предизвикала с нещо, както онзи флотски офицер?
— А, това ли било? Мислите, че аз съм убила Сюзан Чапман? Хей, няма начин! Искам да кажа, че Сюзан и аз може да сме имали пререкания, но това е дребна работа, например тя винаги ми даваше най-тъпите случаи или ми се сопваше, че съм се забавила с две секунди. Няма начин да я убия! Хайде! Да не мислите, че съм побъркана?
— Трябва да сме сигурни, че поведението ти е безупречно. Бях пределно ясен, когато те въведох в програмата. Спомни си!
— Абсолютно — произнесе Джаз убедено.
— Доволна си от възнаграждението и предполагам, че това чудовище, в което седим в момента, ти създава наистина приятни емоции, нали?
— Няма никакво съмнение. Щастлива съм наистина.
— Добре! А сега имам ли думата ти, че ако възникне някакъв проблем — какъвто и да е той — ще ми се обадиш на специалния номер, който ти дадох? Вярвам, че още пазиш номера.
— Мислех, че този телефон е само за спешни случаи.
— Не само. Искам да ми се обадиш, дори ако ти се е наложило да направиш нещо извън обичайното, особено такова, което би могло да предизвика разследване като това, до което ще доведе убийството на дежурната сестра. Запомни! Казах ти от самото начало, че за нас сигурността е от изключително значение, тъй като всеки пробив може да изложи цялата операция на риск. Сигурен съм, че не би го искала.
— Разбира се, че не.
— Имаме предвид всякакви обезпокоителни разследвания, особено ако по някакъв начин си замесена.
— Съгласна съм.
— Тогава ще се видим насаме.
— Определено.
Господин Боб се обърна към мъжа, който го придружаваше.
— Има ли нещо, което да искате да кажете или да попитате док Джей Ар?
— Колко дни седмично посещавате този спортен клуб? — обади се господин Дейв. Той разплете ръце и се приведе леко напред.
Джаз вдигна рамене.
— Не знам, може би пет или шест, понякога дори седем. Защо?
— Освен апартамента или болницата, това ли е мястото, където прекарвате най-много време?
— Предполагам, че да.
— Имате ли гадже или близка приятелка?
— Не — завъртя глава тя. Макар да не можеше да види лицето му, от гласа му усети, че е по-млад от господин Боб.
— За какво, по дяволите, са всичките тези въпроси?
— Винаги искаме да познаваме агентите си — каза господин Боб — и с колкото повече факти разполагаме, толкова по-добре ги познаваме.
— Струва ми се, че по-скоро се касае лично до мен.
— Такъв е характерът на тази операция — усмихна се господин Боб. Зъбите му изглеждаха особено бели на мъждивата светлина. — Имаш ли някакви други въпроси към нас?
— Да. Какви са истинските ви имена? — засмя се тя нервно. Почувства се в неизгодна позиция от това, че те знаят толкова неща за нея, а тя за тях — нищо.
— Съжалявам, това е тайна.
— Е, тогава нямам други въпроси.
— Окей — кимна господин Боб. — Имаме нещо за теб: следващото име. Вярвам, че ще се справиш с него още довечера.
— Абсолютно! Следващите четири нощи съм на смяна, така че имам възможност. Кое е името?
— Кларк Мълхаузън.
Тя го повтори. Получавайки новата мисия, напълно се отърси от шока, причинен от внезапната поява на двамата мъже в колата й и от споменаването на убийството на Чапман. Тя, казано с нейните думи, бе скочила право във водата.
— Значи ще го направиш тази вечер?
— Считайте го за направено — каза Джаз убедено с тънка усмивка.
Господин Боб отвори вратата и излезе, същото стори и придружаващият го мъж.
— И помни!
— Никакви вълнички — повтори тя, но не бе сигурна, че я е чул, тъй като и двете врати се затвориха едновременно докато говореше. Проследи с поглед двамата мъже, докато се движеха покрай редиците коли към спрения Хамър, пълно копие на нейния. Не го беше забелязала при влизането си в гаража. Щом двамата влязоха в кабината тя запали двигателя и гумите се отделиха от бетона.
— Е, какво мислиш? — обърна се Дейвид Розенкранц към Робърт Хоторн.
Боб седеше на шофьорската седалка гледаше напред и пръстите му бавно почукваха по волана докато прехвърляше през ума си разговора с Джаз. Още не беше запалил двигателя. Дейв беше на съседната седалка и гледаше с немигащи очи шефа си.
— Не знам — отвърна най-накрая Боб и разпери ръце. Поклати глава и се обърна към своя подчинен. Боб беше едър, атлетичен мъж с груби черти, което контрастираше с изискания му италиански костюм. Страстта към красивите дрехи бе относително нова. По-голямата част от живота си беше прекарал във военна униформа кръстосвайки света в специални операции като член на Специалните военни сили. — Тази операция е класически Параграф 22. Употребихме толкова усилия да намерим и да култивираме това „бонбонче“, което да проведе мисиите без угризения, а сега се налага да се справяме с налудничавостта й. Костелив орех. Можеш ли да си представиш, опитала се да застреля онзи военен само защото искал да спи с нея?!
— Все още ни трябва — каза Дейв. Беше към двайсет и петгодишен, почти на половината на възрастта на Боб, малко по-слаб, но също атлетичен. Беше вербуван от Боб в затвора, където двамата бяха прекарали известно време: Боб заради това, че почти е убил човек, направил грешката да се приближи към него в бара, а Дейв за голяма кражба.
— Вярно е, че е най-доброто, с което разполагаме — съгласи се Боб. — Точно затова се колебая. С нея трябва да се действа предпазливо. Даваме й името и бам! — човекът предава богу дух още същата нощ. Няма никакви колебания и извинения от рода на: нямаше как, трябва да се съобразявам с толкова хора и други от сорта. Но както вече й намекнах, страхувам се, че в някакъв момент могат да й избият бушоните.
— Мислиш ли, че е замесена в убийството на онази сестра?
— Честно казано, представа нямам, въпреки че не бих се учудил. В същото време знам, че не би го сторила за някакви си петдесет долара, така че може би става дума за нападение. Наистина не знам. Надявах се, че ще я изненадаме.
— В началото, когато ти произнесе името на сестрата, тя не реагира почти никак, но след това сякаш се разтревожи.
