идентични симптоми. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист… Нима тези пациентки имаха нещо общо с обърканата ситуация, в която се беше озовал? Възможно ли е тяхното общо заболяване да е свързано с факта, че властите го издирват? Но дори да е така, защо агентите на ФБР направиха опит да го ликвидират? Какво е станало с тези момичета? Нима всички са били убити? Къде тук е мястото на радиоактивното облъчване? Защо е замесено ФБР? Може би става въпрос за конспирация от национален мащаб, обхванала много болници в страната…
Мартин си поръча втора каничка кафе. Беше убеден, че отговорът на тази лавина от въпроси се крие в Университетския център „Хобсън“, но за съжаление именно там щеше да го чака и полицията. Следователно болницата беше забранена зона за него, въпреки че само там имаше шанс да разгадае ребуса. Стана и се насочи към телефонния автомат в дъното. Номерът на Хелън беше първият, който набра.
— Доктор Филипс! — възкликна с напрегнат глас тя. — Радвам се, че се обадихте! Къде сте?
— Извън болницата.
— Така и предположих. Но къде по-точно?
— Защо питаш? — стана подозрителен Филипс.
— Просто исках да знам — смутолеви Хелън.
— Я ми кажи дали ме е търсил някой… От ФБР, например…
— Защо ще ви търси ФБР?
Мартин бързо разбра, че някой следи думите на Хелън. Тя нямаше навика да отговаря на въпросите с въпроси, особено пък на такъв, който се отнася до ФБР. При нормални обстоятелства просто щеше да му каже, че е превъртял. Значи Сансоун или някой от агентите му седи в канцеларията и слуша всяка нейна дума. Да, точно така! Мартин рязко прекъсна разговора. Ще трябва да търси друг начин, за да измъкне болничните картони и снимките, които му трябваха.
Набра централата на болницата и помоли да потърсят по пейджъра доктор Дениз Сангър. Искаше да я предупреди да не ходи на гинекологически преглед. Но тя не включи пейджъра си, а той не искаше да й оставя съобщение. Прекъсна връзката и набра телефона на Кристин Линдквист. Съквартирантката й вдигна още при първото позвъняване, но поведението й беше странно. Заяви с хладен глас, че не може да му даде никаква информация за Кристин, помоли го да не се обажда повече и побърза да затвори.
Филипс се зърна на масата и сложи списъка с имената на пациентките върху плота. Приглади ръбовете му и извади писалката си.
Празното място под имената бързо започна да се запълва: „силно радиоактивно облъчване на мозъците на младите жени (а може би и на други части от тялото?). Докладвани — отклонения при Теста на Пап, въпреки липсата на такива. Неврологични симптоми, характерни за начален стадий на множествена склероза“… Прочете написаното, помисли известно време, после с печатни букви добави: НЕВРОЛОГИЯ — ГИНЕКОЛОГИЯ — ПОЛИЦИЯ — ФБР. Върхът на химикалката се отдели от листа и колебливо потрепна. Добави ВЪРНЪР НЕКРОФИЛ и отново се замисли. На пръв поглед между изписаните понятия не съществуваше никаква връзка. После вниманието му беше привлечено от централното място, което заемаше думата ГИНЕКОЛОГИЯ. Ако открие защо заключенията след Теста на Пап са били обявени за ненормални, може би ще напипа нишката…
Изведнъж го обзе отчаяние. Дълбоко в сърцето си усети, че е изправен срещу нещо огромно и страшно, е което не може да се пребори сам. Делничните проблеми останаха някъде далеч, дребни и незначителни. Имаше чувството, че би могъл да ги носи на гърба си цял живот, стига вечер да се прибира в топлите обятия на Дениз. Не беше религиозен, но усети как му се иска да сключи сделка с Бога — да обещае, че никога вече няма да се оплаква от живота си, ако Бог го измъкне от този кошмар…
Погледна хартията в ръцете си и изведнъж усети как очите му се наливат със сълзи. Защо го търси полицията, по дяволите? Защо точно него, сред всичките тези хора наоколо? В това просто нямаше здрав разум!
Върна се при телефонния автомат и направи още един опит да хване Дениз, но тя пак не отговаряше. Обзет от отчаяние, той набра номера на Клиниката по гинекология.
— Дениз Сангър дойде ли на преглед?
— Още не — отвърна приемната сестра. — Чакаме я всеки момент.
Той се поколеба, после тръсна глава.
— Обажда се доктор Филипс. Предайте й, че отменям прегледа. Ако е възможно, нека се свърже с мен.
— Добре, докторе — отвърна с озадачен глас жената и линията прекъсна.
Мартин се върна в малката градинка и седна на една от свободните пейки. Не беше в състояние да вземе никакво свястно решение. Съвестен и дисциплиниран човек, той просто не знаеше как да реагира в ситуация, при която бяха стреляли по него, но въпреки това не можеше да използва закрилата на полицията.
Следобедът изтече в разпокъсана дрямка. Неспособността му да вземе решение се превърна в някакво странно състояние, което сякаш се готвеше да продължи вечно. Настъпи часът на задръстванията. Когато колите по улиците и пешеходците по тротоарите видимо намаляха, Филипс стана и се насочи към кафенето за вечеря. Минаваше шест.
Поръча си някакъв специалитет с месо и докато чакаше, направи нов опит да се свърже с Дениз. Пейджърът й продължаваше да мълчи. След кратко колебание реши да я потърси в апартамента, макар да подозираше, че полицията го е проучила достатъчно подробно и вероятно отдавна дебне там.
Тя вдигна още след първия сигнал.
— Мартин?
— Аз съм.
— Благодаря ти, Господи! Къде си?
Мартин пренебрегна въпроса и напрегнато попита:
— Ти къде изчезна? Цял ден се опитвам да те открия на пейджъра!
— Не се чувствам добре и си останах у дома…
— Защо тогава не си предупредила телефонистката?
— Ами аз… — Гласът й заглъхна, после изведнъж се превърна в остър вик: — Не идвай тук!…
В слушалката се доловиха странни звуци, вероятно от борба. Сърцето му подскочи и се качи в гърлото.
— Дениз!
Викът му накара посетителите на кафенето стреснато да извърнат глави.
— Филипс, говори Сансоун — екна в слушалката плътен мъжки глас, който обаче не успя да заглуши виковете на Дениз. — Изчакай само момент, Филипс… — Гласът му се отдалечи от слушалката, но думите му прозвучаха съвсем ясно: — Разкарайте я оттук и й затворете устата!… Виж какво, Филипс…
— Какво става там, по дяволите?! — изкрещя Мартин. — Какво правите с Дениз?
— Успокой се, Филипс. Момичето е добре. Тук сме, за да я пазим. Какво стана с теб снощи, при Клойстърс?
— Какви въпроси ми задаваш, за Бога! — избухна Мартин. — Нима не знаеш, че твоите хора се опитаха да ме очистят?
— Не ставай смешен, Филипс. Ние знаехме, че човекът на мястото на срещата не си ти. Помислихме, че те вече са те прибрали…
— Кои са „те“?
— Не мога да ти кажа по телефона.
— Но трябва да ми кажеш какво става, по дяволите!
Посетителите на бара продължаваха да го гледат без да помръдват. Подобно на повечето жители на Ню Йорк, те бяха свикнали на всякакви странности, но вероятно не очакваха един от хилядите смахнати да се появи точно в тяхното квартално кафене.
Гласът на Сансоун стана хладен.
— Съжалявам, Филипс — отсече той. — Трябва да се появиш, при това веднага. Оставането ти в неизвестност само усложнява нашите проблеми. Освен това вече си се убедил, че животът на невинни хора е поставен на карта.
— След два часа! — извика Мартин. — Намирам се на два часа път от града!
