ставаше ясно, че не са страдали от депресия. Според думите на един от близките децата били „диви и проклети, но никога не биха посегнали на себе си“.
— Отивам да докарам и другия — извика Марвин.
Тя вдигна рамене без да откъсва поглед от написаното.
Когато най-сетне свърши, извади листовете за аутопсията от папките и се приближи да види първия труп. След миг Марвин се появи с втората количка.
— Господи боже! — прошепна тя.
Ръката на първото момче бе жестоко отрязана от рамото и лежеше отстрани до торса. Главата и лицето приличаха на каша. Нямаше начин гледката да се направи по-поносима за родителите.
Лори се зае с външния оглед, изброявайки всичките видими травми. Беше очевидно, че тялото е било премятано под влака, докато той е спрял.
— Ето и вторият — каза Марвин, докато откарваше празната количка в ъгъла.
Лори не се обърна. Тя откри нещо неочаквано върху пениса на момчето, което я накара да се наведе и да погледне ходилата на краката му. Марвин застана от другата страна на масата.
— Забелязах го — каза той, проследявайки погледа й. — Какъв извод си правиш? — Освен протриванията, имаше и обгаряния.
— Къде са обувките? — попита Лори.
— В найлонова торба в коридора.
— Донеси ги. — Тя изглеждаше замислена. Пристъпи бавно към второто дете.
След няколко минути вече бе разрешила мистерията. Марвин се върна с маратонките, които изглеждаха не по-добре от телата. Лори ги взе и огледа ходилата.
— Изглеждат прекалено чисти, като се има предвид какво се е случило.
— Какво имаш предвид?
В този момент вратата се отвори и в рамката й застана Сал Д’Амброзио — един от санитарите в моргата. Изглеждаше по-възбуден от обичайното.
— Докараха един обезглавен мъж и без ръце… Дойдоха и няколко ченгета. Какво да правя?
— Предполагам, че трябва да мине през рентгена, да бъде претеглен и фотографиран, нали? — попита Лори. За разлика от Марвин, който не се нуждаеше от много обяснения, Сал с неговата апатия често лазеше по нервите й. Имаше протокол, който трябваше да се спазва при пристигането на всяко тяло в Патологическия.
— Всичко е готово — каза мъжът, усетил нетърпението й. — Мислех да дойда с ченгетата, може да се окаже трудна история. — Той се измъкна и вратата се затвори.
Лори спря за минута. Чувайки, че са докарали тяло без глава и без ръце, в нея се появи чувството за дежа вю, което я върна седем години назад, когато един подобен труп бе изхвърлен при наводненията край Ийст ривър. Идентифицирането бе преминало изключително трудно. Излезе, че човекът се е казвал Франкони и този господин Франкони отведе посмъртно нея и Джак в Екваториална Гвинея в Западна Африка.
— Хей! — прекъсна мислите й Марвин. — Обясни ми! Разпали любопитството ми и спря. Какво искаше да кажеш за двете деца?
Лори започна да му обяснява, но вратата отново се отвори. Вътре, за изненада на двамата, влезе облечена в мантия, закачулена и маскирана фигура.
— Съжалявам, но вътре не се допуска никой — извика Лори и вдигна ръка. За миг си помисли, че влезлият може да е решен на всичко журналист, който някакси е успял да надхитри охраната.
— О, Лори, стига! — отвърна мъжът и спря. — Джак ми каза, че през уикендите по-лесно се влиза и че той се облича така, освен ако случаят не е заразен.
— Лу?
— Да, аз съм. Нямаше да ме познаеш в някой от онези костюми, нали? Страшно ми отиват.
— Ако Калвин влезе, направо ще те убие!
— А каква е вероятността да влезе?
— Нулева предполагам.
— Ами, давай тогава — каза Лу. Той се приближи до нея и погледна двете момчета после очите му отново се върнаха върху нея. — Боже! Каква гледка! Как издържаш?
— Медалът си има и обратна страна — съгласи се тя. — Какво те води насам толкова рано в събота?
— Дойдох с „конника без глава“. Поредното вълнение в „Манхатън Дженерал“. Казвам ти, това място е прокълнато.
— По-добре ми кажи какво става.
— Извикаха ме още на разсъмване. Изглежда, че човекът, който отговаря за труповете в „Манхатън Дженерал“ е дошъл на работа както обикновено и е открил труп, който не би трябвало да е там. — Лу се засмя. — Искам да кажа, че е малко смешно да откриеш допълнително тяло в моргата. Чувал съм за трупове, които са били премествани или са изчезвали, но да намериш още един е малко странно, не мислиш ли?
— Защо са те извикали? Защо не са го откарали в местния участък?
— Моят капитан след убийството на медицинската сестра има карт бланш за болницата. Затова ми се обади веднага и ме накара да се домъкна дотук. Проблемът е, че в случая с неговата балдъза няма никакъв напредък и затова си го изкарва на мен. Е, има някакви прилики. Тялото, което докарахме е с две дупки от куршуми, точно както беше и при балдъзата му.
— Идентифицирахте ли го?
— Не, няма никакви следи. Освен това в болницата никой не липсва, нито от пациентите, нито от персонала.
— Да кажеш нещо за главата и ръцете на трупа?
— Няма ги. Не могат да ги открият.
— И какво? Твоят капитан смята, че новият труп е по някакъв начин свързан с неговата роднина?
— Е, не го каза точно с тези думи, но е ясно, че това има предвид. Странно е. Трупът е бил съвършено чист, когато нашият човек го намерил в дъното на стария им охладител. Никаква кръв, никакви мръсотии, нищо, сякаш току-що е излязъл изпод душа. Твърде мистериозно е, ако ме питаш, а съм видял достатъчно зловещи неща в кариерата си.
— А как са били отрязани главата и ръцете?
— Какво искаш да кажеш?
— Чисто ли е било направено, или са били накълцани?
— Чисто. Много чисто.
— Искаш да кажеш: по начина, по който би го направил лекар?
— Мисля, че да. Не ми беше хрумвало, но сега като казваш…
— Случаят изглежда интригуващ.
— Ще го поемеш ли веднага? Капитанът ми каза да му се обадя колкото се може по-скоро.
— Съжалявам, но първо трябва да свърша с двете момчета.
Лу я погледна, после очите му се плъзнаха по масата.
— Какво им се е случило?
— Били са прегазени в метрото.
Сержантът поклати глава:
— Това ли е, което събра медиите във фоайето?
— Боя се, че да. Самата идея да бъдеш прегазен в метрото е достатъчно зловеща, но става още по- привлекателна за журналистите, ако се разглежда като двойно самоубийство или двойно убийство.
— Аха — обади се Марвин за пръв път. — И щях да чуя отговора в момента, в който ти влизаше.
— Наистина ли? — вдигна вежди Лу. Той преодоля колебанието си и пристъпи навътре. — Тези момчета изглеждат така, сякаш са били хвърлени в месомелачка. Е, и какво е — самоубийство или убийство?
— Нито едното, нито другото — обади се Лори. — Било е злополука.
Двамата мъже я погледнаха изненадано.
— Как можеш да си сигурна? — попита Лу.
— Убедена съм, че при аутопсиите ще открия, че децата са били убити, когато влакът ги е ударил. —
