— Не ми беше хрумвало, че може да е въоръжена — опита се да се оправдае Джак.
— А двата смъртни случая тук, причинени от огнестрелни рани…? И това ли не ти хрумна?
— Не — призна Джак. — Наистина бях разтревожен, че може никога вече да не я видим. Само исках да я помоля да остане. Нямах намерение да я виня или нещо подобно.
— Лошо решение — каза Лу. — По този начин убиват хора като теб.
Джак вдигна рамене. Знаеше, че приятелят му е прав.
— Видя ли шофьорската книжка на мъжа когото си застрелял? Кой е Дейвид Розенкранц?
Джак поклати глава.
— Представа нямам. Никога не съм го виждал преди, нито пък съм чувал името му.
— Ще прескочи ли трапа?
— Още не знам. Исках да попитам анестезиолога, но ме изритаха. Според мен хирурзите са оптимисти, ако се съди по начина, по който говорят.
— Как е Лори?
— Добре. Много добре. Или най-малкото беше, когато я оставих. Не очаквах, че това ще се проточи толкова дълго.
Когато тръгнаха към асансьорите, сержантът прочисти гърлото си:
— Знам, че си изтощен и че има защо, но се боя, че се налага да знам какво се е случило от момента, когато си слязъл долу в гаража.
— Хванах сестрата тъкмо когато се качваше в джипа. Вече беше отворила вратата аз й извиках и се втурнах към нея. Очевидно беше, че няма никакво желание да сътрудничи. Когато я хванах за лакътя, за да я издърпам, тя ме изрита в слабините. След това извади пистолета и ми нареди да вляза в колата.
— Това да ти е за урок — каза Лу. — Никога не влизай в кола с въоръжен човек.
— Да не мислиш, че съм имал голям избор?
— След това дойдох аз — продължи Лу. — Видях те, че влизаш в джипа. Видях дори оръжието в ръцете й. За съжаление, трябваше да изчакам няколко коли, които минаваха в този момент. Какво стана в колата?
— Всичко се случи много бързо. Човекът, който явно е бил вътре, е чакал Ракоци. И точно в момента, когато тя се канеше да стреля в мен, той я застреля. Господи… — Гласът на Джак трепна, когато си помисли, че е бил на косъм от едно последно пътуване до Патологическия център.
— Голям глупак си — не се сдържа Лу и го тупна по рамото. — Имаш ужасната склонност да се забъркваш в отвратителни ситуации. Навираш се право в устата на вълка. Разбираш ли го?
— Вече да — призна Джак.
Асансьорът пристигна и те се качиха.
— Добре — измърмори Лу. — Въпросът е:
— Имам. Но нека ти обясня пак. Лори едва не умря от свръхдозата калий, което е явен опит за убийство. Няма начин да се докаже заради физиологията на калия в човешкия организъм, но не го отменя. Знам със сигурност, че всички пациенти от „черната серия“ на Лори са били убити по този хитър начин и че не са били случайно избрани. Всички те, включително Лори, са били позитивни за генетичните маркери за сериозни заболявания.
Асансьорът спря на първия етаж и Джак и Лу излязоха. Болницата бе пълна с хора и те продължиха да говорят тихо.
— И как се връзва това с действията на сестрата?
— Според мен е доказателство за голям заговор — отвърна Джак. — И ако си късметлия, ще разбереш, че сестрата е работила за някого в някаква сложна система, която в края на краищата води до група застрахователи, включително „АмериКеър“.
— Чакай, чакай — прекъсна го Лу. — Да не би да казваш, че такава сериозна организация като „АмериКеър“ може да е забъркана в убийство на собствени пациенти? Да не си се побъркал!
— Така ли мислиш? — погледна го Джак. — Във всяка географска област, където такива здравноосигурителни гиганти се конкурират — нещо, което те се опитват да избегнат като задушават конкуренцията или откупуват опозицията, ако са достатъчно големи — те се състезават с цените на застрахователните премии. Как определят премиите си? Ами по старомодния статистически начин обобщават рисковете, преценяват колко ще им струва лечението, добавят печалбата, разделят на броя пациенти и бинго! — ето ти премията. Внезапно, под носа на всички, правилата са се променили. С дешифрирането на човешкия геном старата концепция за здравно осигуряване се изхвърля на боклука. С използването на отделни, лесно изпълними тестове, хората, чието лечение ще им струва много пари, могат да бъдат разпознати. Проблемът е, че големите здравни заведения не могат да демонстрират дискриминация, ето защо те трябва да го поемат. Така че с чисто търговски цели тези пациенти се налага да бъдат елиминирани.
— Опитваш се да ми кажеш, че според теб някои администратори в „АмериКеър“ са способни да извършат убийство?
— Всъщност не! — каза Джак. — Фактическото убийство се извършва от някой откачен тип, каквато сигурно ще се окаже госпожица Ракоци, ако тя е виновната. Това, за което говоря, е потресаващо престъпление на „белите якички“ с различни нива на съучастничество. И за това, че има хора, които ръководят здравеопазването от лъскавите си офиси и мислят предимно за крайния резултат, за печалбата. За съжаление, това е начинът, по който действа бизнесът и затова е необходим правителствен контрол като ръководно правило в икономиката на свободния пазар. Може да ти звучи мизантропски, но човешките същества са склонни да се грижат предимно за собствените си интереси и често действат сякаш са с наочници.
Лу поклати глава. Беше възмутен.
— Не мога да повярвам, че ми казваш всичко това! За мен болниците винаги са били мястото, където те лекуват!
— Съжалявам — усмихна се Джак горчиво. — Времената се менят, приятелю. Дешифрирането на човешкия геном е наистина монументално събитие. За известно време, като че ли остана в сянката на общественото мнение, но сега се завръща с фанфари. В съвсем недалечно бъдеще то ще промени всичко, което знаем за медицината. Повечето промени ще са за добро, но ще има и такива, които ще са за лошо.
Така става винаги с технологичния прогрес. Може би не трябва да му слагаме етикета „прогрес“. Може би трябва просто да го наричаме „промяна“.
Двамата се изгледаха. Джак си помисли, че изражението на детектива изразява нещо между безпомощност и раздразнение.
— Да не ме будалкаш нещо, а? — попита невярващо Лу.
— Не — засмя се късо Джак. — Напълно сериозен съм.
Лу се замисли за миг, след което произнесе мрачно:
— Не знам дали искам да живея в такъв свят. Хайде! Да отидем и да приключим с разпознаването на Ракоци.
Те влязоха в спешното, вече препълнено с пациенти. Няколко униформени полицаи даваха показания. Лу пошепна нещо на директора на спешното, д-р Робърт Спрингър и мъжът ги поведе към травматологичното. Вътре се намираше Джасмин Ракоци. Лежеше гола върху едно от леглата. В гърлото й бе пъхната ендотрахиална тръба, свързана към респиратор. Гръдният й кош ритмично се надигаше и спускаше. Зад нея на екрана на плоския монитор се виждаха пулсът и стойностите на кръвното й налягане. Кръвното налягане бе ниско, но пулсът изглеждаше нормален.
— Е, това ли е жената, която си видял в стаята на Лори? — попита Лу.
— Да това е — отвърна Джак, след което се обърна към д-р Спрингър: — Защо сте я обдишвали?
— Искахме да я поддържаме респирирана — отвърна лекарят, докато нагласяше стойностите на респиратора.
— Не мислите ли, че мозъчния ствол е разрушен? — Джак бе изненадан, че полагат толкова усилия в една съвършено ясна ситуация.
— Несъмнено. — Д-р Спрингър се изправи. — От банката за трансплантации се опитват да открият
