— Всъщност не, и на пръв поглед дори няма смисъл. От друга страна медицината стана голям бизнес, а „АмериКеър“ е една огромна организация. Това означава, че съществуват чиновници, както и техните началници, които са толкова далеч от грижата за пациентите, че са забравили какъв е в края на краищата продуктът на компанията. Виждат всичко единствено в цифри.
— Това може би е истина — каза Лори, — но да се избавят от новите си здрави абонати… това е диаметрално противоположно на целта на всяка статистика.
— На нас може да ни изглежда така, но на мен ми се струва, че са замесени хора от високите етажи, които не можем да се надяваме да разберем. Може да съществува някакъв заговор, чийто смисъл все още да не успяваме да схванем.
— Може и така да е — замислено се съгласи Лори. Беше разочарована. Беше очаквала, че Джак ще предложи нещо.
Известно време седяха и се гледаха. Джак беше този, който наруши тишината.
— Нека те попитам нещо направо, което споменах долу в залата за аутопсии. Свързана ли е срещата довечера с подробности около факта, че се омъжваш, защото ако е така, ще се стигне до ексцесии. Просто искам да те предупредя.
Лори не отговори веднага, защото думите му й напомниха колко се е усложнил животът й. Беше й трудно да прецени всичко и да предвиди реакциите на всички.
— Тази тишина не предвещава нищо добро — изсумтя Джак.
— Няма да се омъжвам! — каза Лори с внезапен плам. — Казах ти го и докато бяхме долу, макар и не толкова определено. Казах ти, че се налага да говорим за нещо, което е свързано с мен и теб и с никой друг.
— Мисля, че тогава не включи този „никой друг“.
— Е добре, включвам го сега!
— Добре, добре. Успокой се! Аз съм този, който трябва да се разстройва, не ти.
— Щеше да се разстроиш, ако беше на моето място.
— Просто така го изтърсих, не мога да кажа нищо повече, ако нямам достатъчно информация. Но знаеш ли какво, Лори, мразя да общуваме един с друг по начина, по който го правим сега. Приличаме на двама слепци, които се блъскат в тъмното.
— Напълно си прав.
— Е, защо тогава не ми кажеш за какво трябва да говорим и всичко да се свърши?
— Не искам да говорим точно тук. Искам да сме далеч от Патологическия. Не е свързано с работата и няма причина да сме тук. Направих резервация в „Елиъс“ за шест без петнайсет.
— О! Вечеря ли ще е или късен обяд?
— Много смешно! — озъби му се Лори. — Предупредих те, че може да се наложи да е по-рано. Днес е петък и всичко е заето. Радвам се, че изобщо намерих маса. Ще дойдеш ли или не?
— Ще дойда, но ще е голяма саможертва от моя страна. Уорън ще е страшно разочарован, че няма да участвам в големия нощен баскетболен мач в петък. Е, всъщност това е лъжа. Откак ти се изнесе, играя направо отвратително, така че той не ме иска в отбора си. В момента на игрището съм персона нон грата.
— Ще се видим в „Елиъс“ — каза Лори, обърна се и излезе от стаята.
Джак стана от стола си, открехна вратата и надникна навън. Токчетата й вече чаткаха към дъното на коридора. В стъпките й не се усещаше никакво колебание, движеше се с бърза, стегната крачка.
— Хей! — провикна се той.
— Това, дето ти казах за саможертвата беше шега!
Лори нито намали крачка нито се обърна и след малко изчезна от погледа му.
Джак се върна и седна на стола пред бюрото си. Запита се дали не беше попрекалил със сарказма. Вдигна рамене, защото знаеше, че просто си е такъв, не можеше да се въздържи. Този вид остроумия се бяха превърнали в неговата защита срещу несигурността на живота. В настоящата ситуация се страхуваше да не би Лори да го унизи по някакъв начин. Представа нямаше какво крои тя. От друга страна коментарът на Лу, че искала да оправи нещата помежду им продължаваше да отеква в съзнанието му и го изпълваше с надежда.
Съчетанието от уличен баскетбол и работа беше обичайната утеха на Джак и тъй като в последно време не играеше добре, работата го поглъщаше изцяло. През изминалите пет седмици се беше превърнал в истински работохолик. За малко повече от месец с поемането на все повече случаи от кошмар на Калвин се бе превърнал едва ли не в негов любимец. Не само защото вършеше повече работа от всеки друг, но и защото го правеше бързо. Той се върна пред микроскопа и пробите, които току-що бе взел от хистологичната лаборатория.
Времето течеше. Чет се върна и Джак настоя да му върне петачката с обяснението, че облогът не е бил честен, тъй като Джак е бил сто процента сигурен. След още малко препирни Чет отново излезе и той продължи работата си. Вече се бе поуспокоил и почти бе успял да се откъсне от мислите за Лори.
— Хей, излез малко на въздух — извика един глас, изваждайки го от съсредоточеността му. Беше Лу Солдано, стоеше на прага и се усмихваше. — От пет минути те гледам и не си мръднал ни един мускул.
Джак му махна да влезе и премести стола на Чет срещу своя.
Лейтенантът се отпусна тежко и свали шапката си. Лицето му изглеждаше по обичайния начин — с полузаспало, отсъстващо изражение и сякаш бе набръчкал чело, за да държи очите си отворени.
— Току-що чух добрата новина — каза той. — Мисля, че е страхотно.
— За какво говориш?
— Идвам от офиса на Лори. Каза ми, че имате среща довечера в „Елиъс“ и че тя те е поканила. Какво ти рекох аз? Човече, тя иска да се съберете отново!
— Точно така ли ти го каза?
— Е, не точно с тези думи, но то си е ясно! Искам да кажа — нали
— Каза, че искала да говори с мен, но може да е за нещо, което не ми се ще да чувам.
— Господи, ама че си песимист! По-зле си и от мен! Жената те обича бе!
— Да бе, това е ново за мен! Впрочем, по какъв повод ти каза, че довечера ще се срещаме?
— Аз я попитах. Не крия, че искам отново да се съберете и тя го знае.
— Ще видим — рече Джак. — Е, казвай сега: за какво си дошъл?
— Странния случай „Чапман“, разбира се. Интервюирахме почти всички от болницата. За съжаление никой не е видял нищо подозрително, не че това е толкова странно. Но не стигнахме до никъде. Знам, че моят капитан е идвал да говори с Калвин Уошингтън.
— Това е вече странно. Калвин не знае нищо за случая и не е говорил с мен.
Лу вдигна рамене.
— Мислех си, че ти може да знаеш нещо. Така ли е?
— Още не съм получил пробите, но и те сигурно няма да ни кажат нищо. Ти взе куршумите, което общо взето е всичко, което можеше да се вземе от аутопсията. А какво ще кажеш за позиционирането на жертвата и за вероятността някой, който е влязъл в колата да я е застрелял? Работите ли по версията, че жертвата може да е познавала нападателя?
— Работим по всички възможни версии. Казвам ти, разпитваме всички, които имат достъп до гаража. Проблемът е, че липсват отпечатъци. С изключение на гилзите не разполагаме с нищо.
— Съжалявам, че няма с какво да ти помогна — каза Джак. — Извинявай, че сменям темата, но Лори каза ли ти нещо за нейната серия от подозрителни смъртни случаи, за които ти споменах вчера?
— Не, не е.
— Изненадан съм — поклати глава Джак. — Случаите й от „Манхатън Дженерал“ стигнаха до седем, включително и този, който днес аутопсирах, заедно с още шест от една болница в Куинс.
— Интересно.
— Мисля, че е повече от интересно. Всъщност, започвам да вярвам, че е била права за това от самото начало. Мисля, че може наистина да има сериен убиец.
— Майтапиш ли се?
— Изобщо не се майтапя. Затова може би е добре да започнеш да мислиш в тази насока.
