— А ти?
— Не се тревожи за мен, добре съм. В момента се намирам в болницата…
— А защо не дойдеш у дома?
— Не мога. Трябва да се кача в лабораторията на неврохирургията. След петнадесет минути те чакам във вашата компютърна зала. Побързай, моля те!
Прекъсна линията и набра апартамента на Дениз. Насреща някой вдигна веднага, но не каза нито дума.
— Сансоун, обажда се Филипс! — изкрещя Мартин.
— Къде си, Филипс? — хладно попита онзи. — Имам неприятното чувство, че не се отнасяш сериозно към ситуацията!
— Напротив! — извика Мартин. — В момента съм в северните покрайнини на града и пътувам към теб. Ще ми трябва още малко време, може би двадесетина минути…
— Петнадесет! — отсече Сансоун и затвори.
Мартин излезе от библиотеката с чувство на тежест в гърдите. Вече беше сигурен, че Сансоун е взел Дениз за заложница и ще я използва, за да го принуди да се предаде. Целта им беше да го премахнат, което означаваше, че вероятно ще ликвидират и Дениз. Сега всичко беше в ръцете на Майкълс. Той трябваше да получи подкрепата на авторитет извън конспирацията. Същевременно Мартин беше наясно, че трябва да получи още много информация в подкрепа на своите подозрения. Манърхайм несъмнено имаше какво да крие. Може би и другите мозъчни спесимени в лабораторията му бяха облъчени.
Повика асансьора и натисна бутона за етажа на неврохирургията. Хирургическото кепе беше отлетяло Бог знае къде и той механично прокара пръсти през гъстата си коса. След броени минути трябваше отново да се обади в апартамента на Дениз.
Лабораторията на Манърхайм се оказа заключена и той потърси с очи нещо, с което да счупи стъклото. Пожарогасителят на стената му се стори напълно подходящ за тази цел. Откачи го от поставката, пое си дъх и го запрати в матирания правоъгълник на вратата. Разчисти с крак стърчащите от рамката парчета и бръкна да отмести резето.
В същия момент летящите врати в дъното на коридора отлетяха на пантите си. Към него се втурнаха двама едри мъже с пистолети в ръце. Бяха облечени в цивилни костюми, което означаваше, че не са от охраната на болницата.
Единият се отпусна на коляно, стисна оръжието си с две ръце и се прицели. Другият остро извика: — Не мърдай, Филипс!
Мартин скочи в дупката на вратата и непознатите се скриха от очите му. В същия миг се дочу меко пропукване и куршумът звънна в металната рамка. Пистолетите им бяха оборудвани със заглушители!
Хукна към вътрешната врата на лабораторията, усещайки тежките стъпки зад гърба си. Помещението беше тъмно, но той помнеше разположението на оборудването и се плъзна между двете дълги лабораторни маси. Добра се до клетките с животните в момента, в който преследвачите му блъснаха вратата на тъмната стая. В следващия миг нещо прещрака и всичко беше заля-но от студената светлина на луминесцентните лампи.
Действията му бяха бързи и точни. Грабна клетката с маймуната, от чиято глава стърчаха снопове електроди. Побеснялото животно направи опит да захапе ръката му през мрежата, но той успя да изтика клетката до вратата, фигурите на преследвачите му се появиха иззад облицования с неръждаема стомана рафт. Затаил дъх, Мартин предпазливо отвори вратичката на клетката. Маймуната нададе пронизителен писък и изскочи на свобода. Стъкленици и инструменти се разлетяха на всички страни. Мъжете се заковаха на място и смаяно гледаха побеснелия звяр, след който се влачеха разноцветни жици. Колебанието им продължи повече от достатъчно. Маймуната напусна рафта със светкавичен скок и се озова върху рамото на по-близкия от преследвачите. Ноктите й потънаха дълбоко в голата кожа на врата, последвани от ситните, но изключително остри зъби. Човекът отзад се опита да помогне на колегата си, но звярът беше прекалено бърз за тромавите му ръце.
Мартин не изчака да види как ще завърши схватката, а хукна към вратата на аварийното стълбище в дъното на помещението, прелитайки покрай подредените в стъкленици мозъци. Металните стъпала бяха извити и стръмни, но той ги вземаше по две, рискувайки всеки момент да се размаже в ръбестите парапети. Зави му се свят от непрестанното въртеливо движение.
Металната врата някъде горе с трясък се отвори, той сгуши глава в раменете си и продължи със същото темпо. Не знаеше дали преследвачите могат да го видят, не спря да провери. Би трябвало да се досети, че лабораторията на Манърхайм ще бъде охранявана. Тежки стъпки затрополиха над главата му, но те бяха твърде далеч. В следващата секунда той скочи на земята и се шмугна в тунела, ушите му не долавяха вече познатото смъртоносно пропукване на заглушителите.
Вратата на старата сграда на Медицинския факултет жалостиво проскърца на пантите си. Взел на един дъх няколко етажа нагоре, Филипс полетя по запуснат коридор с полуизкъртена настилка от мраморни плочи, стигна до амфитеатралната аула и рязко се закова на място. Просторното помещение беше тъмно, което означаваше, че Майкълс още го няма. Зад гърба му цареше пълна тишина. Беше успял да се изплъзне от преследвачите си, но властите вече знаеха къде да го търсят и засичането му беше само въпрос на време.
Направи опит да успокои дишането си. Ако Майкълс не се появи през следващите няколко минути, трябваше да отиде в апартамента на Дениз, независимо от факта, че там ще бъде абсолютно безпомощен. Механично побутна вратата на аулата и за негова изненада тя безшумно се отвори. Зад нея цареше пълен мрак.
Тишината бе нарушена от тихо и басово бучене, което Филипс познаваше още от студентските си години. Така бучаха изстиналите луминесцентни тръби миг преди да бъдат включени. После, точно както някога, аулата се обля от ярка и студена светлина. Очите му бяха привлечени от някакво движение ниско долу, в близост до катедрата. Майкълс енергично размахваше ръце.
— Мартин! — усмихна се той. — Слава Богу, че си тук!
Филипс се хвана за излъскания месингов парапет между редовете и хукна надолу. Майкълс го очакваше в подножието на стълбите.
— Свърза ли се с ректора? — извика Филипс и в душата му потрепна надежда за пръв път от много време насам.
— Всичко е наред, слизай — продължаваше да се усмихва приятелят му.
Мартин внимаваше да не се спъне в сноповете разноцветни кабели, които пресичаха пътеката и чезнеха към различни апарати, заели някогашните места за сядане. После забеляза, че Майкълс е в компанията на трима непознати мъже. Може би беше успял да потърси помощ.
— Трябва да направим нещо за Дениз! — извика той. — Те са я…
— Вече се погрижихме за нея — прекъсна го Майкълс.
— Тя добре ли е? — закова се на място Мартин.
— Добре е, намира се в пълна безопасност — кимна приятелят му. — Хайде, няма ли най-сетне да дойдеш тук?
Последните метри до катедрата бяха най-трудни, тъй като стъпалата почти не се виждаха от кабели и дребна апаратура.
— Току-що се измъкнах от двама души, които стреляха по мен горе, в лабораторията на неврохирургията — извика той. Гласът му излетя на пресекулки.
— Тук ще бъдеш в безопасност — отвърна Майкълс.
Най-сетне стигна до дъното на амфитеатъра и се изправи очи в очи с приятеля си.
— Нямах време да я претърся — промърмори той и любопитно огледа непознатите. Единият от тях се оказа Карл Ръдман, помощникът на Майкълс. Другите двама, облечени в черни комбинезони, виждаше за пръв път.
— Сега доволни ли сте? — обърна се към тях Майкълс. — Казах ви, че ще го намерите именно тук…
— Добре, успяхте да го докарате — кимна единият от мъжете, без да сваля очи от Филипс. — Но ще съумеете ли да го държите под контрол?
— Мисля, че да — кимна Майкълс.
Мартин слушаше странните реплики и местеше очи между приятеля си и непознатия в черния
