място беше истинско произведение на изкуството. Лабораторията бе построена преди по-малко от шест години и блестеше с боядисаните в искрящо бяло стени, белите си шкафове с етажерки, белите настилки по подовете и инструментариум последна дума на техниката Директорът, Тед Линч, беше бивш футболист в Айви лигата. Що се отнася до габарити, не беше в лигата на Калвин, макар и да го гонеше; като характери обаче двамата бяха напълно различни. Тед беше сдържан, умерен, настроен приятелски. Лори го завари да се занимава с любимата си машина за определяне на азотните бази.
Обясни му накратко предисторията на случаите и го попита дали е готов да направи един бърз анализ. Заедно с пробата засъхнала кръв под ноктите на Люис тя му даде и тъканна проба.
— Да, да, да! — извика Тед и се засмя. — Ти и Джак нямате равни. Всеки път ми носите неща, които не търпят отлагане, сякаш небето ще падне, ако не получите резултат веднага. Защо двамата не сте като останалата ленива тайфа? По дяволите, даже гледат да ме избягват всячески, да не би да им се отвори повече работа.
Двамата с Джак си бяха създали репутация на работохолици. Лори помоли Тед да направи каквото може и се спусна бързо към офиса си. Нямаше търпение да се добере до телефона. Бързаше да сподели вълнението си от последните новини с Роджър.
Отпусна се тежко на стола и набра бързо номера му. Барабанеше с пръсти, докато чакаше да я свържат с „Манхатън Дженерал“. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че Роджър ще иска да знае подробностите, ако вече не ги бе научил. За съжаление, включи се телефонният му секретар. Тя изруга тихо. Напоследък май единственото, до което стигаше, бяха не реалните хора, а гласовите им пощи.
Остави му съобщение, че ще се обади по-късно и затвори. Помисли си, че сигурно Роджър е единственият, който споделяше тревогите й за възможността някакъв сериен убиец да вилнее между стените на общинската болница; това щеше да е най-страхотният начин да привлече вниманието на Сю и да натрие носа й.
Тя подскочи, когато телефонът иззвъня под ръката й.
— Търся Лори Монтгомъри — произнесе приятен женски глас.
— На телефона.
— Казвам се Ан Диксън. Социален работник съм в „Манхатън Дженерал“ и бих искала да се срещнем.
— Да се срещнем? — повтори Лори. — Бихте ли ми казали за какво се отнася?
— За вашия случай, разбира се. — Жената прозвуча леко объркана.
— Моя случай? Не съм сигурна, че разбирам.
— Работя в лабораторията по генетика и съм сигурна, че идвахте при нас преди малко повече от месец за генетично изследване. Обаждам ви се, за да се уговорим и да ви запишем час.
Цял рояк от мисли нахлу в съзнанието й. Тестът за гена на BRCA1 беше пореден пример за това как изхвърля неприятните мисли от главата си. Напълно бе забравила, че е давала кръв. Това телефонно обаждане върна отново цялата тревога като събудена лавина.
— Ало? Още ли сте там? — попита Ан.
— Да, да — отвърна Лори, докато се опитваше да се съвземе. — Предполагам това означава, че тестът е положителен?
— Означава, че е по-добре да се срещнем лично — каза Ан уклончиво. — Такава е нормалната процедура за всички наши клиенти. Бих искала също да се извиня. Папката ви е стояла на бюрото ми повече от седмица, но погрешно е била сложена в друго кошче. Грешката е изцяло моя, така че бих искала да се видим колкото е възможно по-скоро.
Лори усети раздразнение. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че социалния работник просто се опитва да си върши работата. Макар да предпочиташе да й каже резултатите веднага, вместо да я подлага на мъчителната процедура по протокола.
— Имам отменена среща в един днес — продължи Ан. — Надявах се, че може да се видим тогава. Ако не е удобно, следващият ми прозорец е точно след една седмица.
Лори затвори очи и си пое отново дълбоко дъх. Нямаше намерение да прекара цяла седмица в ада. Макар да предполагаше, че телефонното обаждане означава, че тестът е положителен, искаше да го знае със сигурност. Тя погледна часовника си. Стрелката показваше единадесет и четиридесет и пет. Нямаше причина да не прескочи до „Манхатън Дженерал“. Може би щеше да успее да обядва с Роджър или Сю.
— В един е добре — каза тя хладно.
— Чудесно — дойде отсреща. — Офисът ми е в същото крило, където идвахте, за да ви бъде взета кръв.
Лори остави телефонната слушалка. Затвори очи и се наведе над бюрото, прокарвайки пръсти през косата си. Всичките ужасни последици от това да носи гена на BRCA1 нахлуха в съзнанието й заедно с една тръпчива нотка на тъга. Онова, което я тревожеше бе потвърждаването на предстоящата нужда да вземе тъй нареченото
— Чук, чук — произнесе един глас.
Тя вдигна глава и очите й срещнаха усмихнатото лице на детектив лейтенант Лу Солдано. Изглеждаше особено спретнат с чистата си изгладена риза и нова вратовръзка.
— Здрасти, Лор — поздрави я той мило. Лор я наричаше синът на Лу, Джо, когато преди години се срещаха. По онова време момчето беше петгодишно. Сега бе седемнайсетгодишен младеж.
Лори и Лу не се бяха карали, просто и двамата бяха разбрали, че романтичните отношения не са най- подходящите. Вместо любовен роман, през годините помежду им се бе развило близко приятелство.
— Какво става? — попита Лу. Тя понечи да отговори, но вместо това очите й се напълниха със сълзи.
— Хей, стига! Кажи ми какво става тук?
Лори поклати глава. Очите й още бяха пълни с влага, но се бе овладяла. Тя изтри бузите си и се усмихна слабо.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? За какво говориш? Няма нищо, за което да съжаляваш. Хайде! Кажи ми какви си ги надробила? Чакай, чакай, мисля, че се сещам.
— Сещаш се? — вдигна вежди Лори. Тя отвори едно чекмедже и измъкна салфетка за да попие очите си. След като се съвзе, вдигна поглед към Лу. — Кое те кара да мислиш, че знаеш какво ме тревожи?
— Познавам те от години: теб и Джак. Знам също така, че сте се разделили. Мисля, че това не е тайна.
Лори понечи да възрази, но той свали ръката си от рамото й и й помогна да се изправи, след което я прегърна.
— Знам, че не е моя работа, но не ми е безразлично какво става с вас двамата. Знам, че се срещаш с някакъв друг лекар, но смятам, че нещата между вас с Джак ще се оправят. И двамата означавате много един за друг.
Лори не се сдържа и се усмихна. Погледна Лу. Този мъж беше истинско съкровище. Навремето, когато тя и Джак станаха гаджета, беше убедена, че той ще ревнува, тъй като тримата се бяха сприятелили. Но той ги подкрепяше от самото начало.
— Благодаря ти за всичко — каза тя. Щом искаше да си мисли, че сълзите й са емоционален изблик в резултат на отношенията й с Джак, още по-добре. Последното, от което се нуждаеше бе да обсъжда здравословния си проблем с Лу.
— Знам със сигурност, че срещите ти с онзи доктор направо побъркват Джак.
— Наистина ли? Изненадана съм. Не съм мислила, че на Джак му пука за нещо или за някого.
— Как можа да го кажеш? Забрави ли, когато се беше сгодила за онзи дилър на оръжие, Съдерланд? Джак превъртя тогава.
— Само защото и двамата смятахте, че не е правилният мъж за мен, и бяхте прави. Не мисля, че е било ревност от страна на Джак.
— Запомни думите ми: беше си чиста ревност.
— Е, ще видим какво можем да направим. Бих искала да поговоря с Джак, стига да ми даде тази възможност.
