който очевидно е запознат с работата на Мендел, докато е следвал в университета. Остави я да напява монотонно за гените и как определени апели могат да бъдат свързани с други алели, за да оформят специфични халотипове, които могат да се наследяват поколения наред.
Тук Лори се изключи и се концентрира върху тиковете на социалната работничка, които включваха като добавка постоянното прибиране на косата зад ушите и примигване, когато наблягаше на определени моменти. Но вниманието й отново се върна върху носовия тембър, когато чу, че става дума за единични нуклеотидни полиморфизми, което тя бързо започна да нарича съкратено — ЕНП. Това беше област от генетиката, за която Лори не знаеше много и бе чула едва в последно време.
— ЕНП са изключително важни — каза Ан. — Те са специални места в човешкия геном, където единичната нуклеотидна базова двойка се е променила при мутация — делеция или — макар и по-рядко — включване.
— А защо са толкова важни? — попита Лори.
— Защото милиони от тях са разпределени в целия човешки геном — като удобни маркери, които свързват наследствените със специфично абнормалните гени. Много по-лесно е да се тества за маркера, отколкото да се изолира и да се определи последователността на базите в рамките на засегнатия ген, макар ние да правим и двете, за да сме сто процента сигурни. Искаме да сме убедени, че даваме на пациента коректна информация.
— Да. — Лори отново изпита раздразнение. Споменаването на абнормални гени грубо я бе върнало в реалността, за да й напомни за какво всъщност се водеше този разговор. Не ставаше въпрос за интелектуално упражнение.
Изглежда забравила за състоянието й, и след като се консултира за пореден път с клипборда, Ан продължи монолога си. Лори внезапно почувства, че вече не издържа. Тя вдигна ръка, за да накара социалната работничка да спре. Жената се изкашля, спря на средата на изречението и я погледна въпросително.
— С цялото ми уважение — произнесе Лори, като се опитваше да звучи спокойно, — има нещо, което или не знаете, или сте забравили. Случайно съм лекар. Оценявам усилията ви, но предполагам, че истинската причина сега да съм тук е за да получа резултатите си от теста. Интересува ме къде са те. Затова бихте ли била така любезна да ми кажете?
Объркана, Ан отново погледна клипборда. Когато най-накрая вдигна очи, мигането й се беше засилило.
— Не знаех, че сте лекар. Видях, че пред името ви стои докторска титла, но не знаех какъв доктор сте. Никъде не пишеше, че сте доктор по медицина.
— Всичко е наред. Положителна ли съм за маркера на гена за BRCA1?
— Чакайте, още не сме говорили за последствията.
— Запозната съм с последствията и всички други въпроси, които мога да имам, ще отнеса директно към моя онколог. Не искам да прозвучи така сякаш не оценявам усилията ви — добави Лори, — но трябва да знам.
— Разбира се. — Социалната работничка се изправи в стола си и я погледна в очите. Сега нямаше никакви тикове. — Всъщност, позитивна сте за маркера за BRCA1, което се потвърди от подреждането на гена. Съжалявам.
Лори отмести невиждащи очи и прехапа устни. Макар да очакваше новината можеше да усети сълзите, които вече се събираха затова се опита да се стегне. Беше въпрос на принципи. Беше твърдо решена да не използва хартиените кърпички в кутията на масата.
— Добре — чу се тя да произнася. Чу, че жената срещу нея започна да говори, но не слушаше. Макар да чувстваше, че не е справедливо, тя обвиняваше и нея за тази вест.
Изправи се, изобрази една насилена усмивка и тръгна към вратата. Ръцете й бяха влажни. Чу, че Ан я последва и извика името й, но дори не се обърна. Прекоси приемната на клиниката с равномерни крачки и излезе в болничния коридор.
На първия етаж осъзна, че е заобиколена от забързани тълпи, които влизаха и излизаха. Анонимността й неочаквано успокои смута и вълнението в душата й. Срещу информационното гише имаше пейка и тя седна за малко. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да реши какво да прави после. Беше обещала на Сю да отиде в гинекологичната клиника и да си запази час при онколога, но докато седеше, почувства необходимост да си поговори с някого. Помисли си за Роджър и се запита дали срещата му не беше свършила.
Административната зона се намираше наблизо и когато свързващата врата се затвори зад гърба й, Лори осъзна, че предпочита тишината пред хаоса на болничния коридор. Обувките й не издаваха никакъв шум по килима. Като се опитваше да не мисли за тиктакащата бомба във всяка своя клетка тя тръгна към офиса на Роджър. Една от секретарките я позна и се усмихна:
— Д-р Русо вече е в кабинета си — каза тя и погледна към Лори иззад монитора на компютъра си.
Лори кимна признателно и се насочи натам. Вратата беше открехната. Роджър седеше зад бюрото си и пишеше нещо. Тя почука леко и той вдигна глава. Беше облечен както обикновено, когато бе в болницата. Носеше златиста вратовръзка материята и цветът, на която контрастираха приятно с изсеченото му, с постоянен загар лице.
— Не може да бъде! — Той стана — Преди две секунди ти оставих съобщение на гласовата поща. Какво съвпадение. — Той заобиколи бюрото и затвори вратата. Обърна се отново към нея, прегърна я и я целуна по челото. Не забеляза отпуснатите й ръце. — Радвам се, че си тук. Имам да говоря за толкова неща с теб. — Той обърна двата стола един към друг и махна с ръка на Лори да седне, след което седна и той.
— Не можеш да повярваш каква сутрин! Тук имаше още два постоперативни смъртни случая последната нощ, точно както предишните четири: и двамата млади и здрави.
— Знам — каза Лори със слаб глас. — Вече аутопсирах и двамата. Затова те търсих по-рано.
— И какво откри?
— Нямаше нищо: никаква патология — отвърна тя по същия вял начин. — Бяха като предишните четири.
— Знаех си! Знаех си! — Той възбудено размаха ръце. Изправи се и закрачи напред-назад из тесния кабинет. — Свиках спешно събрание на Комисията по заболеваемостта и смъртността тази сутрин, макар да се бяхме срещали само преди два дни. Представих двата случая като доказателство, че изминалите пет седмици не са били нищо друго, освен пауза. Убеждавах ги напразно, че трябва да направим нещо. Но не! Щели сме само да пуснем муха на медиите. Питах се дали да не се обадя анонимно в някоя телевизия, но май няма да го направя. Дори отидох в офиса на президента на болницата след срещата, за да се опитам да го убедя да промени становището си, но все едно, че разговарях със стената. Само успях да го вбеся.
Лори го гледаше как крачи, но не срещна очите му. В този момент не й беше до серията от подозрителни смъртни случаи в „Манхатън Дженерал“, но нямаше емоционалната сила да прекъсне страстното му излияние.
— После нещата се влошиха още повече — добави той, — имахме нападение в гаража тази сутрин. Мисля, че започвам да съзирам система във всичкото това. Никога досега не е ставало подобно нещо.
Роджър най-сетне спря и очите им се срещнаха. Изражението му показваше, че търси съчувствие и разбиране, но се промени веднага, щом забеляза лицето й.
— Защо си така омърлушена? — попита той. Наведе се към нея и бързо седна. — Съжалявам. Тук ти дрънкам за какво ли не, а ти си разстроена. Какво се е случило?
Лори стисна очи и изви глава на една страна. Внезапната му загриженост събуди отново чувствата, които бе изпитала в момента, когато Ан Диксън й беше съобщила новината. Тя усети ръката на Роджър върху рамото си.
— Какво ти е, Лори? Какво не е наред?
Отначало тя само поклати глава, борейки се с напиращите сълзи. Мразеше да проявява слабост. Изправи гръб и си пое дълбоко въздух, след което издиша шумно.
— Съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Аз се държах като пълен егоист, като безчувствено животно. Какво се е случило?
Тя прочисти гърлото си и започна да му разказва историята. Каза му за майка си и скорошната й операция, както и това, че самата тя е позитивна за мутиралия ген. Спомена и съвета на баща си да си
