Сто деветдесет и девет, двеста, броеше си наум Джаз, преди да спре коремните преси. Легна по гръб върху наклонената плоскост с ръце под главата, докато се взираше в панелите на тавана на залата за тренировки. Почувства се изморена — беше направила по две серии от всяко упражнение с различни тежести. Такова усилие винаги имаше върху нея пречистващ ефект — изчистваше ума и възвръщаше увереността й в себе си. Тя затвори очи и се отпусна, въпреки, че главата й се намираше по-ниско от останалата част на тялото.
Проблемът беше, че продължаваше да се тревожи за гафа с Люис и Собчак — до такава степен, че не можеше да спи. Преди тези два случая бе изпълнила десет мисии без дори намек за провал. Дразнеше я, че хората могат да причиняват толкова затруднения, особено Люис — като я хвана и издраска ръката й. И Собчак направи каквото можа — да започне да се върти и да пъшка в най-неподходящия момент. Единственото хубаво беше, че тази противна ситуация я беше накара да стигне до края, що се касае до Сюзан Чапман. Беше си фантазирала как един ден ще се отърве от нея и ето, че бе станало.
Тя стана и погледна в огледалото зачервеното си и изпотено лице. Взе хавлиената кърпа и попи челото си, преди да хвърли поглед към стенния часовник. Макар по същество да бе направила двойна тренировка, това й бе отнело само трийсет минути повече.
Докато се оглеждаше наоколо, хвана неизбежните потайни погледи на по-голямата част от мъжкото население в залата, включително русокосия господин Айви лига, когото отдавна не беше виждала. В настроението, в което се намираше, почти й се прииска той да се опита да я заговори отново. Но този път нямаше да е толкова мила.
Знаейки, че трябва да побърза, ако иска да се захваща с работата си по-рано, тя се насочи към съблекалните. Сега, когато бе потиснала раздразнението си от затрудненията с Люис и Собчак, можеше да мисли по-ясно. Вината не беше нейна. Тя извъртя ръката си и погледна все още незарасналите следи. Не можеше да повярва, че онзи глупак беше имал смелостта да я одере по този начин и силно се надяваше да не е ХИВ-позитивен. Определено си заслужаваше онова, което му се случи. В бъдеще, напомни си тя, трябваше да се пази и да внимава повече. Колкото до гафа със Собчак, виновна бе Чапман, но вече и тя беше история, така че нямаше за какво да се тревожи.
Хвърли влажната кърпа в коша и си взе една изстудена кока кола от пълната с лед кофичка от инокс. Огледа се да се увери, че никой не я е видял и продължи. Дръпна халката на изпотената кутийка и отпи дълга глътка.
Участието в операция „Пресяване“ беше най-хубавото нещо, което се беше случвало в живота й досега и тя потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако не се беше отървала от Чапман. Или, още по- лошо, ако Чапман бе отишла директно при контрольорката на сестрите, вместо да се отправи към колата си. Дори не й се мислеше, защото всичко, за което беше работила, щеше да отиде по дяволите. Като се върна мислено към началото, когато се започна с господин Боб, тя реши, че не бива да позволява нищо и никой да застава между нея и новопостигнатия й успех. Непосредствено преди да дойде на тренировка, бе проверила по Интернет сметката си. Както и очакваше, балансът й наближаваше петдесет хиляди долара. Дори само гледането на числата я караше да се чувства сякаш е умряла и е възкръснала в рая.
— Здравей — извика някой. — Разбрах, че си сестра, а не неврохирург!
Джаз спря и се обърна по посока на гласа. Беше онази дебелана, увита в хавлиената кърпа.
— Познавам ли те?
— Каза ми, че си неврохирург — каза жената пренебрежително. — И като един доверчив човек, каквато съм, взех, че ти повярвах. Е, вече знам, че нещата са различни.
От устата на Джаз се изтръгна подигравателен смях. Спомняше си смътно, че го е казала, но фактът, че тази лоена топка й го припомня и че имаше смелостта да го изрече, беше лоша шега.
— Защо не си гледаш работата, свиня такава? — сряза я Джаз и продължи, преди онази да може да й отговори. Тръсна глава и се запита дали да не започне да посещава друг здравен клуб. Тук досега й досаждаха главно мъжете, но сега започнаха да го правят и жените и може би беше време да се маха.
Тя не се задържа дълго под душа, нито пък се разтакава с обличането. Когато навлече огромното яке, провери джобовете, както правеше винаги. Напипа Глока и клетъчния телефон и огледа гардеробчето, за да се увери, че не е забравила нещо.
Докато слизаше с асансьора надолу се запита кога ли ще получи следващата мисия. Надяваше се да е скоро и то не само заради парите. С възникналите проблеми при последните два случая съществуваше реална възможност да я разкрият и тя се тревожеше да не започне да изпитва страх. Беше се научила да се справя с такива негативни мисли по време на работата си при военните. Номерът беше да се хвърли с главата надолу във водата.
На горното гаражно ниво тя се насочи към очакващата я кола. Хамърът блестеше под студената флуоресцентна светлина и изглеждаше внушително, въпреки, че вече не бе толкова нов. На задния ляв панел личеше петно от жълта боя и лека вдлъбнатина от последната надпревара с едно такси. Не можеше да се каже, че се радва на тези дефекти по иначе безупречната повърхност на возилото, но щетите по таксито и гнева на таксиметровия шофьор компенсираха тези недостатъци.
Беше изминала десетина стъпки, когато активира дистанционното, за да отключи, но чу механично по- тракване — знак, че вратите не са заключени. Тя погледна отражението си в тъмните прозорци и прокара пръсти през косата си. Отвори вратата откъм шофьорската седалка, хвърли сака с екипа си на съседното място и се плъзна зад волана. Когато пъхна ключа да запали двигателя в очакване да чуе познатото изръмжаване една ръка я хвана за рамото.
Тя подскочи. Изви се толкова бързо, че удари бедрото си във волана, но успя да погледне към задната седалка. В полуосветената кабина, изглеждаща мрачна заради тъмно оцветените стъкла можа да види силуетите на двама мъже. Лицата им тънеха в сянка. Докато отчаяно се бореше да провре ръка в джоба на якето си и да вземе Глока единият от непознатите заговори:
— Здрасти, доктор Джей Ар.
— Мили боже, господин Боб! — избъбри тя и се отказа от Глока. Вместо това се плесна по челото: — Изплашихте ме до смърт.
— Намерението ни не беше такова — произнесе мъжът без сянка на извинение. — Просто проявяваме дискретност. — Той седеше точно зад нея, леко приведен напред. Другият мъж бе скръстил ръце гърдите си.
— Как, по дяволите, влязохте вътре? — попита ги тя. Опитваше се да хвърли поглед към непознатия, докато триеше удареното във волана място на бедрото си.
— Лесно. Задържахме един ключ, когато ти дадохме колата. Бих искал да ти представя един мой колега: д-р Дейв.
— Не ви виждам добре — оплака се тя. — Може ли да включа осветлението?
— Не е необходимо и предпочитам да не го правиш.
— Но какво търсите тук?
— Дойдохме за потвърждение.
— Потвърждение за какво?
— Просто искаме да сме сигурни, че двамата пациенти, чиито имена получи вчера, са наказани.
— Абсолютно. Направих го миналата нощ. Тя почувства, че пулсът й се ускорява. Разтревожи се, че господин Боб е научил по някакъв начин за засечките.
— Става въпрос за една медицинска сестра намерена убита на паркинга на „Манхатън Дженерал“, както се предполага — за една нищо и никаква петдесетачка. Може ли да ни кажеш нещо за този неприятен инцидент?
— Нищо. Не съм чула нищо. Кога се е случило? — Джаз прокара език по вътрешната част на устата си. Беше суха като кост. Но не отмести поглед, нито пък започна да се върти на седалката, припомняйки си опита от военните разпити.
— Тази сутрин между седем и осем. Името й е Сюзан Чапман. Познаваш ли я?
— Сюзан Чапман? Разбира се, че я познавам. Беше некадърната сестра, която дежуреше на моя етаж.
— Така си и помислихме, и честно казано — разтревожихме се. Искаме да се уверим, че не си замесена, имайки предвид репутацията ти, док Джей Ар. Знам, че онзи чиновник, онази отрепка в Сан Диего си го е просил и ти си стреляла по него, макар и да не е било фатално. Сигурна ли си, че Сюзан Чапман не те е
