— Добре, нека бъдат два. Но нито секунда повече!
Нещо изщрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.
В душата на Мартин нахлу паниката. За сметка на това нерешителността го напусна. Хвърли банкнота от пет долара на масата, изскочи на улицата и хукна към входа на метрото, разположен на Осмо авеню.
Отиваше в болницата. Нямаше представа какво точно ще прави там, но инстинктивно усещаше, че разрешението на загадката се крие между стените на огромния комплекс. Разполагаше с два часа, за да го открие. Може би Сансоун казваше истината, може би полицията наистина вярва, че го преследва някаква неизвестна организация. Но това съвсем не беше сигурно. Душата му се вледени от ужас. Инстинктът го предупреждаваше, че Дениз се намира в сериозна опасност.
Въпреки, че часът на задръстванията беше отминал отдавна, в композицията за покрайнините на града нямаше места за сядане. Но стремителното движение му донесе така желаното облекчение. Паниката изчезна, мястото й зае обичайната трезва съобразителност. В резултат в главата му се оформи прост, но ясен план. Вече знаеше как ще проникне в болницата и какво ще прави след това.
Изскочи на повърхността заедно с тълпата и бързо закрачи към първата си цел: денонощния магазин за спиртни напитки. Човекът зад щанда подозрително го огледа и направи опит да го разкара, после очите му се спряха върху банкнотата в протегнатата длан на Мартин, главата му леко кимна.
Покупката на плоското шише с уиски му отне точно тридесет секунди. Закрачи по Бродуей, откри някакъв тъмен пасаж и хлътна в него. Изправи се между два контейнера за смет, развъртя капачката и отпи една едра глътка. В гърлото си допусна съвсем мъничка част от нея, с останалото количество просто изплакна устата си, а след това го изплю на земята. Друга част от уискито беше използвана като одеколон, размазан по небръснатите му бузи. Опразнената наполовина бутилка влезе в страничния джоб на дрипавото палто. Един от контейнерите беше пълен с пясък, вероятно приготвен за евентуални поледици. Филипс зарови в него портфейла с документите си, а банкнотите, които му бяха останали, отидоха да правят компания на бутилката в страничния джоб.
Следващата му спирка беше малък, но оживен супермаркет. При появата му на входа повечето от посетителите благоразумно се отдръпнаха да му сторят път.
Трябваха му няколко минути, за да подбере сравнително свободно място, което да се вижда от касата.
После нададе сподавен вик и се просна на пода, повличайки след себе си и купчина кутии с консервиран боб. Трясъкът накара всички да се обърнат. Един от посетителите загрижено се наведе над него.
— Сърцето ми! — простена Филипс. — Боли!
Линейката пристигна след броени минути. Върху лицето на Мартин беше поставена кислородна маска, свързаха го с портативен ЕКГ-апарат, въпреки че се намираха само на няколко минути път от Медицински център „Хобсън“. Данните за сърдечната му дейност бяха предадени в СО по радиостанцията, отговорът беше да не се бърза със стимулиращи медикаменти.
Пристигнаха на рампата. Сирената замлъкна, количката безшумно се плъзна към двойните остъклени врати. С крайчеца на окото си Мартин зърна няколко униформени полицаи до входа, които изобщо не му обърнаха внимание. Откараха го в шоковата зала и ловко го прехвърлиха на едно от свободните легла. Дежурният практикант се зае да му прави нова кардиограма, а младичка сестра пребърка джобовете му, търсейки някакви документи за самоличност. На монитора, естествено, не се появиха никакви сериозни отклонения и екипът за спешно овладяване на инфаркти бавно започна да се разпръсква.
— Още ли имаш болки, партньор? — наведе се над леглото дежурният интернист.
— Трябва ми малко сода за хляб — изпъшка Мартин. — Долнокачествените питиета ми докарват киселини…
— Това ми звучи добре — усмихна се лекарят.
Сестра на около тридесет и пет години му донесе пакетче „Маалокс“. Върху мрачното й лице се беше изписало дълбоко презрение. Попита го за името му и Мартин механично отвърна: Харви Хопкинс. Така се казваше съквартирантът му от студентските години. Жената го записа и нареди да лежи без да мърда. Обеща да се върне след няколко минути и да провери дали болките в гърдите започват да намаляват. После дръпна паравана пред леглото и побърза да се отдалечи.
Филипс изчака няколко минути, надигна се и спусна крака на пода. На масичката с колелца до стената имаше самобръсначка и калъпче сапун за почистване на рани. Преди да ги вземе в ръце, той побърза да облече бялата престилка, която висеше на стената заедно с хирургическо кепе и няколко неизползвани кърпи за ръце. Едва след това си позволи да покаже глава иззад паравана.
Както винаги по това време, в спешното отделение цареше пълен хаос. Опашката пред регистрацията стигаше почти до входа, а отвъд стъклените врати се точеше неспирен поток от линейки. Никой не обърна внимание на Мартин, който бавно се насочи към вратата в дъното, боядисана в сиво. В залата за почивка имаше само един лекар, който беше затънал в разчитането на куп електрокардиограми, поставени в скута му. Той дори не вдигна глава да види кой е тръгнал към умивалните с дълга редица душ-кабини.
Мартин затвори вратата и бързо свали дрехите си. Взе един светкавичен душ, избръсна се и посегна към изгладения комплект хирургически дрехи, който чакаше акуратно сгънат върху тоалетната масичка. Кой знае защо дежурният персонал в СО проявяваше подчертано предпочитание към хирургическите комбинезони. Облече се бързо, като не забрави да си сложи и леката памучна шапчица, която скри все още влажната му коса. Сложи си дори маската, сигурен че това няма да направи впечатление на никого. Мнозина от болничния персонал носеха маски, когато се чувстваха неразположени.
Хвърли бърз, но внимателен поглед в огледалото, после доволно кимна с глава. В тази премяна би го разпознал само човек, който го вижда всеки ден. Проникването в болницата беше приключило успешно. Не се притесняваше, че персоналът в СО ще започне да търси внезапно изчезналия пациент на име Харви Хопкинс. Такива неща ставаха по няколко пъти на ден. Погледна часовника си и установи, че от началото на операцията беше изтекъл близо час.
Изскочи от стаята за почивка и почти тичешком мина покрай двамата полицаи, които охраняваха входа на отделението. Използва стълбището, което минаваше зад кафетерията, за да стигне до втория етаж. Трябваше му гайгеров брояч, но не посмя да отскочи до кабинета си. Кратко претърсване на дежурната стая на рентгенолозите беше достатъчно, за да открие друг подобен уред. Тикна го в джоба на комбинезона и забърза към основния етаж, от който имаше топла връзка със сградата на поликлиниката.
Старомодните асансьори не работеха, тъй като през нощта нямаше човек, който да ги управлява. Наложи се да използва стълбището, за да стигне до Гинекологичната клиника на четвъртия етаж. Убеждението, че ще открие радиация именно в тази клиника, се беше появило в главата му още докато пътуваше в метрото, притиснат между двама недоволни бизнесмени. Но сега, стиснал детектора в ръка, той усети как решителността му бързо се стопява. Дори не знаеше откъде да започне, нито пък какво точно трябва да търси.
Прекоси главната чакалня и пое по тесния коридор, който водеше към кабинетите за обслужване на университетските служителки. Чистачките още не бяха минали, по пода се валяха най-различни боклуци.
Натисна бравата на дежурната стая, но вратата се оказа заключена. Заключени бяха и двата кабинета за прегледи в съседство. Кратък оглед на ключалките го увери, че може да прибегне до един от триковете, които беше виждал само на кино — пъхна крайчето на някаква пластмасова папка от приемното бюро в процепа, вратата на по-близкия кабинет меко щракна и се отвори. Влезе и включи осветлението, като преди това не забрави да захлопне вратата зад гърба си.
Оказа се, че това е нещо като преддверие, от което се влизаше в кабинетите за прегледи. Именно тук преди два дни беше разговарял с доктор Харпър. Вдясно бяха кабинетите, а вляво — лабораторията и малък склад. Реши първо да огледа кабинетите и веднага се залови за работа. Гайгеровият брояч опипа всеки ъгъл, включително около гинекологическите столове и чекмеджетата на металните бюра. Радиация нямаше. Повтори същата операция и в лабораторията, после влезе в складовото помещение и прекара уреда над кутиите с инструменти за прегледи. Отново нищо.
Първата реакция дойде от кошчето за отпадъци. Слаба и напълно безвредна, но все пак радиация. Филипс хвърли поглед на часовника си и установи, че времето му е почти изтекло. Само след половин час трябваше да позвъни в апартамента на Дениз. Реши, че ще се представи там и тялом само в случай, че Сансоун не е забъркал и нея.
