въпросително вежди. Беше седнала на стола, на който той винаги сядаше. Той я стисна за рамото, преди да мине на предната редица и да заеме седалката точно пред нея. Главата му напълно закриваше изгледа към Калвин, което правеше още по-трудно съсредоточаването й.
След статистиката Калвин премина към обичайното обсъждане на административните проблеми, които обикновено опираха до финансирането на по-отдалечените градски части. Вместо да слуша, Лори гледаше Джак. Въпреки, че току-що беше седнал, главата му издайнически клюмна, което показваше, че е задрямал. Ако Калвин забележеше, щеше да вдигне скандал пред всички.
Но той или не бе забелязал, или игнорира проявеното неуважение, защото завърши с бележките си без да направи сцена и представи шефа на бруклинския офис, д-р Джим Бенет.
Когато Дик Катценбърг от Куинс застана зад микрофона и започна да говори, Лори си спомни за кокаиновия заговор преди дванайсет години. Беше четвъртъчна конференция и тя нямаше представа, че ще се обсъждат нейните случаи със свръхдоза последвалата дискусия се бе оказала от голяма полза благодарение на Дик Запита се защо идеята да подложи на такова обсъждане случаите от „Манхатън Дженерал“ не й бе хрумнала досега. Помисли си, че може да повдигне въпроса, но след това промени мнението си. Беше прекалено стресирана за да говори пред всички. От друга страна сега Калвин явно беше в достатъчно добро настроение.
След края на презентацията на Маргарет Хауптман Калвин се изправи на подиума и попита дали някой не иска да се изкаже по друг въпрос. Предложението беше проформа и рядко някой се възползваше от него, тъй като всички бързаха да си тръгнат. След миг на болезнена нерешителност, Лори вдигна ръка Калвин я забеляза веднага и вече нямаше връщане назад. Джак се извъртя на седалката си с раздразнение.
Тя се насочи вдървено към подиума. Усети надигащия се в нея адреналин — говоренето пред група винаги я плашеше. Нагласи микрофона и се изруга наум, че сама се бе поставила в такова положение. Сякаш стресът не й стигаше!
Погледна към Калвин и можеше да се закълне, че очите му гневно се присвиха. Усети, че той знае какво предстои и че не го одобрява. Тя се обърна към Джак и в мига, в който очите им се срещнаха той вдигна пръст и го насочи към главата си в красноречив жест.
Почувства се още по-несигурна. Като се опитваше да не среща очите както на Калвин, така и на Джак, тя си пое дъх и започна да описва внезапните смъртни случаи, върху които бе работила в последно време. За шест седмици случаите се бяха увеличили на шест, и си приличаха като две капки вода: умираха млади, здрави хора в рамките на двадесет и четири часа след претърпяна рутинна операция. Обясни, че не е имало никаква патология и микроскопски-те анализи са отрицателни. Накрая обобщи, че макар токсикологичните изследвания да не показват наличие на някакви предизвикващи аритмия агенти, може да се допусне, че начинът на смърт не е естествен, нито пък се дължи на случайно стечение на обстоятелствата.
Гласът й секна. Устата й беше суха и с удоволствие би пийнала вода или нещо друго. Намекът от монолога й бе схванат мигновено от присъстващите и след няколко секунди тишината в конферентната зала бе нарушена. Някой беше вдигнал ръка и Лори извика името му.
— Как стои въпросът с електролитите: натриевия, калиевия и особено калциевия?
— От лабораторията ни увериха, че всичките електролити са от обичайните сигурни източници и са напълно нормални — отвърна Лори и се обърна към следващия.
— Има ли нещо общо между пациентите, освен че са били млади, здрави и току-що са претърпели операция?
— На пръв поглед не. Поразрових се, но не открих нищо освен онова, което вече ви споменах. Със случаите са се занимавали различни лекари, процедурите са различни, анестетичните агенти са различни и назначените медикаменти в повечето случаи — също, дори следоперативните болкоуспокояващи.
— Къде се е случило?
— Всичките шест случая са били в една и съща болница: „Манхатън Дженерал“.
— Която е с изключително нисък процент на смъртност — намеси се Калвин. Беше му писнало. Той се изправи, приближи се до подиума и избута Лори с тромавото си туловище. Взе микрофона и от радиоговорителите се разнесе остър писък.
— Да наричаме тези отделни случаи „серия“ е заблуждаване и предрешаване, защото — както д-р Монтгомъри сама призна — те не са свързани. Казах на д-р Монтгомъри това и преди, казвам й го отново. Казвам също така и пред многоуважаемото събрание, че това са вътрешни работи и не трябва да излизат извън тези стени. Няма да позволим Патологическия център да загуби бляскавата си репутация на един от важните градски центрове по здравеопазване с разпространяването на непотвърдени слухове.
— Но шест са твърде много, за да е случайно съвпадение — намеси се Джак. Беше се оживил, когато Лори започна да говори. Беше се отпуснал на стола с вдигнати върху предната седалка крака.
— Бихте ли проявили по-голямо уважение, д-р Степълтън? — прогърмя Калвин.
Джак спусна краката си на пода и изправи гръб:
— Четири е границата шест обаче са прекалено много, когато са от една и съща болница. Макар да продължава да ми се струва, че става въпрос за нещастни случаи. Нещо в болницата е повлияло върху проводящите системи на пациентите.
— Мой колега в Куинс току-що ми припомни, че ние също видяхме няколко подобни случая — обади се Дик. — И си спомняме, че в демографско отношение бяха напълно еднакви: всичките сравнително млади и по общо мнение — здрави. Последният случай беше преди няколко месеца. Едва когато започнахме да проявяваме по-голямо любопитство те спряха и като резултат излязоха от радара ни. Доколкото си спомням, във всички заключения пишеше, че смъртта е естествена, макар да не бе открита никаква патология. Знам със сигурност, че токсикологията беше отрицателна при всички, защото непрекъснато следях случаите.
— Бяха ли следоперативни? — попита Лори. Беше застанала отново пред микрофона възбудена и доволна. Излизаше, че „серията“ й е дублирана! И ако беше така, профилът на тези случаи би бил нещо повече от опит за ментално отклонение на вниманието, както й се струваше.
— Мисля, че да — кимна Дик. — Съжалявам, че не мога да бъда по-категоричен.
— Разбирам — усмихна се Лори. — Къде е станало?
— В „Свети Франциск“.
— О, работата става дебела — изкоментира Джак. — „Свети Франциск“ не е ли също болница на „АмериКеър“?
— Д-р Степълтън! — изрева Калвин. — Спазвайте поне малко приличие! Представете се, ако желаете да вземете участие в разговора.
— Да, това е институция на „АмериКеър“ — каза Дик, като се обърна към Джак, игнорирайки Калвин.
— Кога мога да получа имената и номерата им за достъп? — попита Лори.
— Ще ти ги изпратя по електронната поща веднага щом се върна в Куинс — успокои я Дик. — Или пък можем да се обадим веднага на секретарката ми. Мисля, че ще успее да намери списъка.
— Нека го направим колкото се може по-скоро — каза Лори. — Бих искала и болничните им картони.
— Имаш ги.
— Някакви други въпроси? Калвин сканира с поглед групата и приключи срещата — Ще се видим следващия четвъртък.
Когато повечето от присъстващите се изправиха и започнаха да коментират разговорите, Дик си запроправя път към Лори. Беше допрял ухо до клетъчния си телефон и описваше къде се намира папката върху бюрото му. Вдигна ръка и махна на Лори да го изчака.
В този момент тя видя Джак да излиза от залата. Беше се надявала да разговарят, особено след като я бе подкрепил по време на изказването й.
— Имаш ли върху какво да пишеш? — попита Дик.
Лори измъкна химикалка и един плик и той записа имената и номерата за достъп на починалите пациенти.
— Е, нататък продължаваш ти — усмихна й се той. — Обади ми се, ако имаш нужда от помощник. Наистина изглежда доста любопитно.
— Предполагам, че ще мога да измъкна всичко от базата данни, но ако не успея, ще ти се обадя. Благодаря ти, Дик! За втори път ми помагаш. Спомняш ли си онзи случай преди дванайсет години?
