собствено.
Джаз стана и започна да съблича дрехите, с които бе излизала докато вървеше към гардероба. Беше рано за болницата, но не я интересуваше. Щеше да излезе. Беше прекалено изнервена за да стои тук и да не прави нищо. Помисли си, че би могла поне да разузнае в болницата и да си състави общ план за действие. Извади работните си дрехи и ги облече. Следваше бялата престилка. Докато се обличаше си мислеше за офшорната си сметка. По това време утре вечер балансът щеше да е вече почти петдесет хиляди долара!
Успокои се едва със сядането в джипа. Беше чудесно, че се отдаде на мечти няколко минути, но сега бе време да стане сериозна. Разбираше, че да очисти двама пациенти щеше да е два пъти по-трудно, отколкото един. За миг си помисли дали да не го направи през някоя от следващите нощи, но отхвърли идеята. Ако господин Боб го искаше така щеше да й изпрати съобщение в някой от следващите дни. Беше й ясно, че от нея се очаква да ги ликвидира заедно.
По пътя към болницата дори не предизвикваше таксиметровите шофьори. Имаше намерение да се държи хладнокръвно и фокусирана върху целта. Паркира на обичайното си място на втория етаж и тръгна към сградата. Остави якето си и забърза към спешното отделение. Тук, както винаги, цареше хаос. Както при предишните мисии, тя се снабди с две ампули калиев хлорид без никакъв проблем. Пусна по една във всеки джоб на бялата си престилка и взе асансьора нагоре към шестия етаж.
В сравнение със спешното, хирургията изглеждаше спокойна, но Джаз би казала, че е оживена. Един поглед към таблото с регистрациите й показа, че всички стаи на етажа са заети, а празното хранилище означаваше, че всички сестри и санитари са вън от стаите на пациентите. В спокойните нощи по това време сестрите от вечерната смяна вече се бяха събрали в задната стаичка бърбореха и се приготвяха да връчат жезъла в ръцете на дежурните от нощната смяна. Единствената, която се виждаше, беше администраторката Джейн Атридж, която вписваше лабораторните рапорти в дясното табло. Джаз се увери, че Сюзан Чапман не се навърта наоколо. Тази жена винаги идваше рано.
След това седна пред един монитор и натрака името
След като научи каквото й трябваше, тя написа името на Роуена Собчак и лицето й се озари веднага от усмивка Роуена се намираше точно тук, в стая 617, по протежение на коридора. Помисли си, че щеше да е ирония, ако пациентката е възложена на нея, което бе съвсем правдоподобно и ако се беше случило, мисията й щеше да е още по-лесна. Така или иначе беше сигурна, че да се справи с двамата щеше да е като детска игра.
— Дошла си отвратително рано — чу тя един заядлив глас.
Вдигна очи и през вените й премина взрив от адреналин. Очите й срещнаха топчестото лице на Сюзан Чапман със закръглени черти, разграничени от лек себореен обрив в гънките. Изражението на Сюзан бе по- скоро предизвикателно, отколкото приветливо, когато надничаше в екрана на монитора иззад раменете й. Джаз мразеше начина, по който носеше косата си, свита в старомоден стегнат кок на тила. Не можа да се сдържи да не си помисли, че прилича на своего рода сестрински анахронизъм, особено с тези старомодни кожени обувки с връзки и дебели токове.
— Какво правиш тук, ако мога да попитам? — изгледа я Сюзан.
— Просто се опитвам да се запозная с нашите случаи — отвърна Джаз. Преглътна гнева си и се насили да се усмихне. — Явно всичко е пълно до горе.
Сюзан гледа Джаз в продължение на няколко минути, преди да заговори:
— При нас почти винаги е пълно до горе. Какво търсиш за тази Роуена Собчак, да не би да я познаваш?
— Не съм я виждала никога през живота си — отвърна Джаз. Усмивката й застина, но сега изглеждаше по-реална, тъй като се бе съвзела от първоначалната си уплаха да не би да я хванат, че ровичка в документите на Роуена.
— Опитвах се да видя кои нови пациенти са пристигнали през нощта.
— Струва ми се, че това е моя работа — каза сухо Сюзан.
— Добре, прекрасно. — Тя се изправи.
— Говорили сме за това и преди — продължи да се заяжда Сюзан. — В тази болница имаме правило, което защитава поверителността на пациентите. Ще докладвам за теб, ако те заваря да правиш подобно нещо и в бъдеще. Ясна ли съм? Данните се гледат само, ако е наистина необходимо.
— Ще ми е необходимо, ако възложат на мен случая.
Сюзан издиша шумно, очевидно раздразнена. Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Джаз като побесняла прогимназиална учителка.
— Интересно — наруши Джаз тишината. — Мислех си, че ти и останалите шефове поощрявате личната инициатива. Но виждам, че не е така затова слизам долу в кафенето. — Тя вдигна въпросително вежди и изчака малко за отговора на Сюзан. Но когато това не стана пусна още една пресилена усмивка и се насочи към асансьора. Докато крачеше можеше да почувства как очите на сестрата я пронизват. Направо се отвращаваше от тази жена.
Слезе до първия етаж, в случай, че онази гледа индикатора за етажите, после продължи по виещите се коридори покрай затворените дневни клиники и влезе във фоайето на крилото Голдблат. Можеше да слезе на четвъртия или на етажа на педиатричното отделение и да влезе оттам, но се притесняваше, че Сюзан е станала прекалено подозрителна.
Дори на първия етаж крилото Голдблат беше различно във всяко отношение от останалата болница. Стените бяха облицовани в махагон, коридорите — покрити с дебели килими. Виждаха се маслени платна. Посетителите, които излизаха от асансьорите, бяха облечени изискано, а по жените проблясваха диаманти. Отвън стояха лимузини и прислужници.
Въпреки допълнителната охрана на централния вход никой не се усъмни, че Джасмин е от персонала. Тя застана до асансьорите, изчаквайки кабинката заедно с още няколко сестри, които идваха за дежурство. Забеляза, че са облечени като Сюзан Чапман, в старомодни одежди. Някои дори бяха с шапки.
Джаз беше единствената за четвъртия етаж. Както стълбището, така и тук бе застлано с килими, стените бяха с ламперии и украсени с картини. Някои от посетителите, които си тръгваха, чакаха асансьор за надолу. Един-двама й се усмихнаха и тя отговори на усмивките им.
Това тук направо не приличаше на болница. Маратонките й не издаваха никакъв звук по дебелия килим. Като поглеждаше в стаите на пациентите можеше да види, че те са обзаведени по същия изискан начин, с тапицирани мебели и завеси. Часът за свиждане завършваше и хората се сбогуваха. Когато се изравни със стая 424, тя забави. На петдесетина крачки напред се намираше централният сестрински пункт, осветен ярко на фона на приглушеното осветление в коридора.
Вратата към 424 стая беше открехната. Джаз огледа коридора, за да е сигурна, че никой не я е забелязал. Застанала на прага, имаше пълен изглед към интериора. Както очакваше, не се виждаше никаква частна сестра. Нямаше и посетители. Пациентът беше мускулест афроамериканец, съблечен до кръста. Дълга превръзка минаваше през дясното му рамо, в дясната му ръка влизаше система. Той седеше в болничното легло, вдигнал облегалката, и гледаше телевизия. Джаз не можеше да види екрана, но по звука се ориентира, че става въпрос за спортно събитие.
Очите на мъжа се отклониха от телевизора и се обърнаха към нея.
— Мога ли да ви помогна?
— Само проверявам, за да се уверя, че всичко е наред — каза тя, което си беше истина. Беше доволна. Приличаше на разходка в парка.
— Щеше да е по-добре, ако тези смотаняци играеха заедно — въздъхна мъжът.
Джаз кимна, махна му с ръка и се върна при асансьорите.
След като завърши разузнаването си, върна се отново на първия етаж и влезе в кафенето. Наистина беше доволна.
