направи тест. Описа му как е дошла в „Манхатън Дженерал“, как са й взели кръв в деня, когато двамата с Роджър се бяха запознали, как за известно време е забравила всичко, докато тази сутрин не я бе потърсила Ан Диксън. Завърши с това, че току-що излиза от срещата си с нея, от която е научила, че е позитивна за този маркер и за самия мутирал ген, така че няма вероятност за лабораторна грешка. Призна, че се е разгневила на социалната работничка, макар да се е опитвала да потисне чувствата си. Накрая се засмя.
— Изненадан съм, че можеш да се шегуваш с това — каза Роджър. — Сега какво трябва да се прави? Каква е следващата стъпка?
— Още щом изляза от кабинета ти, отивам да се срещна със Сю Пасеро. Тя ми предложи да ми уреди среща в най-скоро време с онколог.
Тя погали Роджър по бедрото и се надигна от стола.
— Почакай — спря я той и я върна на седалката. — Не бързай чак толкова! След като не си дала шанс на социалната работничка, нека аз те попитам как се чувстваш. Предполагам, че е нещо като да научиш, че най-добрият ти приятел е твой смъртен враг.
Лори се взря в тъмните му кафяви очи. Дали се интересуваше от това като приятел или като лекар. И ако беше първото, дали интересът му бе искрен? Очевидно бе майстор в това да изрича правилните думи, но каква беше мотивацията му? Тя се нахока заради съмненията си, но след огорчението, че бе премълчал за брака и децата си, вече не можеше да е сигурна в нищо.
— Предполагам, че не съм имала време да почувствам едно или друго — каза тя след малка пауза. Бе понечила да каже за новопридобитата си способност да не мисли за онова, за което не иска, но след това реши, че е дълга история, и че трябва да тръгва за Сюзан. Очертаваше се онкологът да бъде ключът в това дълго ходене по мъките и колкото по-скоро се срещнеше с него, толкова по-добре.
— Може би искаш да споделиш нещо с мен — настоя Роджър. Ръката му продължаваше да стои върху рамото й. — Не може да научиш нещо толкова разстройващо и да не изпитваш някакви специфични страхове.
— Сигурно си прав — призна Лори неохотно. — За мен някои от предлаганите профилактични мерки и техните странични ефекти са обидното в случая. Идеята да изгубя способността си да имам деца при отстраняване на яйчниците е…
Тя спря по средата на изречението. Тази мисъл, която бе пронизала внезапно съзнанието й, беше като удар през лицето. Това накара пулса й да забърза и върховете на пръстите й изтръпнаха. За миг дори й причерня и се наложи да се улови за стола за да не падне.
За щастие замайването премина така бързо, както се беше появило. Разбираше, че Роджър говори, но за един кратък миг не можеше да го чува, сякаш мисълта й продължаваше да се отразява в съзнанието й с ефект, наподобяващ гръм от ясно небе. Сети се за старата поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи“.
Тя се изправи рязко, което накара и Роджър да стори същото, тъй като ръката му продължаваше да стои отпусната върху рамото й. Внезапно й се прииска да бъде сама.
— Лори! — погледна я изненадано той и я разтърси. — Какво става? Ти дори не завърши изречението си!
— Съжалявам. — Гласът й беше спокоен. Тя свали ръцете му от себе си. — Трябва да вървя.
— Не мога да те пусна в това състояние. За какво мислиш? Депресирана ли си?
— Не, не съм депресирана. Още не. Трябва да тръгвам, Роджър. Ще ти се обадя по-късно.
Тя се обърна да излезе, но той хвана ръцете й.
— Трябва да съм сигурен, че няма да си причиниш нещо лошо.
Лори поклати глава.
— Бъди спокоен, нямам такова намерение. Просто имам нужда да остана сама за известно време. — И тя измъкна ръката си от хватката му.
— Обади ми се.
— Непременно — кимна тя, докато отваряше вратата.
— Може ли да се видим довечера?
Тя се поколеба на прага с гръб към него, след това бавно се извърна:
— Тази вечер няма да се получи. Но ще държим връзка.
Лори излезе от офиса, заобиколи бюрото на секретарката и бавно слезе по стъпалата, сдържайки желанието си да се затича. Усещаше очите на Роджър с гърба си, но не се обърна. Премина през вратата, която отделяше административната зона от останалата част на болницата и се смеси с тълпата. За втори път усети, че анонимността успокоява. Вместо да се втурне и да излезе вън от сградата тя седна на пейката срещу информацията и прекара следващите петнайсет минути в размишление.
11.
Четвъртъчната среща в офиса на шефа на медицинските следователи беше представление като за пред височайши особи, съгласно заповедите на шефа Харолд Бингъм. Макар той самият да не присъстваше често, призован от поредните административни задължения, всички останали под неговото ръководство в петте части на Ню Йорк бяха длъжни да присъстват. Правилото се спазваше стриктно от заместник-шефа, Калвин Уошингтън, освен ако човек не бе получил предварително разрешение да отсъства, което означаваше да е на смъртно легло. Затова съдебните патолози от клоновете в Бруклин, Куинс и остров Стейтън трябваше да ходят на седмично поклонение в Мека за съмнителната информация, която конференцията предлагаше. За онези, прехвърлени към централния офис, обслужващ Манхатън и Бронкс, бремето бе далеч по-малко, тъй като бе нужно просто да вземат асансьора от петия до първия етаж.
Лори намираше тези срещи за донякъде забавни, особено когато през седмицата бе имало някакво интелектуално предизвикателство. Но този четвъртък положението не беше такова. След като разбра, че е позитивна за маркера на BRCA1 и изплувалите на повърхността безпокойства в офиса на Роджър, с никого не й се общуваше. Влезе в стаята, но не се присъедини към групичките около масата с кафе и понички, а побърза да седне близо до вратата с надеждата да се измъкне дискретно по някое време.
Конферентната зала не беше особено голяма, обзавеждането изглеждаше унило и старомодно, което предполагаше, че е на доста години. От лявата страна се намираше врата, която водеше директно към кабинета на Бингъм, имаше една изподраскана малка катедра с лампа, която от известно време не работеше, както и извит микрофон. Срещу подиума бяха строени четири редици наклонени седалки, закрепени към пода, с прикачени към тях дъски за писане. Седалките придаваха на помещението вид на малка аудитория. В дъното на стаята имаше библиотечна маса, върху която в момента бяха наредени кафето и поничките, заобиколени от градските медицински патолози: всички, с изключение на двете най-висши началства и Джак. Из стаята се носеше бърборене, примесено със смях.
За разлика от Лори Джак никога не бе харесвал тези четвъртъчни конференции. И макар да отричаше, че е преднамерено, винаги идваше късно, за раздразнение на Калвин.
Вратата към кабинета на Бингъм се отвори и масивното туловище на Калвин изплува. Той стискаше папка, която сложи на катедрата и побърза да отвори. Тъмните му очи обходиха помещението, за миг срещайки погледа на Лори, преди да се отместят. Очевидно си отбелязваше присъстващите.
— Добре — изгърмя той, когато никой не му обърна внимание. Благодарение на микрофона гласът му се отрази в залата като литавра. — Да започваме.
Той се наведе да подреди листовете. Патолозите бързо прекъснаха разговорите и заеха празните редици. Калвин започна срещата по начина, по който го правеше Бингъм, когато беше на линия. Първо представи резюме на статистиката от изминалата седмица.
Когато гласът му забръмча равномерно, мислите на Лори се зареяха. Макар по принцип да съумяваше да отдели професионалните проблеми от личните си тревоги, в момента това й бе невъзможно. Проблемът беше, че нямаше представа какво трябва да прави, ако страховете й се сбъднеха.
Вратата към коридора от лявата й страна се отвори рязко и Джак влезе. Калвин спря презентацията си и го погледна саркастично:
— Радвам се, че ни удостоихте с присъствието си, д-р Степълтън.
— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Джак и намигна на Лори, след което вдигна
