комбинезон. После изведнъж се сети къде го беше виждал: той беше мъжът, който ликвидира Върнър!
— Искам да ти покажа нещо, Мартин — меко и почти бащински подхвърли Майкълс.
— Доктор Майкълс — вдигна ръка непознатият. — Мога да гарантирам единствено действията на ФБР. Надявам се разбирате, че нещата по отношение на ЦРУ стоят съвсем различно!
— Разбирам, господин Сансоун — завъртя се на пети Майкълс. — ЦРУ не е под вашата юрисдикция. Но въпреки това искам няколко минути насаме с доктор Филипс. — Тръгна към вратата, от която се влизаше в съседната зала и леко кимна с глава: — Ела с мен, Мартин…
Инстинктивно стиснал с ръце излъсканите парапети, Филипс усети как объркването му отстъпва място на ужаса.
— Какво става тук? — попита той, обзет от мрачни предчувствия. Думите с мъка излетяха от почти парализираните му устни.
— Ела и ще разбереш! — отвърна с нотка на нетърпение Майкълс.
— Къде е Дениз? — попита Мартин, без да помръдва от мястото си.
— Тя е в безопасност, повярвай ми — рече Майкълс, направи крачка в обратна посока и го хвана за ръката.
— Ела, искам да ти покажа нещо. Отпусни се, скоро ще я видиш…
Филипс му позволи да го отведе в съседната амфитеатрална зала. Младият помощник на Майкълс вече беше там и лампите светнаха. И тук нямаше седалки. В центъра се издигаше огромен екран, изработен от милиони реагиращи на светлината фоторецептори, от задната му част излизаше дебел сноп кабели, които чезнеха към обемистия сандък на процесора за обработка на информацията. От обратната страна на този сандък излизаха още кабели, но значително по-малко на брой. Те бяха свързани с два компютъра, а те от своя страна — с още няколко системи, чиито монитори бяха разпръснати из цялата зала.
— Имаш ли представа какво виждаш? — попита Майкълс.
Мартин мълчаливо поклати глава.
— Виждаш първия в света компютъризиран модел на човешкото зрение. Той е голям и доста примитивен за нашите стандарти, но действа изненадващо добре. Образите, които се появяват на екрана, се обработват автоматически от системата компютри, която виждаш… — Ръцете на младежа направиха кръгово движение, в гласа му се долови дълбоко вълнение: — Това, което виждаш, Мартин, може да се сравнява само с първата верижна реакция при разпадането на атома, осъществена преди години в Принстън! То без съмнение ще бъде едно от най-големите научни открития в съвременната история!
Мартин втренчено го погледна, сякаш искаше да се увери, че приятелят му не е превъртял.
— Създадохме компютър от четвърто поколение! — ухили се Майкълс и дружески го шляпна по гърба. — Слушай! Първото поколение бяха компютри, които малко се различаваха от обикновени изчислителни машини. Във второто бяха включени транзисторите, а в третото — микрочиповете. След дълга и упорита работа ние създадохме четвъртото поколение, част от което е и малкият процесор, който действа в кабинета ти. Имаш ли представа какво означава всичко това?
Филипс поклати глава, безсилен пред възбудената тирада на приятеля си.
— Създадохме изкуствен разум, Мартин! Накарахме компютрите да мислят! Те вече могат да се учат и да разсъждават! Това все някога трябваше да се случи и ние сме първите, които го постигнаха! — Майкълс сграбчи ръката му и го повлече към малката аудитория, в която се помещаваше лабораторията по микробиология и физиология. Вратата й се оказа блиндирана, зад нея имаше още една — от дебела стомана. В ръцете му се появи връзка дълги касови ключове, тежките врати проскърцаха на пантите си. Вътрешността на лабораторията наподобяваше банков трезор.
Мартин замръзна от изненада. Старите лабораторни маси и пейки бяха изчезнали, дългото около тридесет метра помещение беше напълно изолирано, без нито един прозорец. Върху нещо като правоъгълен подиум в центъра бяха подредени огромни стъклени цилиндри, запълнени с някаква прозрачна течност.
— Това е нашата суровинна база, която има решаващо значение — промърмори Майкълс и потупа с длан най-близкия от цилиндрите. — Знам, че първото ти впечатление ще бъде подчинено на емоциите, и с нас беше така… Но можеш да ми повярваш, че жертвите си струват. Напълно си струват!
Преодолял вцепенението си, Мартин бавно заобиколи прозрачния контейнер. Беше висок близо два метра, а диаметърът му надхвърляше един. Вътре, потопени изцяло в прозрачната субстанция, която — както по-късно щеше да разбере — беше концентрат от течностите, циркулиращи в главния и гръбначния мозък, бяха разположени живите останки на Катрин Колинс. Момичето беше заело клекнало положение, с ръце на тила. Действащият апарат сърце-бял дроб доказваше наличието на жизнена дейност. Но мозъкът беше напълно оголен, черепът просто беше отстранен. Лицето също го нямаше, с изключение на очите, които плуваха свободно в течността, покрити с контактни лещи. От тила й стърчеше гъвкав маркуч, очевидно свързан с ендотрахеята.
Ръцете също бяха прецизно дисектирани. Сензорните нерви бяха оголени и висяха в течността като фина паяжина. Краищата им бяха свързани с електроди, стърчащи от мозъка.
Филипс завърши бавната си обиколка около цилиндричния контейнер. Душата му беше скована от ужас, краката му се подгъваха.
— Вероятно знаеш, че най-значимите открития в областта на компютърните науки са пряко свързани с изучаването на биологичните системи — отново проговори Майкълс. — На практика това е основната цел на кибернетиката. Но ние направихме следващата стъпка и се насочихме към човешкия мозък, при това не за да го изучаваме от психологическа гледна точка. Подходът на тази наука е твърде примитивен за нас, тъй като тя разглежда мозъка като една загадъчна черна кутия… — Мартин изведнъж си спомни, че Майкълс беше споменал нещо за „черни кутии“ в деня, в който му достави новото оборудване за разчитане на рентгенови снимки. — Ние подходихме към мозъка като към една сложна машина, която изпълнява строго определени функции. И резултатите от този подход надминаха най-смелите ни очаквания — открихме по какъв начин се съхранява информацията, как мозъкът я обработва паралелно (за разлика от последователната обработка на компютрите от вчерашния ден), как е организирана дейността му, базираща се на една изключително ефективна приоритетна система. В резултат на всичко това вече знаем как да проектираме и изградим механична система, която е огледално копие на мозъка с всичките му сложни функции. И тя работи, Мартин! Работи по начин, който ще надмине и най-смелите ти мечти!
Майкълс го побутна да върви напред. В другите контейнери също имаше млади момичета, всяка от тях подложена на различна степен на вивисекция. Вниманието на Филипс беше привлечено от тялото в последния контейнер. То очевидно се намираше в подготвителна фаза и по тази причина лицето му беше сравнително запазено. Филипс разпозна чертите на Кристин Линдквист.
— Знам, че първия път всичко това изглежда шокиращо — продължи с убедителен тон Майкълс. — Но научната полза от него е толкова огромна, че човек просто трябва да забрави неизбежните жертви по пътя. Нашето откритие ще направи истинска революция в медицината. Ти вече знаеш какво постигнахме с един елементарен процесор за анализ на рентгеновите снимки. Затова те моля да не си правиш прибързани заключения, о’кей?
Приключиха обиколката на изолираната зала, която се оказа нещо средно между болнично отделение и компютърен център. В дъното имаше нещо, което наподобя ваше апаратура за неотложна помощ, използвана във всяко спешно отделение. Пред редицата от монитори беше седнал мъж с дълга бяла престилка, който изобщо не вдигна глава при приближаването на новодошлите.
Филипс отново се спря пред контейнера с Катрин Колинс и най-сетне усети, че му се възвръща дар- слово.
— Какви процеси се развиват в мозъка на този спесимен? — попита с преднамерено равнодушен тон той.
— Тук използваме особената роля на сензорните нерви — поде с въодушевление Майкълс. — По странна ирония на съдбата, мозъкът е нечувствителен към собственото си състояние и на мен ми хрумна да свържем периферната нервна система на Катрин с електродите в мозъка. По този начин тя сама ни обяснява кои сектори от мозъка й функционират във всеки даден момент. За целта сме създали специална система за обработка на получената информация.
— Искаш да кажеш, че този спесимен е в състояние да комуникира с теб? — изненадано го погледна Мартин.
— Разбира се. В това е красотата на цялата работа. Караме човешкия мозък да се самоизследва. Сега
