— Разбирам — каза лекарката, овладявайки възторга в гласа си. След това добави: — При всички положения трябва първо да се уверим, че вие и плодът сте напълно здрави. Има ли някакви проблеми?
— Сутрешно гадене, което по-нататък преминава от само себе си — смутолеви Лори.
— Уведомете ни, ако нещата се влошат. Има много начини да се справим с това и то е описано в хилядите издадени книги за жени във вашето положение. Съветът ми е да стоите по-надалеч от най- консервативните, защото направо ще ви побъркат и ще ви накарат да си мислите, че не можете да правите нищо друго, освен да си вземате топли бани. Е, както се разбрахме, до следващия петък!
Лори й благодари и затвори телефона. Изпита облекчение и понечи да вземе принтираните копия за случаите от Куинс и да ги подреди пред себе си върху бюрото. Движението й предизвика едно почти подсъзнателно неприятно усещане на същото място, където бе усетила болката докато беше в съблекалнята. Запита се дали не трябваше поне да спомене за това на Лора Райли. Сигурно трябваше, но сега нямаше да й звъни. Щеше да й го каже, когато отидеше на преглед или ако болката започнеше да се появява по-често или се усилеше. Не беше споменала също, че е позитивна за маркера на BRCA1, но и това щеше да почака, докато се срещнат следващата седмица.
С листовете в ръка, Лори се протегна отново към телефона, но се разколеба и ръката й остана върху слушалката. Трябваше да звънне на Роджър най-малкото за да му обясни странното си поведение, когато бе в офиса му. Но сега не знаеше какво трябва да му каже. Все още нямаше желание да му съобщи цялата истина по различни причини, но знаеше, че би трябвало да каже нещо. В крайна сметка реши да използва за оправдание проблема с BRCA1, както веднъж вече бе направила.
Тя вдигна слушалката и набра директния му номер. Това което наистина я мотивираше беше папката с документи от случаите в Куинс, за които можеше да говори с него. Въпреки хаоса в мислите й бе стигнала до идеята, че може би в тях се крие разковничето на загадката.
14.
Когато пристигна в „Манхатън Дженерал“, я въведоха направо в офиса на Роджър. Той вече я очакваше. Стана, затвори бързо вратата и я прегърна силно. Тя му отвърна, макар и не със същия жар. Ако бе забелязал сдържаността й, то не го показа. Отиде до двата стола с високи облегалки и ги обърна един към друг точно както го беше направил предишния ден. Сложи я да седне на единия, а той самият се отпусна на другия.
— Радвам се да те видя. Липсваше ми миналата нощ. — Беше се навел напред към нея, подпрял лакти на коленете си. Беше толкова близо, че Лори можеше да усети афтършейва му. Денят му току-що бе започнал. По изгладената му риза личаха издайническите гънки от кутията, в която я бяха сложили от обществената пералня.
— И аз се радвам да те видя — усмихна се тя и му подаде следователските рапорти и смъртните актове на шестимата пациенти от Куинс. Не беше успяла да ги ксерокопира, но нямаше значение. Можеше лесно да ги прехвърли отново.
Роджър прегледа страниците бързо.
— Мили Боже! Досущ еднакви са като нашите, приличат си дори по това, че са се случили по едно и също време сутринта.
— Точно това имах предвид. Ще знам повече, когато получа болничните картони. Но нека предположим сега за по-голямо удобство, че са огледални образи. На какво те навежда това?
Той погледна към листовете, помисли за миг и вдигна рамене:
— Че броят случаи се удвоява. Вече имаме дванайсет, а не шест. Не, тринайсет са, ако включим и смъртния случай през миналата нощ. Предполагам, че си чула за Кларк Мълхаузън. Ти ли ще правиш аутопсията?
— Не, Джак я прави — отвърна Лори. Беше разказала това-онова на Роджър за предишните им отношения с Джак, включително и това, че са били гаджета. Роджър възприе новината с невероятно самообладание, което я накара да изпита уважение към зрелостта и самоуважението му, след което никога повече въпросът не бе повдиган.
— Погледни датите на случаите в Куинс — предложи Лори.
Той отново прелисти страниците.
— Всичките са от края на есента през миналата година. Последният е от края на ноември.
— Именно. Всички са станали много бързо един след друг, в рамките на малко повече от седмица. Това говори ли ти нещо?
— Явно имаш нещо предвид. Защо не ми кажеш?
— Слушай! Ние с теб сме единствените, които предполагат, че си имаме работа със сериен убиец, но и на двамата ръцете ни са вързани. Не мога да отида и да накарам Патологическия да излезе с такова становище за начина на смъртта, както и ти не можеш да признаеш пред болничната администрация, че има проблем. Това, с което се сблъскваме в случая, е инерцията на институциите. Бюрократите по-скоро ще прикрият проблема отколкото да ги накараш нещо да свършат.
— Права си.
— Това, което ни възпрепятства от една страна е, че поради ниското ниво на смъртност в твоята болница тези смъртни случаи не са влезли още в полезрението на шефовете. Продължавам да си мисля, че е нещо, свързано с токсикологията.
— Не са ли открили нещо подозрително?
Тя поклати глава:
— И шансовете, че може да го направят в близко бъдеще, намаляват рязко. Боя се, че опърничавият ни директор на лабораторията разкри тайните ми усилия тази сутрин. След като го познавам, повече от сигурна съм, че отсега нататък каквото и да дам в лабораторията, ще го оставя за най-накрая. И когато на пробите им дойде редът, няма да им обърне нужното внимание.
— И какво мислиш да правиш тогава?
— Явно сами трябва да се опитаме да открием кой убива пациентите и да направим нещо, за да предотвратим още безсмислени смърти.
— Знаем го практически едва от един ден!
— Да, но досега сме работили ограничавани от нашите институции и позициите на работните си места. Мисля, че трябва да направим нещо друго и че тези случаи в Куинс ни предоставят възможност. Ако става въпрос за убийства, то имаме работа с един, а не с двама или повече убийци.
— Схващам накъде биеш.
— И тъй като „Свети Франциск“ е също институция на „АмериКеър“, ти би трябвало да имаш достъп до базата данни на личния им състав. Позицията ти е възможно най-подходяща за получаване на подобна информация. Това, от което се нуждаем е списък — от санитарите до анестезиолозите, които са работили нощна смяна в „Свети Франциск“ през есента и в „Манхатън Дженерал“ през зимата. Получим ли този списък, ще проверим хората един по един. В този пункт идеята ми е малко неясна, но ако успеем да отделим поне няколко вероятни заподозрени, може би ще накараме болницата или Патологическия да обърнат внимание.
Роджър се усмихна.
— Мисля, че ще мога да измъкна тази информация и нищо чудно оттам да излезе нещо. Питам се дали наистина ще има такъв списък.
— Мина ми през ума, че ако става въпрос за убийства, тогава трябва да е някой, който има значителни познания в областта на физиологията, фармакологията, та дори и в съдебната сфера. От друга страна ние вече знаем как той или тя го правят.
— И двамата знаем коя група лекари са най-осведомени в това отношение.
— Коя?
— Анестезиолозите.
Лори кимна. Беше истина, че анестезиолозите най-лесно могат да ликвидират пациент, но не й се искаше да повярва, че лекар е способен да извърши подобно нещо.
— Какво ще кажеш да проверим тази идея? — попита тя. — Знам, че е петък и никой не гори от желание да получи нова задача и да седне пред лаптопа си точно преди уикенда. Но ние с теб трябва да
