— Нека да позная — произнесе той накрая. — Ще се омъжваш и искаш да ти бъда кум.
Вини се изхили толкова силно, че без малко да се задави.
— Хей, не е смешно — възмути се Джак, макар че и той започна да се смее.
— Джак — прекъсна го Лори хладно, — опитвам се да бъда сериозна.
— Аз също — успя да каже той. — И понеже не отричаш, че ще има сватба считам се за осведомен, но се боя, че ще се наложи да откажа предложението за кум. Има ли нещо друго?
— Джак! — повтори тя отчаяно. — Не се каня да се омъжвам. Трябва да поговорим за нещо, което засяга и двама ни.
— Окей, дадено. Целят съм слух.
— Няма да говоря тук в залата за аутопсии.
Джак направи жест с ръка.
— Че какво й е лошо на залата? Тук се чувствам като у дома си.
— Джак! Можеш ли да бъдеш сериозен поне за миг? Казах ти, че е важно.
— Добре, добре! Кое друго място ще е по-подходящо според теб? Ако ми дадеш половин час, можем да се срещнем горе в офиса и да побъбрим на чашка кафе от онова, дето Вини го прави. Единственият проблем е, че другите ще започнат да прииждат за началото на работния ден. Или може би предпочиташ да се срещнем на възхитителния втори етаж и да си вземем нещо прелестно от автоматите за продажба на храна? Кое избираш?
Тя се взря в него през маската му.
— Това, на което се надявам е да вечеряме заедно тази вечер, може би в „Елиъс“, ако успеем да си резервираме маса. — „Елиъс“ беше ресторант, който имаше специално място в техните продължили дълго отношения.
Джак я изгледа продължително. Макар предишния ден да не бе повярвал много-много на Лу, внезапно се запита дали все пак нямаше зрънце истина в думите му. В същото време си напомни, че не е в настроение да се унижава повече.
— Какъв е проблемът с твоя Ромео? Да не би да е болен днес?
Вини се изхили отново, но побърза да се наведе надолу, когато Лори го изгледа свирепо.
— Не знам — продължи Джак. — Съобщаваш ми го в последния момент, като се има предвид, че се канех тази вечер да играя боулинг извън града.
Вини не издържа и се отдалечи. Той отиде при мивката и започна да си търси работа.
— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за малко? — попита го отново Лори. — Така не го правиш по- лесно.
— Не го правя по-лесно? — Той въпросително вдигна вежди. — Става интересно. От месеци се опитвам да прекараме вечерта заедно, но ти се оказваше винаги заета с някакво културно мероприятие.
— Първо — не са месеци, а месец, и второ — покани ме два пъти, точно когато наистина имах планове. Налага се да говоря с теб, Джак. Ще можем ли да се видим тази вечер или не?
— Звучи сякаш наистина си силно мотивирана за това рандеву?
— Силно мотивирана съм, да — съгласи се Лори.
— Добре тогава. Довечера. В колко?
— Добре ли е в „Елиъс“?
Той вдигна рамене.
— Става.
— Тогава ще се обадя да видя мога ли да направя резервация и ще ти се обадя. Трябва да го направя по-рано, тъй като днес е петък.
— Добре — каза Джак. — Ще чакам да ми се обадиш.
Лори кимна кратко и се отдалечи по посока на вратата.
Беше доволна, че успя да убеди Джак за тази среща макар да се страхуваше от реакцията му, след като чуеше новината.
След като се преоблече, тя се качи на четвъртия етаж. Имаше намерение да се отбие за малко при Питър, да му даде малко кураж в усилията му и да разбере дали не е напипал нещо интересно при Собчак или Люис. Заета със собствените си мисли, дори не й хрумна, че може да налети на директора на лабораторията, Деврис. За съжаление, той беше в офиса на Питър и в момента му четеше конско, докато Питър го гледаше с овче изражение. Лори бе пристигнала в разгара на скандала.
— Тъкмо навреме! — изрева Джон. — Самата самодива!
— Моля? — попита Лори. Усети, че раздразнението й се надига.
— Както изглежда, успяла си да придумаш Питър да ти стане личният лабораторен роб — озъби се Джон. — Говорили сме за това и преди, Д-р Монтгомъри. С ниския бюджет, който ми е определен за тази лаборатория, никой не се ползва със специални привилегии, а чака толкова, колкото се налага. Ясен ли съм или трябва да го запиша някъде, така че да го виждате? Освен това може да сте сигурна, че д-р Бингъм и д-р Уошингтън ще бъдат уведомени за тази ситуация. А сега искам да напуснете лабораторията — И за да подчертае думите си, той посочи недвусмислено към вратата.
Известно време Лори местеше поглед от него към Питър и обратно. Последното, което искаше беше да създаде неприятности на Питър, затова се въздържа да каже на Джон какво мисли за него. Вместо това си пое въздух дълбоко и се върна в офиса си. Замисли се за телефонния разговор, който трябваше да проведе. Мечтаеше за него от момента, в който бе разбрала, че е бременна. Имаше чувството, че точно той ще я убеди в истинността на този факт. Неудържимо искаше да има деца, но сега не беше моментът и тя се питаше какво й беше станало, че да е готова да поеме този риск.
Протегна се за телефона и неохотно набра централата на „Манхатън Дженерал“. След сигнала помоли да я свържат с офиса на д-р Лора Райли. Беше благодарна на Сю, че я е свързала с гинеколожката. Все пак беше добре да не отива при случаен лекар.
Когато секретарката на д-р Райли отговори, Лори помоли да я запишат за преглед.
— В кой месец сте?
— В седмата седмица.
— Значи трябва да дойдете да ви видим следващата или по-следващата седмица. — Настъпи пауза. Лори усети, че ръката й трепери.
— Какво ще кажете за следващия петък? — попита секретарката. — Точно след седмица, в един и половина.
— Чудесно — отвърна Лори. — Благодаря, че ме вмъкнахте в графика си.
— Моля ви. Как се казвате?
— Извинявайте, че не ви се представих. Аз съм д-р Лори Монтгомъри.
— Д-р Монтгомъри! Помня ви. Говорих с вас вчера.
Лори примига. Тайната й вече бе публична. Макар, че никога не бе срещала секретарката, онази жена вече знаеше ужасни, лични и най-съкровени подробности за живота й, с които тя още не бе решила как ще се справи. Трудният избор й предстоеше.
— Поздравления! — изчурулика веселият глас. — Изчакайте малко! Сигурна съм, че д-р Райли ще иска да ви поздрави.
Без никаква възможност да отговори, тя се улови, че стои, притиснала слушалката към ухото си и слуша музиката, която идваше отсреща. За един кратък миг си помисли дали да не затвори, но реши, че не бива да го прави. Погледът й отново падна върху купчината смъртни актове от Куинс. Разтревожена, тя вдигна първия и започна да чете. Пациентката се казваше Кристин Свенсън, двадесет и тригодишна, приета в „Свети Франциск“ за отстраняване на хемороиди. Лори поклати глава. Каква трагедия! Сега собствените й проблеми изглеждаха по-малки, сравнени със смъртта на една здрава млада жена, влязла в болница за общо взето безобидна операция.
— Д-р Монтгомъри! Току-що научих добрата новина. Поздравления!
— Наричайте ме Лори.
— А вие мен — Лора.
— Да ви кажа, не знам дали поздравленията са най-подходящото. За да съм напълно откровена това беше неочаквана и по-скоро ненавременна изненада за мен, така че не знам как трябва да се чувствам.
