Като обеща да държат връзка, Роджър се качи в таксито и й помаха през задното стъкло. Розалин остана неподвижна в осветения кръг под уличната лампа, чак докато той изчезна от поглед. Беше доволен. Рискът, който бе поел, отивайки в Куинс, бе възнаграден. Не само, че бе получил повече информация, отколкото искаше, но бе срещнал интересна жена, с която би могъл да се среща в бъдеще.
Наближаваше единадесет, когато стигна в „Манхатън Дженерал“. Първото нещо, което направи, беше да отиде до кафенето и да си вземе едно истинско кафе, след което се зае с работата си. В два след полунощ беше напреднал доста в данните. Идеята на Лори, в съчетание с хрумването му как да я развие, беше излязла дяволски плодоносна. В началото се питаше дали ще стигне до някой заподозрян. Сега такива имаше доста.
Той се облегна в стола и взе първия лист, който бе принтирал — списък с петима лекари с разрешителни както за „Манхатън Дженерал“, така и за „Свети Франциск“, които ги бяха използвали в двете институции през изминалите месеци. Първоначалният списък от лекари с двойни разрешителни бе твърде дълъг, за да е използваем. Затова реши да го съкрати.
Като началник на медицинския персонал имаше неограничен достъп до документацията за самоличност и данни на всичките лекари, работещи с „Манхатън Дженерал“. Трима от петимата в списъка му имаха дисциплинарни проблеми. Двама бяха наречени евфемистично „развалени“ заради пристрастяване, към което Роджър със сигурност би могъл да бъде отнесен. Бяха в пробация, след като бяха минали през шестмесечна рехабилитация за изчистване от наркотични вещества. От останалите д-р Пакт Там се оказа забъркан в многократни дела за злоупотреби, които все още се влачеха някои от тях свързани с преждевременна смърт, макар никой да не спадаше към серията на Лори. Болницата се беше опитала да анулира разрешителните му, но той ги бе осъдил и правата му бяха възстановени по съдебен ред.
Случаят на д-р Там амбицира Роджър да потърси всички лекари, на които разрешителните са били отнети през изминалото полугодие с идеята, че те може да са ядосани, отмъстителни или разстроени. Тази справка го доведе до девет имена. Проблемът беше, че нямаше как да разбере дали някой от тях е работил със „Свети Франциск“. Записа си на едно листче да не забрави да звънне на Розалин и да я попита в понеделник. Прикрепи бележката към списъка с деветимата доктори и го сложи настрана.
Кой друг вечно недоволен и кисел имаше достъп до пациентите? Някой служител или може би медицинска сестра? Да, не трябваше да мисли само за лекарите, но и за всички в болницата. Отбеляза си да вземе от Брус списък на по-низшия персонал. Остави бележката на края на бюрото си до лампата, така че да бъде сигурен, че ще я види.
Следващата група бяха анестезиолозите. Интуицията му подсказваше, че те трябва да са първите заподозрени и скоро се оказа, че съществуват няколко интересни възможности. Двама от тях му се набиха на очи веднага. И двамата работеха предимно нощна смяна и то по собствен избор. Единият беше д-р Хосе Кабрео, за когото се знаеше, че е злоупотребявал с оксиконтин, както и че има няколко дела за неправилно лечение. Другият беше д-р Мотилал Наджах, влял се наскоро в личния състав на „Свети Франциск“. Роджър беше принтирал данните на двамата лекари и си беше отбелязал имената им. Документите бяха изтеглени от централния регистър. Засега те бяха главните му заподозрени. Макар досието на Наджах да беше чисто, времето на преместването му съвпадаше точно.
Последната група, която разгледа, бяха останалите болнични служители. Сравнявайки списъка на хората, напуснали „Свети Франциск“ след средата на ноември със списъка на новоназначените в „Манхатън Дженерал“ по време на същия период, Роджър стигна до група, наброяваща повече от двайсет човека. В първия момент този брой го шокира, но след като помисли, реши, че е в реда на нещата. „Манхатън Дженерал“ беше флагманът във флотилията на „АмериКеър“ и ако там продължаваха да назначават нови хора, както Розалин предполагаше, би било съвсем естествено както за специалистите, така и за низшия персонал да искат да работят в точно в тази институция.
И все пак двайсет и трима души бяха твърде много. За да намали групата беше използвал предложението на Лори да проучва главно онези, които са работили нощем в „Свети Франциск“ и след преместването си в „Манхатън Дженерал“ са продължили да работят нощна смяна. Нямаше представа дали ще се получи нещо, но за своя изненада успя. Бяха останали седем човека. Херман Ъпстейн — от аптечното снабдяване, Дейвид Джеферсън от охраната, Джасмин Ракоци от сестринския състав, Катлийн Чодри и Джо Линтън от лабораторията, Бренда Хо — домакинка и Уорън Уилямс от поддръжката.
Препречете ги отново и не можеше да не забележи колко много от фамилиите не са американски. Можеше да предположи произхода на почти всички, с изключение на Ракоци, макар да смяташе, че е от Източна Европа. Хвърли поглед към отделите, в които работеха тези хора и си помисли, че всички те имат достъп до пациентите по един или друг начин, особено по време на нощна смяна, когато надзорът е минимален. През съзнанието му мина неясната мисъл дали да не се опита да говори с Розалин и да я помоли да му даде архивите на „Свети Франциск“. Сега, след като бе влязъл в по-лични отношения с нея, може би щеше да е по-благосклонна, макар да нямаше гаранции. Какво друго можеше да направи?
Той сложи разпечатката близо до списъка с анестезиолозите и погледна часовника си. Беше два и петнайсет след полунощ. Поклати глава. Не можеше да си спомни кога за последен път бе стоял до толкова късно на работа. Сигурно по време на студентския си стаж. Беше малко депресиращо като си помислиш, че по-голямата част от града спи, но кой знае защо, той не се чувстваше уморен. Кофеинът от кафето, което бе погълнал малко по-рано, продължаваше да циркулира в кръвта му и да го кара да чувства възбуда. Искаше му се в момента да е десет преди полунощ, за да може да звънне на Лори и дори да се отбие в апартамента й. За съжаление, сега не можеше да става и дума за това. Не можеше да я буди по никое време, особено както бе разтревожена напоследък.
В този момент му хрумна, че за първи път, откакто е на работа в „Манхатън Дженерал“ му се случва да е в болницата по време на нощна смяна, когато се бяха случили всички тези странни смъртни случаи. Изпаднал в настроение за шпиониране и разсънен от кафето, можеше да провери хирургическото отделение, откъдето бяха повечето случаи и където работеха неговите т.нар. „заподозрени“. Той взе данните на двамата анестезиолози и листа със седемте души, които се бяха преместили от „Свети Франциск“ в „Дженерал Манхатън“ нощна смяна. Прочете имената им отново, за да ги запомни.
Тъкмо се канеше да излезе, когато го споходи друга мисъл. Щеше да е буден през по-голямата част на нощта. И тъй като все пак по някое време щеше да му се доспи, нямаше да се върне в офиса си сигурно до обяд на другия ден. С тази мисъл на ум той позвъни на служебния телефон на Лори, за да й остави съобщение.
— Аз съм Роджър. Сега е два след полунощ, но взех под внимание предложението ти за „Свети Франциск“. Излязоха доста потенциални заподозрени, много повече, отколкото очаквах, така че ти се оказа права. Ще ти разкажа по-късно всичко, може дори утре вечер да излезем заедно на вечеря. Сега смятам да свърша малко детективска работа, ще проверя хирургическото отделение, за да се срещна с някои от хората от списъка ми, докато са на смяна. И понеже съм заядлив, ще ти кажа за един от анестезиолозите, Мотилал Наджах. Интервюирах го, когато кандидатства тук за работа. Както и да е, бях забравил, че е дошъл от „Свети Франциск“ непосредствено след празниците. Дали е било случайност? Сега може да се каже, че е върхът на айсберга. Ще прекарам тук следващите няколко часа, така че няма да бъда в офиса си до ранния следобяд. Ще ти звънна веднага щом мога. Чао!
Той остави слушалката и погледна списъка с имената на седемте от по-низшия персонал, които се бяха преместили в „Дженерал“ през въпросния период и се запита дали да не го изпрати на Лори. Повече от всичко на света му се искаше да възбуди интереса й, с надеждата да приеме идеята му да излязат заедно. Поколеба се дали да не добави още нещо към съобщението си, но се отказа.
След като надяна дългата бяла престилка, която обличаше при обиколките си из болницата той прекоси административното крило. Беше му се случвало да идва тук няколко пъти вечер, но никога след полунощ. В този час то приличаше на мавзолей.
Главният болничен коридор беше празен с изключение на един чистач, който лъскаше пода в дъното. Когато се качи в асансьора осъзна колко бодър и енергичен се чувства. Усети и някакво чувство на еуфория, което за съжаление му напомни за хероина. Тръсна глава. Не искаше да попада в този капан отново. За лекарите беше особено трудно да се борят с този порок, като се има предвид, че наркотиците им бяха под ръка.
Слезе на третия етаж, мина през летящите врати и влезе в операционния комплекс. Коридорът бе пуст. Отдясно се чуваше звук от телевизор, който идваше от дъговидната ниша, водеща към хирургическото
