— Боя се, че знам на кого е трупът — успя да произнесе най-сетне тя. — Това е Роджър Русо, моят приятел от „Манхатън Дженерал“.
— Мили боже! — каза Лу полусъчувствено, полураздразнено. — Сега разбираш защо ти казах, че аматьорското разследване е опасно.
— Нямам нужда от лекции — прекъсна го Лори и се изтръгна от ръцете му.
— Извинявай. Знам, че е така.
— Кажи ми нещо — започна тя предизвикателно. — Този човек беше нещо важно в живота ми, а аз съм тази, която го тласна да направи онова, което той в края на краищата направи. О, Господи, каква бъркотия! — Тя стисна главата си с две ръце.
— Извинявай, д-р Монтгомъри, но не е точно така. Ти предполагаше, че се е добрал до някои имена. И доколкото ми е известно, не си го карала да ходи из болницата и да разговаря с тези хора. Това е била негова идея.
— В момента това няма никакво значение — въздъхна тя и отпусна безсилно ръце.
— Възнамеряваш ли да довършиш случая?
— Не, не възнамерявам — сопна му се тя.
— Добре, добре. Не ми се дразни, аз съм на твоя страна.
— Съжалявам. — Гласът й потрепна.
Робърт Харпър, шеф на охраната, мина покрай Лори и продължи по посока на охладителя, след което се появи отново с бърза крачка.
— Журналистите стават неспокойни — докладва той. — Чули са за обезглавения труп и настояват да получат подробности.
— Как са чули, че имаме нов случай? — погледна го изпитателно Лори.
Робърт направи въпросителен жест с ръце.
— Представа нямам. Марлин ми се обади да сляза долу и да ги успокоя.
Лори погледна Лу. Той вдигна ръце:
— Не съм им казвал.
— Истински цирк — промърмори тя мрачно.
— Какво да им кажа? — попита Робърт.
— Кажи им, че ще се обадя на заместник-шефа.
— Съмнявам се, че това ще ги удовлетвори.
— Налага се — каза Лори. Тя си пое дълбоко дъх, мина между двамата мъже и тръгна към аутопсионната зала.
Двамата мъже размениха бързи погледи, преди шефът на охраната да се отправи по стълбите. Лу забърза след Лори и след малко я настигна.
— Русо трябва да бъде аутопсиран.
— Не ми казвай нещо, което вече знам. — Тя отвори вратата рязко, каза на Марвин да си почине и тръгна към асансьора в дъното. Лу я последва.
Когато се качиха в кабинката на мястото на шока и тъгата върху лицето й се бе изписал гняв:
— Може би това най-после ще ги събуди! Може би най-после ще им стигне до съзнанието за какво става дума.
— Съжалявам, но съм на друго мнение — смъртта на Русо не доказва недвусмислено, че смъртта на пациентите от твоята серия се дължи на убийства. Това само ни убеждава, че в „Манхатън Дженерал“ има убиец, който се цели в лекари и медицински сестри. Може същият този човек да е убил пациентите, но може и да не е. Не избързвай със заключенията.
— Не ме интересува какво мислиш, сигурна съм, че са свързани.
— Може и така да е — каза Лу. — Оставил ли ти е Русо някое друго име освен това на д-р Наджах?
— Не, само неговото.
— Но предполагаш, че е разполагал и с други?
— Няма съмнение, той сам ми каза.
— Дали ги има записани някъде?
— Мисля, че да. Спомена ми за някакви списъци.
— Слава богу!
Те слязоха на етажа на Лори и се отправиха към офиса й. Там Лори побърза веднага да набере номера на Джак. Молеше се да си е вкъщи. За нейно облекчение той вдигна на второто позвъняване.
— Съжалявам, че те безпокоя… — започна тя.
—
— Бях ти казала, че ще чакам ти да ми се обадиш, но се случи нещо. Джак, трябва веднага да дойдеш в Патологическия център.
— Толкова ли са скучни случаите, че се нуждаеш от ободряване? — попита той, но тя бързо го прекъсна.
— Моля те, прекрати саркастичните си шеги! Тази сутрин докараха Роджър Русо като неидентифицирана жертва. Бил е застрелян миналата нощ в „Манхатън Дженерал“.
— Идвам веднага — каза той и затвори.
Тя остави слушалката и подпря глава върху ръцете си. Очите я смъдяха. След онази фатална нощ в апартамента на Джак, когато не бе могла да спи, сякаш животът й бе излязъл от контрол. Чу, че зад нея Лу разговаря с колегите си в „Манхатън Дженерал“. Казваше им да запечатат офиса на д-р Роджър Русо, докато той отиде и се запознае с досието на д-р Наджах.
Лори простена. Имаше нужда да поплаче за Роджър, но това не можеше да стане сега. Тя вдигна отново телефона, за да се обади на Калвин.
— Какво има? — попита той с обичайната си нетърпеливост. Мразеше да го безпокоят вкъщи без основателна причина.
— Боя се, че са няколко неща. Просто не знам как да започна…
— Не съм в настроение за игрички, Лори. Кажи каквото имаш да ми казваш.
— Добре. Дветдесет и девет процента съм сигурна, че шефът на медицинския персонал в „Манхатън Дженерал“, който ми е приятел и с когото разговарях за моята серия, лежи в момента на една маса в залата за аутопсии и чака да бъде аутопсиран. Бил е застрелян миналата нощ в болницата и е намерен тази сутрин в хладилното отделение.
В първия момент Калвин не каза нищо и тя си помисли, че може би връзката е прекъснала.
— А защо не си сто процента сигурна? — чу се най-сетне гласът на Калвин.
— Трупът беше докаран без глава и с отрязани ръце. Онзи, който го е направил, не е искал да бъде идентифициран.
— А ти как успя да го идентифицираш?
— По уникалната татуировка.
— О, значи може да се каже, че той ти е бил нещо повече от обикновен приятел.
— Беше ми приятел — настоя Лори. — Много добър приятел.
— Добре, добре — каза Калвин, явно искайки да смени темата. — Понеже те познавам, предполагам, че приемаш този епизод като поредно доказателство за идеята ти за серийния убиец.
— Има причини. Вчера сутринта му казах за случаите в Куинс и предложих да погледне кой от служителите се е трансферирал от „Свети Франциск“ в „Дженерал“. Д-р Русо ми е оставил гласово съобщение през нощта, в което ми съобщава, че се е добрал до няколко потенциални заподозрени, с които смята да разговаря.
— Уведомена ли е полицията?
— Разбира се. Детектив Лу Солдано е тук в момента и разговаря с колегите си от болницата.
— Мисля, че не е подходящо ти да правиш аутопсията.
— И през ум не ми е минавало. Джак е на път за насам.
— Джак не е втора смяна.
— Знам. Помислих си, че той не само може да извърши аутопсията, но и да ми окаже морална подкрепа.
— Добре, добре, това е чудесно. Сигурна ли си, че искаш да останеш? Мога да се обадя на някого да те
