— Да ти даде възможност? — Лу изглеждаше объркан. — Стига бе, ще го хвана за ушите и ще го домъкна тук, ако трябва.
— Не вярвам това да помогне много — усмихна се слабо Лори. — Но на какво дължа все пак това сутрешно посещение от твоя страна, особено в този официален вид? Сигурна съм, че не си дошъл като адвокат на Джак.
— По дяволите, така е. — Той се изправи в стола си. — Имам проблем и ми трябва помощ.
— Цялата съм слух.
— Причината да съм толкова объркан е, че трябваше да ходя в Джърси с Майкъл О’Рурк, моя капитан. За съжаление, сестрата на жена му е била убита тази сутрин тук в града и се наложи да отидем да съобщим на съпруга. Не е нужно да казвам, но идвам с едно подозрение. Тялото вече е долу, в хладилника. Това, което бих искал е ти или Джак да поемете аутопсията. Но както виждам, ти вече свикна с такива внезапни случаи.
— Боже! Съжалявам, Лу, но сега не мога да го направя. Ако можеш да изчакаш до следобяд, няма проблем, тогава.
— Колко време?
— И аз не знам точно. Имам една среща в „Манхатън Дженерал“.
— Сериозно? — каза той с крива усмивка. — Точно там е била нападната жената, за която ти говоря: на паркинга.
— Ужасно. В болницата ли е работела?
— Да, от години. Беше главна сестра, нощна смяна. Влязла в колата си сутринта, за да се прибере вкъщи. Тъжна картинка — има две малки деца, на десет и на единадесет години.
— Ограбена, изнасилена или и двете?
— Само ограбена, или поне така изглежда. Кредитните й карти са разхвърляни из колата. Съпругът й предполага, че е имала около петдесетачка в портмонето, заради което се е простила с живота си.
— Съжалявам.
— Не толкова, колкото аз, ако не постигна някакъв напредък. Ами Джак? Не беше в офиса си, когато минах преди малко.
— В залата е или поне беше, когато излязох оттам преди половин час.
Лу се изправи и премести стола на Рива на мястото му.
— Почакай, Лу — спря го Лори. — Тъй като и без това вече си тук, има нещо, което искам да ти кажа.
— Какво?
Лори набързо му разказа за серията си от вече шест случая. Не се впусна в подробности, но Лу побърза да придърпа отново стола до бюрото й и да седне.
— Значи ти наистина мислиш, че става въпрос за убийства? — попита той, когато Лори млъкна.
Тя се усмихна, повече на себе си.
— Знаеш ли, не съм сигурна.
— Но ти току-що каза, че според теб някой е сторил нещо на тези пациенти. Това се нарича убийство.
— Така е — кимна Лори. — Проблемът е, че не знам доколко мога да си вярвам. Нека ти обясня. Тази сутрин се опитах да съм достатъчно откровена със себе си, което ме накара да преосмисля много неща. Бях емоционално стресирана през последния месец отчасти заради Джак, отчасти заради майка ми и други неща и сигурно съм търсила с какво да си отвлека вниманието. Тази моя серия от случаи определено попада в тази категория.
Лу кимна разбиращо.
— Искаш да кажеш, че може да си търсила под вола теле?
Тя вдигна рамене.
— Споделяла ли си тази идея за серийния убиец пред някого другиго в Патологическия?
— Само пред хора, които биха се замислили, включително Калвин.
— И?
— Според тях избързвам със заключенията. Лекарят, с когото напоследък се срещам и който, между другото, се казва Роджър и работи в „Дженерал“, ме подкрепя, но тази сутрин се хванах, че се питам за мотивите му. Но това е съвсем друго нещо. Както и да е, това е цялата история на идеята ми за т.нар.
— Сподели ли с Джак?
— Разбира се. Мисли, че съм превъртяла.
Лу се изправи и върна стола на Рива на мястото му.
— Ами дръж ме в течение. След разкриването на онази конспирация с роговиците преди десет години вероятно трябва да се доверявам повече на интуицията ти.
— Беше преди дванайсет години — поправи го Лори.
Лу се засмя.
— Това само иде да покаже, че времето отлита неусетно, когато човек се забавлява.
10.
— Как е? — попита Джак и отстъпи крачка назад, за да огледа творението си.
— Всичко е наред, предполагам — отвърна Лу.
Джак му бе помогнал да надене скафандъра и свърза комплекта батерии. Можеше да чуе бръмченето на проветряващия вентилатор, който изсмукваше въздуха през хепа-филтъра.
— Усещаш ли бриза, а?
— Какъв ти бриз! — отвърна насмешливо Лу. — Не разбирам как можеш да работиш в тази измишльотина всеки ден. На мен и веднъж месечно ми се вижда много.
— Е, не е представата ми за най-добро прекарване на времето — съгласи се Джак и започна да навлича собствените си доспехи. — Когато съм дежурен през седмицата, понякога тайно си слагам старата маска и бялата престилка, но всеки път Калвин разбира и ми чете конско.
Те си сложиха ръкавици в преддверието и влязоха в залата. Пет от осемте маси бяха в действие. Върху петата лежеше голият труп на Сюзан Чапман. Вини се занимаваше с подреждането на контейнерите за проби.
— Вини, помниш детектив Солдано, нали?
— Да, разбира се. Добре дошъл отново, лейтенант.
— Благодаря, Вини — каза Лу и спря на пет-шест крачки от масата.
— Добре ли си? — погледна го Джак. Лу сравнително често наблюдаваше аутопсии, така че Джак не се безпокоеше, че може да му прилошее или да припадне, както понякога се случваше с други наблюдатели. Нямаше представа защо Лу е спрял и макар да бе забелязал, че маската върху лицето му е влажна, си помисли, че може да се дължи на учестено дишане.
— Всичко е наред — промърмори детективът. — Малко трудно е да видиш някого, когото си познавал, прострян така да чака да го изкормят като риба.
— Не ми каза, че си я познавал — отвърна Джак.
— В известен смисъл преувеличавам. Всъщност не я познавах. Няколко пъти съм я срещал в дома на капитан О’Рурк.
— Е, мърдай напред. Оттук нищо няма да видиш.
Детективът направи няколко колебливи крачки към масата.
— Толкова бързо ме задейства, че не успях да прочета рапорта на съдебния следовател — каза Джак. — Къде са я намерили?
— Седяла е на предната седалка в колата си, сякаш е била задрямала. С отпусната на гърдите глава. По тази причина не са разбрали веднага. Няколко души я видели, но помислили, че спи.
— Какво още можеш да ми кажеш?
— Не много. Очевидно е била простреляна на точното място.
— И впечатлението ти е, че става въпрос за обир?
