неочаквани събития трябваше да имат някакво обяснение. Като лекар той добре знаеше, че някои болести се характеризират с изключително многообразие от симптоми, но внимателния анализ на тези симптоми неизбежно водеше до вярната диагноза. Пред очите му се появи кръстовището на Пето авеню и той се насочи към малката градинка до библиотеката. Откри една свободна пейка и с облекчение се отпусна на полираните дъски. Придърпа реверите на дрипавото палто около раменете си и направи опит да систематизира събитията от изтеклата нощ. Всичко започна в болницата…
Събуди се от топлите слънчеви лъчи, които грееха право в лицето му. Огледа се, в душата му потрепна тревогата. Градината беше пълна с народ, но никой не му обръщаше внимание. Тялото му под опърпаното палто се беше загряло, под мишниците му плъзнаха тънки струйки пот. Изправи се и направи гримаса от тежката миризма, която го лъхна през разкопчаните ревери. Насочи се към изхода и погледна часовника си. С изненада установи, че вече минава десет и половина.
Влезе в едно гръцко кафене, което откри на няколко пресечки от парка, съблече палтото и го захвърли на един от свободните столове край ниската масичка с плот от изкуствена материя. Поръча си яйца с бекон, пържени картофи и каничка кафе. Задоволил глада си, той стана и се насочи към миниатюрната тоалетна в ъгъла на заведението. След кратко колебание реши да не се мие. Не би могъл да мечтае за по-добра дегизировка — нещо наложително, ако са го обявили за издирване. Едва ли някой можеше да допусне, че брадясалият тип със сплъстена коса, който го гледаше от огледалото, може да има нещо общо с уважавания рентгенолог доктор Мартин Филипс.
Допи кафето си и бръкна в джоба си, за да оправи сметката. Пръстите му напипаха някакъв смачкан лист хартия. Измъкна го и прочете написаното: имената на петте млади жени, у които беше открил
