— Колко е часът?
— Три и двадесет — отвърна Уорън.
— До разсъмване остава някъде около час и половина — рече Кевин и стана на крака: — Най-добре да тръгваме!
Това, което Джак лекомислено обяви за разходка в парка, се оказа най-трудният преход в живота на повечето от участниците в нощната експедиция. Твърдо решени да не използват фенерчета си поне през първите двеста-триста метра, те се оказаха в положението на слепи, водени от слепец. Вътрешността на джунглата беше лишена от всякаква светлина. В мастиления мрак дори им беше трудно да разберат дали очите им са отворени.
Начело вървеше Кевин, който опипваше земята с крак, но въпреки това често губеше пътеката и се връщаше назад. Знаейки какви същества обитават тази гора, той затаяваше дъх при всяка малка крачка напред, в непрогледната чернота.
Групата се беше проточила в индийска нишка зад него, всеки хванал част от дрехата на невидимата фигура пред себе си. В началото Джак правеше опити да разведри обстановката с малки шеги, но скоро дори той бе напуснат от обичайното си жизнерадостно настроение. След това всеки потъна в собствените си страхове, а около тях нощните обитатели на джунглата продължаваха оглушителния си концерт от писъци, крясъци, подсвирквания и страховито ръмжене.
Темпото значително се увеличи в момента, в който най-сетне решиха да използват фенерчетата. Но заедно с него се увеличиха и страховете им, тъй като вече можеха да виждат змиите и насекомите, с които се разминаваха на косъм. Всеки си даваше сметка, че и на тъмно гадините са били тук, но когато ги виждаха им ставаше още по-страшно. Когато най-сетне стигнаха мочурливите поляни около Лаго Хипо, хоризонтът на изток вече започваше да просветлява. Оставили непроходимата джунгла зад гърба си, повечето от тях придобиха измамното впечатление, че най-лошото е преминало. Но се оказа, че по това време хипопотамите закусват и едрите им туловища се виждаха навсякъде около езерото. В здрача на настъпващия ден те изглеждаха наистина огромни.
— Имайте предвид, че са много опасни — обади се предупредително Кевин. — Не се заблуждавайте от външният им вид. Убили са повече хора, отколкото можете да си представите…
Групата направи широк кръг, държейки се на максимално разстояние от хипопотамите. Но предполагаемото място на малката лодка все пак я отведе в опасна близост до два огромни екземпляра. Те вдигнаха глави и огледаха хората. В очите им се четеше пълно равнодушие. После изведнъж се стрелнаха напред, двутонните им туловища оставяха широки пътеки в тръстиката. За щастие обаче, посоката на движението им беше не към групата хора, а обратно към езерото. Обзети от ужас, пътешествениците замръзнаха на място.
След няколко минути се окопитиха достатъчно, за да продължат пътя си. Небето на изток вече беше съвсем светло и им напомняше, че не разполагат с никакво време. Краткото отклонение сред мочурливите блата се оказа далеч по-продължително, отколкото очакваха.
— Слава Богу, че е тук! — възкликна с облекчение Кевин, когато най-сетне зърна лодката сред зелените тръстикови стъбла. Дори стиропорената кутия с храна си беше на мястото.
Но в следващия момент се появи нов проблем — веднага стана ясно, че кануто е твърде малко за седем човека. След кратка, но разгорещена дискусия, стигнаха до решението Джак и Уорън да останат в тръстиките и да чакат Кевин да се върне за втори курс.
Чакането се оказа истински ад. Не само поради настъпването на деня и евентуалната поява на войниците, но и поради влудяващата мисъл, че моторната пирога може и да я няма там, където я бяха оставили Кевин и жените. Джак и Уорън мълчаливо поглеждаха часовниците си и размахваха ръце да прогонят облаците хапещи насекоми, които безмилостно ги нападнаха. На всичкото отгоре бяха напълно изтощени, почти на прага на припадъка.
Призрачната фигура на Кевин в малкото кану се появи в момента, в който вече бяха сигурни, че нещо е станало.
Уорън го изчака да се приближи и се покатери на борда, бързо последван от Джак.
— Наред ли е лодката? — нервно попита Джак.
— Поне си е там — сви рамене Кевин. — Не съм пробвал да запаля мотора…
Напуснаха тръстиките и се насочиха към Рио Дивизо. За съжаление се наложи да гребат два пъти по- дълго от очакваното, просто, защото трябваше да заобикалят отдалеч многобройните хипопотами и крокодили, появили се пред тях.
В момента, в който най-сетне се плъзнаха под ниско надвисналите над реката клони, в другия край на мочурищата се появиха фигурите на няколко войника.
— Дали ни видяха? — нервно се извърна Джак.
— Никой не може да каже — сви рамене Кевин.
— Ако се изплъзнем, това очевидно ще стане на косъм — мрачно промърмори младият лекар.
И за жените чакането не беше леко. Когато кануто се плъзна по мътната вода и опря в борда на пирогата, в очите на всяка от тях проблеснаха сълзи на облекчение.
Последната им грижа беше състоянието на извънбордовия мотор. Джак се зае с него, просто защото единствен той имаше някакъв опит. През това време останалите хванаха греблата и насочиха лодката към чистите води на малкото заливче. Джак напомпа гориво, прекръсти се с откровена набожност и дръпна въженцето.
Моторът кихна веднъж-два пъти, после равномерно забоботи. В тишината на утрото звукът им се стори оглушителен. Джак вдигна глава и срещна погледа на Лори. Младата жена се усмихна и вдигна палец.
Извърна се към мотора, нагласи лостчето на газта на максимални обороти и насочи носа на лодката на юг към Габон, чиято брегова линия смътно се очертаваше на хоризонта.
Епилог
18 март 1997 г. 15.45 ч. Ню Йорк
Лу Солдано показа полицейската си значка на входа на митницата, погледна ръчния си часовник и ускори ход. Току-що се беше появил в терминала за пристигащи пътници на международното летище „Кенеди“, след като с мъка преодоля голямото задръстване в центъра на града. Надяваше се, че не е закъснял за посрещането на приятелите си, пристигащи от другия край на света.
Насочи се към един от носачите с фуражка на главата и го попита къде е лентата за багаж на „ЕР Франс“.
— Чак на другия край, братко — махна с ръка човекът.
Какъв късмет, мамка му, изруга Лу и се понесе в бавен тръс. Изминал двадесетина метра с това темпо, той видимо намали скоростта и за пореден път даде клетва да зареже цигарите.
С приближаването си към дъното на огромната зала му стана ясно към коя лента трябва да се насочи. На един от мониторите на стената беше изписано ЕР ФРАНС, а под него се беше струпала плътна стена от хора.
Видя групата малко преди да опише пълен кръг около площта за получаване на багажи. Позна прическата на Лори, въпреки че беше обърната с гръб. Промъкна се през тълпата и хвана ръката й. Тя рязко се извъртя, позна го и лицето й светна. В следващия миг се хвърли на врата му и го стисна така, че жилите на шията му почервеняха.
— Добре, добре, предавам се! — промърмори усмихнато той. Освободил се от прегръдката на Лори, той се ръкува с Джак и Уорън, а Натали целуна по бузата. — Е, как пътувахте?
— Всичко беше наред — сви рамене Джак и погледна към Лори.
— Така беше — кимна тя. — Проблемът беше там, че нищо не се случи…
— Така ли? — учудено ги изгледа Лу. — Аз пък съм чувал, че в Африка е доста интересно…
— Какво точно си чул, човече? — погледна го Уорън.
— Ами… — проточи Лу. — Там имало много животни…
— И толкоз, а? — подхвърли Натали.
