Хосе се изправи тежко и хвърли вестника настрана.
— Естествено. В мига, в който успея да подвия крак, веднага обявяват сърдечен код. Съжалявам, че прекъсваме така рязко разговора, но когато не работим по някакъв случай, все се появява нещо такова. Съветвам ви да говорите с Мотилал. Ако искате да разрешите проблемите, обърнете се към него — той е човекът, който ви трябва.
Хосе излетя от стаята, стиснал стетоскопа в ръка. Отвън се чу хлопването на външната врата, която водеше към асансьора. Роджър се огледа. Никой не бе реагирал на странния им разговор, на съобщението за тревога, както и на внезапното излизане на Хосе. Очите му отново срещнаха погледа на Синди Делгада. Тя се усмихна и вдигна въпросително рамене. Той се изправи и тръгна към нея.
— Не се ядосвайте на д-р Кабрео — усмихна се тя. — Той е безнадежден песимист, даже малко мизантроп, но знаете ли, ние му прощаваме, защото е дяволски добър анестезиолог, знам го със сигурност, тъй като работя с него почти всяка нощ.
— Това е успокояващо — каза Роджър, въпреки че не бе напълно убеден. — Чухте ли нещо от това, което каза за д-р Наджах?
— В общи линии.
— Такова ли е общото мнение в хирургията?
— Мисля, че да — вдигна рамене Синди. — Истина е, че д-р Наджах не общува и се мотае наоколо, но никой не се възмущава освен Хосе. Искам да кажа — това е нощната смяна все пак, нали?
— И какво трябва да значи това?
— Всички си имаме нашите малки номера нали затова работим нощна смяна. Може би всички си падаме малко мизантропи по един или друг начин. На мен например ми харесва, че надзорът по това време е по- слаб. Но виж, защо Мотилал е избрал да работи нощна смяна, това не знам. Може пък да е, защото е малко стеснителен? Трудно е да се разбере, тъй като е толкова свит, но нека ви кажа: той е определено добър анестезиолог. Не тълкувайте думите ми погрешно за Хосе, тъй като не го казвам за всекиго.
— Значи не бихте казали, че д-р Наджах е антисоциален?
— Не и в психиатричния смисъл. Поне така мисля, но честно казано, не мога да съм сигурна. Едва ли съм разменила повече от десет думи с него.
— Хосе се оплака, че все се мотаел из болницата. Имате ли представа къде ходи?
— Предполагам. Мисля, че посещава пациентите, които ще бъдат оперирани на следващата сутрин. Така смятам, защото вечно разнася графика за предстоящите операции.
Роджър кимна докато се убеждаваше, че не го бива за детектив. След като разговаря с Хосе, чу за темерута Мотилал и понаучи това-онова за нощната смяна и не бе елиминирал никого като заподозрян, той се разбърза.
— Чухте ли, когато попитах Хосе дали е разбрал за седемте смъртни случая в последно време?
— Да чух — отвърна тя с усмивка и махна с ръка. — Не знам какво имаше наум, защото той знае за тях. Всички знаем, особено анестезиолозите. Не съм подробно запозната, но напоследък всички за това говорят.
— А вие какво точно знаете?
— Хванахте ме! Може би трябва да питате Хосе, когато се върне. Анестезиолозите никога не се бавят дълго в подобни случаи. Само се отбиват, ако се наложи да интубират пациента, а ако той е вече интубиран, се уверяват, че е направено както трябва.
— Благодаря, че си побъбрихте с мен — усмихна се Роджър и за последен път огледа стаята. — Трябва да кажа, че никой друг не изглежда особено дружелюбен.
— Както вече казах, всички сме малко особняци, но ако идвате редовно, ще видите, че не сме чак толкова лоши.
Той й махна с ръка и излезе. Вдигна пръст да натисне копчето на асансьора, но се спря. Посещението му в операционното не бе особено успешно. Преди да дойде разполагаше с двама анестезиолози, които бяха потенциални заподозрени и сега — когато си тръгваше, си оставаха двама.
Изборът беше прост. Можеше да остане на третия етаж, да отиде в аптеката и да се опита да разбере нещо за Херман Ъпстейн, който бе дошъл тук от „Свети Франциск“. Можеше да слезе на втория етаж, да посети лабораторията и да поразпита за двамата лаборанти от списъка. Или пък да се спусне до долу и да се запознае с охраната и с хората от поддръжката. Но нещо му подсказваше, че поради липсата на опит няма да научи нищо. Не можеше да се изправи пред човека и да го попита: „Извинете, вие ли сте серийният убиец, който ликвидира пациентите в нощната смяна?“ Идеята на Лори бе добра на теория, но в действителност се оказваха твърде много потенциални заподозрени.
Той въздъхна и си погледна часовника. Наближаваше три. Макар еуфорията от кафето да се бе стопила, чувството за енергичност не го напускаше. Дори да се прибереше вкъщи, нямаше да успее да заспи.
Натисна бутона на асансьора. Реши да отиде на етажа на хирургическото отделение — там шефката на сестрите беше нападната и убита, там бяха и четири от седемте смъртни случая. Щеше да мине през петия етаж, на който се помещаваха ортопедията и неврохирургията. Два от случаите бяха станали точно там, пък и нещо можеше да подтикне мислите му.
Атмосферата тук наистина беше много по-различна отколкото през деня. Вместо контролиран хаос — неочаквано и измамно спокойствие. Дори осветлението бе различно, мътно и призрачно. Когато излезе от асансьора във фоайето срещу сестринския пункт, не видя никого. Сякаш бе пламнал пожар и всички бяха напуснали бързешком сградата.
Когато наближи бюрата на сестрите, видя купчина монитори, които показваха ЕКГ-то и пулса на всичките пациенти. С модерна безжична технология такава телеметрия сега бе лесно достъпна. Проблемът, разбира се беше, че никой не я следи.
Роджър огледа дългия коридор в двете посоки. Бетонният под блестеше мътно. В този момент се чу издайническо скърцане на стол. Като се питаше откъде идва звукът, той заобиколи и отиде до отворената насреща врата. Тя водеше към хранилището с вградени рафтове и чекмеджета и един хладилник. С вдигнати на бюрото крака, вътре седеше сестра с изумителен външен вид и четеше списание. В чертите й имаше някаква тайнствена азиатска екзотика. Очите й бяха тъмни, както и късо отрязаната коса. Под престилката й личеше добре оформено атлетично тяло.
— Добър вечер — каза Роджър, преди да се представи. Забеляза, че сестрата чете списание за огнестрелни оръжия, което му се видя странно.
— Какво има? — Тя не си даде труд да свали краката си от бюрото.
Той се усмихна неловко. Спомни си недалечното време, когато сестрите се държаха почтително с лекарите. Тази не беше от тях.
— Просто проверявам как вървят нещата. Знам, че вчера сутринта е била убита ваша колежка. Съжалявам.
— Няма проблем. Всъщност тя не беше най-добрата завеждаща.
— Сериозно? — вдигна вежди той. Отговорът му се видя любопитно неприятен. Подобна прямота към непознат едва ли бе нещо нормално, независимо дали тя казваше истината или не. Прочете името й:
— Не се шегувам. Беше странна и никой не я харесваше особено.
— Съжалявам да го чуя, госпожице Ракоци. — Той се наведе към рафтовете и скръсти ръце. — Кларис Хамилтън назначила ли е друга на мястото й?
— Още не. Всъщност може да се каже, че аз поех смяната и разпределям пациентите. Някой трябва да го прави, а другите седят със скръстени ръце. Както и да е, всичко ще се оправи.
— Радвам се да го чуя — каза Роджър. — Госпожице Ракоци, искам да ви попитам нещо.
— Наричайте ме Джаз. Не обичам да ме наричат
— Предполагам, че знаете за четирите смъртни случая на сравнително млади и безспорно здрави постоперативни пациенти на този етаж през изминалите шест-седем седмици.
— Разбира се. Няма начин да не се разчуе.
— Така е — съгласи се той. — Това разтревожи ли ви?
— Какво искате да кажете?
Роджър вдигна рамене. Въпросът беше очевиден.
— Разстроиха ли ви психически?
