дразнещо, отколкото всичко останало, което трябваше да направи, за да освободи краката си и да седне. Тя осъзна, че стои срещу една от жените, която работеше на бюрото отпред. Беше я видяла, когато се регистрираше.
— Какъв е шибаният проблем? — попита Джаз и попи челото си с хавлиената кърпа.
— В коридора има няколко души — започна жената, — казаха, че се налага да се срещнат с вас веднага, но господин Хорнър не ги пусна да влязат в залата.
По гърба й мина неприятна студена тръпка. Сети се за неочакваното посещение на господин Боб и годподин Дейв предната вечер. Сигурно се е случило нещо. Не беше в стила на господин Боб да я търси на такова публично място.
— Ей сега излизам — каза тя и си взе бутилката с минерална вода. Първата й мисъл беше, че Глокът й е в джоба на якето в съблекалнята. Искаше да е в нея, ако станеше нещо. Но откъде накъде ще става нещо? Мълхаузън беше предал кротко богу дух, без никакви усложнения. Единственото, което й хрумна, беше, че може да е свързано с разследването на Чапман. Както всички останали от нощната смяна, и тя беше подложена на рутинни разпити от двама изтощени на вид детективи. Но всичко беше минало отлично. Разнесе се слух, че е било чисто и просто нападение. Охраната на болницата трябваше да обещае, че ще бъде по-бдителна, особено в часовете, когато застъпват смените.
Джаз тръгна бързо към вратата. Както беше замислена, дори не забеляза мъжете, които я гледаха. Без да губи време, тя се отправи към съблекалнята и си взе една кока кола на входа. Отвори гардеробчето си, облече якето над тренировъчния си костюм и бръкна в десния джоб.
С една ръка върху Глока и с друга, стискаща кутийката кока кола, тя побутна с рамо вратата към фоайето. Отвъд бюрото за регистрация имаше приятен кът за сядане, а навътре бяха ресторантът и барът. Имаше дори малък спортен магазин.
Бързо огледа хората, които щъкаха насам-натам, но като не видя нито господин Боб, нито господин Дейв, се приближи до бюрото и попита регистраторката къде са хората, които са искали да я видят. Жената посочи двамата мъже, скрити зад вестниците. Ясно, не бяха нито господин Боб, нито господин Дейв. От онова, което се виждаше от тях, можеха да минат за бездомни скитници.
— Сигурна ли сте, че те са ме търсили? — попита Джаз. Следващото й притеснение беше, че може да са агенти под прикритие, които се опитват да се докопат до нещо за Чапман. С чувство на примирение тя тръгна към тях. Ръката й продължаваше да стиска оръжието.
— Здравейте! — Беше раздразнена. — Казаха ми, че сте ме търсили.
Мъжете като по команда смъкнаха разгънатите вестници и в този момент тя усети, че лицето й пламва и пулсът й ускорява. Едва се сдържа да не извади Глока… Един от тези мъже беше баща й, Геза Ракоци. Беше с двудневна брада, както и другият, който го придружаваше.
— Джасмин, скъпа, как си? — надигна се той.
Тя усети дъха на алкохол, който се разнасяше от него, въпреки че между тях стоеше масичката със списания. Без да отговори, тя отмести очи към другия мъж. Никога не го беше виждала.
— Това е Карлос — каза Геза забелязвайки погледа й.
Очите й отново се върнаха върху баща й. Не го беше виждала от години и се надяваше, че пиянството му го е отнесло в гроба.
— Как ме откри?
— Карлос има приятел, който е страшно добър в компютрите. Той разправя, че човек можел да намери по Интернет всичко. Тогава му казах да те намери и той го направи. Каза ми, че играеш много компютърни игри и използваш чата. Не знаех нищо за тази абракадабра, но той беше сигурен, че те е открил. Дори разбра, че си член на този клуб. — Очите му се плъзнаха наоколо. — Наистина, хубавичко местенце. Браво. Добре се справяш, момиче!
— Какво търсиш тук? — попита тя грубо.
— Ами, да ти кажа истината, имам нужда от малко пари и като разбрах, че си медицинска сестра, си помислих, че мога да те помоля. Виждаш ли, майка ти умря, Бог да даде мир на душата й. Дойдох да взема някакви пари, иначе ще я погребат на някой остров в прост дървен ковчег.
За миг пред съзнанието й изникнаха тринайсетте долара, които си беше спечелила, разривайки сняг. Като си спомни какво се беше случило, побесня още повече, но бе достатъчно благоразумна да държи пръста си настрани от спусъка.
— Измитай се оттук — изсъска тя, завъртя се на пети и тръгна обратно към съблекалнята. Чу, че Геза я вика, а следващото нещо, което знаеше, беше че той я хваща за рамото и я обръща.
Тя измъкна ръката от джоба си — за щастие без Глока. По-късно се беше запитала как се е случило, тъй като инстинктът й беше да вади оръжието. Забоде пръсти в лицето му.
— Да не си посмял да ме докоснеш отново! — озъби му се тя. — И не ми досаждай повече! Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако го направиш, ще те убия! Толкова е просто.
Тя отново се обърна и закрачи навътре. Чуваше го да се оплаква, да разправя, че й е баща, но тя не спря, а и той не се опита да я последва. Джаз влезе в съблекалнята, набра комбинацията на гардеробчето си и съблече якето. Върна се отново в залата и се опита да продължи тренировката оттам, където беше спряла въпреки, че й се искаше да приключи.
Нуждаеше се от упражненията, за да укроти беса си и успя да го постигне. След като си взе и душ, усети, че си е възвърнала хладнокръвието. Дори я досмеша на разчувстваното същество, в което се бе превърнал баща й. Тя се запита кога ли е починала майка й. Изуми се колко дълго бе изкарала, като се имаше предвид каква дебелана беше.
Тъй като бе прехвърлила разписанието заради двойната тренировка, се наложи да се облече много бързо след душа. На път към съблекалнята хвърли поглед към фоайето, за да види дали баща й и приятелят му не са още там, но явно бяха схванали правилно съвета й и се бяха омели.
Когато се приближи към колата си, си спомни предишната нощ и след отварянето на вратата първото нещо, което направи беше да провери задната седалка. Не беше доволна от начина, по който господин Боб и господин Дейв я бяха изненадали. Обичаше да мисли за себе си като за предпазлива и бдителна.
Метна се в Хамъра и закопча колана, предвкусвайки удоволствието от шофирането към болницата. Състезанието с такситата беше добър начин да се справи с остатъците от тревогата, предизвикана от изненадващото посещение на баща й. Изчака да напусне гаража и извади клетъчния си телефон. След трите имена през последните две нощи не беше голяма оптимистка, но искаше все пак да провери.
На първия червен светофар погледна за съобщения и за свое удоволствие, откри, че има едно от господин Боб. Нетърпеливо го отвори.
— Да! — извика силно. — На екранчето се появи поредното име.
По лицето й се разля усмивка. Всичко се нареждаше прекрасно. След идната нощ балансът по сметката й щеше да е над шестдесет хиляди долара.
Когато светофарът се смени, Джаз се понесе напред между колите и такситата. Явно никой нямаше желание да я предизвиква. Тя се облегна назад в седалката и се замисли как я беше открил баща й. Беше малко изненадана. Макар да прекарваше доста време в чата, смяташе, че е достатъчно предпазлива по отношение на идентичността си и мястото, на което се намира с изключение на няколко пъти, когато „се сближи“. Реши, че трябва да е по-внимателна защото обичаше чата и нямаше намерение да се отказва от удоволствието. Мрежата беше единственото място, където намираше хора, които да мислят като нея, с които може да има връзка, да уважава и дори да обича.
Вечерята на Роджър с Розалин излезе неочаквано успешна. Фактът, че бе резервирана, когато се срещнаха за първи път, неусетно бе заличен от поведението й по време на вечерята, особено след като изпи няколко чаши вино. После я заведе с такси до дома й и тя настоя той да се качи в апартамента й за едно питие.
В края на краищата устоя, дори след страстната целувка на тротоара. Макар да бе изкушен да се възползва от гостоприемството й и намеците, той си напомни за работата, която трябваше да свърши в офиса си. Дори ако не можеше да представи на Лори нищо тази вечер, уикендът едва започваше.
