ще ти покажа как става това…
Срещу контейнера на Катрин Колинс беше монтиран компютърен терминал, чийто екран беше на едно ниво с очите й. Снопче кабели го свързваха със задната част на контейнера и главния компютър. Майкълс набра няколко думи на клавиатурата и те се изписаха на екрана:
КАК СЕ ЧУВСТВАШ, КАТРИН?
Въпросът се стопи, на негово място изплуваха други думи:
ЧУДЕСНО. ИЗГАРЯМ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ ЗА РАБОТА. МОЛЯ, СТИМУЛИРАЙТЕ МЕ.
Майкълс се усмихна и извърна глава към Мартин:
— На това момиче никога не му е достатъчно. Тя е сред най-добрите…
— Какво означава „стимулирайте ме“? — попита Филипс.
— Имплантирахме един електрод в центъра за насладата в мозъка й и чрез него я поощряваме в работата. В момента на стимулацията тя изпитва усещането за сто оргазма едновременно. Сигурно е страхотно, защото непрекъснато го иска…
Майкълс отново се обърна към клавиатурата.
ДОБРЕ, НО САМО ВЕДНЪЖ, КАТРИН. ТРЯБВА ДА ПРОЯВЯВАШ ТЪРПЕНИЕ.
После натисна един червен бутон, монтиран до клавиатурата и тялото на момичето започна да потръпва в контейнера.
— Оказа се, че системата за възнаграждение на мозъка е могъщ мотивиращ фактор, по-силен дори от чувството за самосъхранение. След дълъг и упорит труд открихме начин да я включим в процесора от най- ново поколение и по този начин направихме апаратурата изключително ефективна.
— Кой е в основата на всичко това? — промълви Филипс, все още несигурен дали може да вярва на очите си.
— Няма такава личност — отвърна Майкълс. — Никой не може да поеме сам нито славата, нито евентуалните укори. Нещата се развиваха на етапи, едно откритие водеше към следващото. Но все пак има двама души, които носят основната отговорност — това сме ние с теб.
— И аз ли?! — смаяно попита Филипс и лицето му изведнъж посърна.
— Да, и ти. Знаеш, че интересът ми към изкуствения разум датира отдавна. Той беше в основата на желанието ми да работя с теб. Проблемите при разчитането на рентгеновите снимки ми помогнаха да оформя основната концепция на цялата си научно-изследователска дейност, която нарекох „разделителна способност“. Човек притежава способността да вижда общото и индивидуалното в голямо количество рентгенови снимки — нещо, на което не бяха способни дори най-съвършените компютри. Анализирайки внимателно твоята методология за разчитане на тези снимки, аз успях да изолирам главните логически стъпки в процеса и да ги заложа в компютъра. По този начин създадох програмата, която дублира изцяло функциите на рентгенолога. Може би това ти звучи объркано, но на практика не беше така. Просто трябваше да разберем как функционира човешкият мозък при разпознаването на определени обекти. За целта създадох екип от физиолози, които работеха по проблемите на неврологията. Инжектирайки радиоактивен диоксиглюкозат в мозъка на избрани пациенти, ние бяхме в състояние да проследим разпознаващите им реакции. За целта използвахме офталмологичните схеми за проверка на зрението. Радиоактивната глюкоза причинява микроскопични дупчици в мозъка на опитния екземпляр, като убива всички нервни клетки, участвали в разпознаването на офталмологичната схема. Картографирайки тези дупчици, ние успяхме да установим точния начин, по който функционира мозъкът. Техниката на селективна деструкция се използва от години при изследването на животинския мозък. Разликата при приложението й върху хора е очевидна, именно тя ни позволи за кратко време да постигнем блестящи резултати.
— Но защо я прилагате само върху млади жени? — попита със свито сърце Филипс. Кошмарът започваше да придоби реални измерения.
— Преди всичко заради удобството — отвърна Майкълс. — Нуждаехме се от здрави субекти за своите изследвания, които да бъдат на наше разположение във всеки момент. Най-подходящи за целта се оказаха пациентките на гинекологичната клиника. Те почти никога не задават въпроси за манипулациите, на които ги подлагат в кабинета за прегледи, а една малка промяна в резултатите от Теста на Пап ни позволява да ги привикваме в момента, в който имаме нужда от тях. Жена ми от години е директор на университетската клиника по гинекология. Именно тя правеше подбора на пациентките и инжектираше радиоктивния материал в кръвоносната им система по време на стандартните лабораторни процедури. Всичко ставаше лесно и гладко…
В съзнанието на Мартин се появи образът на онази чернокоса жена с мрачна физиономия, на която се беше натъкнал в чакалнята на гинекологията. Отначало му беше трудно да я свърже с Майкълс, но после разбра, че нещата стоят именно така…
Екранът пред контейнера с Катрин Колинс отново оживя.
МОЛЯ, СТИМУЛИРАЙТЕ МЕ ПАК!
Майкълс се завъртя заедно със столчето.
ЗНАЕШ ПРАВИЛАТА, КАТРИН. ЩЕ ТЕ СТИМУЛИРАМ ОТНОВО СЛЕД КАТО ЗАПОЧНЕМ ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ.
— Програмата се развиваше толкова успешно, че решихме да разширим задачите на изследването — продължи с обясненията си той. — Разбира се, това стана постепенно, в течение на няколко години. Инжектирахме на пациентите си все по-силни радиоактивни дози и благодарение на тях успяхме да изолираме всички асоциативни центрове на мозъка. За съжаление това предизвика серия от странични реакции, особено когато работехме върху темпоралния лоб и свързаните с него вериги от нервни клетки. Експериментите бяха много деликатни, защото трябваше да поддържаме баланс между деструктивните фактори и останалите, общо взето поносими, сипмтоми. В крайна сметка решихме, че трябва да приберем една част от пациентките тук, просто за да бъдем сигурни в успешното завършване на експерименталната фаза. — Майкълс махна с ръка към дългата редица прозрачни контейнери: — Тук, в тази зала, направихме най-важните си открития. Естествено, в началото на експериментите нямахме никаква представа за голяма част от тях…
— Какво стана с последните момичета, върху които експериментирахте? — попита Филипс. — Имам предвид Марино, Лукас и Линдквист…
— О, тези ли? Признавам, че причиниха доста неприятности. Те получиха най-силните дози радиоактивен материал и развиха бързи симптоми. Толкова бързи, че не успяхме да ги приберем, преди да се обърнат към лекар… Разбира се, никой от прегледалите ги лекари не успя да им постави диагноза, включително и Манърхайм…
— Искаш да кажеш, че той няма нищо общо с всичко това? — изненадано го погледна Филипс.
— Ти шегуваш ли се? — направи гримаса Майкълс. — В това научно изследване от изключителна важност за цялото човечество няма и не може да има място за егоистични и разглезени копелета като Манърхайм! Такива като него ще поискат да ударят тъпана още при първия по-значим успех…
Филипс замаяно се огледа. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действително, при това тук, в сърцето на голям и авторитетен болничен комплекс.
— Само едно не мога да разбера — промълви той. — Как ви се разминава тая работа, като се има предвид, че едно сбъркано лекарство на някоя опитна мишка води до организирани протести на Лигата за защита на животните…
— Радваме се на подкрепа от високи места — усмихна се Майкълс. — Може би си забелязал, че отвън пазят агенти на ФБР.
