също, че сигурно прибързва. Имаше нещо като хипохондрия още като студентка по медицина Усмихна се като си спомни едно най-обикновено главоболие, което получи като първокурсничка, и което я накара да си помисли, че се е разболяла от злокачествена хипертензия, само защото бе учила синдромите предишната вечер. Разбира се, че нямаше хипертензия и дискомфортът и гаденето почти напълно бяха изчезнали, когато излезе изпод душа.
Не беше гладна, но се насили да изяде една препечена филийка. След известно време изяде и една ябълка. Беше убедена, че стомахът й не е наред, и ето че така излезе. Но когато вече бе готова да тръгне към Патологическия център, старото неприятно чувство се бе върнало.
Махна с ръка на госпожа Енглър, когато вратата й изскърца и се отвори. Този път харпията със сълзливите очи дори й заговори, като я предупреди да си вземе чадър, тъй като можело да завали.
Сутринта бе мека и макар да бе облачно, все още не валеше. Лори се насочи на север по Първо авеню, забравила за безумния трафик, като се питаше дали гаденето й можеше да е психосоматично и да се дължи на стреса.
Вихрената й петседмична връзка с Роджър напоследък преживяваше неочаквано сътресение. Виждаха се по два-три пъти седмично, както и всеки уикенд. Лори не смяташе сегашния сблъсък за непреодолима пречка, но той я беше разтърсил достатъчно и я накара да си спомни началото на тяхното запознанство, когато се предупреждаваше сама, че първоначалната страст често не издържа изпитанията на времето. Проблемът се състоеше в това, че Лори бе научила само преди две нощи, че Роджър е бил женен. Съществуваха безброй възможности да й го каже, но беше избрал обратното по причини, които Лори не проумяваше. И то стана едва след като го попита директно. Оказа се, че е бил женен за тайландка преди десет години, когато е работил в Тайланд и нямаше развод, макар че сега искаше да го получи. Повече я разстрои фактът, че имаше няколко деца.
Жената произхождаше от богато, привилегировано семейство, при което се бе върнала. Особено безотговорно според Роджър беше, че е отвела децата, когато го прехвърлили на работа в Африка. Задържането на подобна информация създаваше лош прецедент и караше Лори да се пита дали Роджър бе човекът, за когото го е смятала. Скоростта, с която се развиваха отношенията им, съчетана с натиска му за интимност само увеличаваше безпокойството й. И към всичко това се прибавяха неясните й чувства към Джак.
Предишната нощ, докато седеше в апартамента си и се самосъжаляваше за откритията, които бе направила я споходи внезапно озарение. За пръв път й хрумна, че тя активно и съзнателно потиска нещата, за които не иска не само да говори, но и да мисли. Бе разпознала тази черта у родителите си, особено у майка й, откакто се помнеше, и начина на майка й да се справя с появата на болестта си беше чиста илюстрация за това. Никога не се беше възприемала като дете на своите родители. Това което я наведе на тази догадка беше, че семейният статус на Роджър не бе изненадата, която обичаше да си представя. Имаше намеци и подмятания, но Лори старателно се пазеше да не научи нещо повече. Просто не й се е искало да повярва, че е бил женен.
На ъгъла на Трийста улица изчака светофара за да пресече Първо авеню. Мислеше си за това какво ли отношение има тази й току-що открита черта към боледуващите й отношения с Джак. Внезапно й се стори, че всичко е съвсем ясно. Беше поискала да стовари цялата вина върху него, че не желае да поема ангажимент за бъдещето им и че не повдига въпрос за сватба и деца. Сега осъзна, че и тя е виновна, че предложението му всичко да си остане такова, каквото е, представлява всъщност отстъпване, може би не тотално, но така или иначе отстъпване. Нямаше представа как щеше да каже това на Джак. Последния път, когато бяха говорили, беше преди пет седмици!
Светофарът светна зелено и тя забърза. Докато пресичаше Първо авеню и се изкачваше после по стъпалата на Патологическия, си помисли, че откак бе срещнала Роджър, нещата се бяха усложнили. Вместо да има проблеми с един, сега имаше проблеми с двама мъже. Макар и двамата да я интересуваха, знаеше че този, когото обича е Джак, и че копнее за безкомпромисната му откровеност. Част от причината да излезе с Роджър първия път, беше да накара Джак да ревнува — една необмислена интрига, която се усложни от два фактора: първо — не беше очаквала, че ще бъде привлечена от Роджър толкова силно, и второ — не очакваше, че тази закачка с ревнуването ще проработи толкова добре. Беше убедена, че не е способен на ревност.
Лори се насили да се усмихне на Мерлин, дежурната на рецепцията, докато минаваше покрай нея. Цялата ситуация приличаше на сапунена опера и тя си каза, че трябва да изгони от ума си всички мисли за тези двама мъже. Естествено, да промени поведението си, или това на някой друг, нямаше да е лесна задача.
Тя метна сакото си на облегалката на стола в офиса, сложи отгоре чадъра и се отправи към кафе- машината. Беше ред на Чет да определя кои случаи трябва да бъдат аутопсирани и той работеше с пълна пара, приведен над купчина папки.
Лори отпи от кафето си и погледна часовника. Още нямаше осем. Вини не се виждаше никъде с прословутия си вестник и тя предположи, че е слязъл с Джак за аутопсия. Единственият шум, който се чуваше, бяха гласовете на операторите, които се приготвяха за днешния ден. Лори се зарадва на уединението, знаеше че само след час тук ще е пълна лудница.
— Лори! Трябваше да ти предам съобщение, ако дойдеш преди осем. Джанис няма търпение да говори с теб. Вече два пъти се отбива.
— За последния пациент от „Манхатън Дженерал“ ли става дума? — попита Лори и очите й светнаха. Беше помолила Джанис да й се обади, ако изникне някой друг подобен случай.
— Не, не беше пациент от „Дженерал“ — отвърна Чет с дразнеща усмивка, карайки я да гадае. Тя вдигна рамене разочаровано. — Не беше един, двама бяха! — Той се протегна и потупа двете папки, отделени настрана, след това ги побутна към нея. — И двамата очевидно подлежат на аутопсия.
Лори погледна имената: Роуена Собчак и Стивън Люис. Провери бързо годините: съответно тридесет и шест и тридесет и две.
— И двамата ли пристигнаха от „Манхатън Дженерал“? — Не можеше да повярва.
Чет кимна.
— Бих искала да поема двата случая — каза тя припряно.
Без да говори повече, грабна сакото и чадъра си. С папки под мишница и балансирайки с чашата кафе, се отправи към офиса на съдебните следователи. Не можеше да сдържи любопитството си. Тържествуваше вътрешно, тъй като през последните пет седмици предполагаемият сценарий за сериен убиец така и не се бе материализирал като обещаваща възможност и беше отхвърлен от всички, с изключение на Роджър. Джак бе използвал случая да я подразни на няколко пъти. Дори Сю Пасеро беше отхвърлила идеята, след като направи по нейна молба едно предпазливо разследване в болницата. За щастие, Калвин не беше повдигал въпроса. Нито пък Рива.
Болничните картони на първоначалните четири случая най-накрая бяха изпратени в офиса на Лори и тя бе попълнила изцяло диаграмата, но никъде не забеляза нещо нередно. Всъщност, нямаше начин случаите да са свързани. Хирурзите бяха различни, анестезиолозите и препаратите за упойка в по-голямата си част също бяха различни, различаваха се значително и предоперативните и следоперативните медикаменти, а и местонахождението на пациентите в болницата бе различно. Най-лошо от всичко беше, че токсикологичните резултати бяха отрицателни, макар Питър да изпълни какви ли не номера с газхроматографа и масспектроскопа. Беше направил чудеса, за да открие дори най-незначителната следа от някой неправилно използван агент. А без такова доказателство никой не искаше да приеме идеята за сериен убиец, особено като не последва нищо подир Дарлин Морган. Всички запращаха четирите случая към кошчето за отпадъци на статистическите чудатости, които се случваха в присъщата за болница несигурна среда.
Когато Лори влезе в офиса на съдебните следователи, Барт вдигна глава от бюрото си.
— Идваш точно навреме — каза той и посочи към дъното на стаята. — Джанис тъкмо се обличаше.
— Д-р Монтгомъри — оживи се жената, — страхувах се да не те изпусна. Изцедена съм до капка и леглото ме зове. — Тя остави палтото си и като придърпа стола си, се отпусна тежко на него.
— Съжалявам, че сега те задържам.
— Няма проблеми. Ще отнеме няколко минутки. Папките на Люис и Собчак ли са?
— Да.
